О П Р Е Д Е Л Е Н И Е
№442
С., 03.12.2015 год.
В И М Е Т О Н А Н А Р О Д А
Върховният касационен съд на Република България, Второ гражданско отделение, в закрито съдебно заседание на десети ноември през две хиляди и петнадесета година в състав:
ПРЕДСЕДАТЕЛ: КРАСИМИР ВЛАХОВ
ЧЛЕНОВЕ: КАМЕЛИЯ МАРИНОВА
ВЕСЕЛКА МАРЕВА
като разгледа докладваното от съдия К. М. гр.д. № 5303 по описа за 2015 г., за да се произнесе, взе предвид следното:
Производството е по чл.288 ГПК.
Образувано е по касационна жалба на Д. С. Й. чрез пълномощниците й адвокат Й. Г. и адвокат М. Г. против решение № 123 от 4.05.2015 г., постановено по гр.д. № 96 по описа за 2015 г. на Окръжен съд-Ловеч, с което е потвърдено решение № 515 от 1.12.2014 г. по гр.д. № 2300/2013 г. на Районен съд-Ловеч за признаване за установено по отношение на Д. С. Й., че В. С. Я. и С. И. Я. са собственици на 267/400 ид.ч. от поземлен имот с идентификатор 43952.513.859, находящ се в [населено място], [улица] площ от 395 кв.м., ведно с изградената в него едноетажна сграда с идентификатор 43952.513.859.1 със застроена площ от 63 кв.м. по силата на договор за покупко-продажба, обективиран в нотариален акт № 40, том II, дело № 621/1995 г., сключен между М. С. Ц. и Е. К. Ц. от една страна и В. С. Я. от друга и за осъждането на Д. С. Й. да им предаде владението, както и за отмяна на основание чл.537, ал.2, изр.последно ГПК на издадения в полза на Д. С. Й. нотариален акт № 28, том I, рег. № 365, дело № 14/2006 г.
В. С. Я. и С. И. Я. са подали писмен отговор по реда и в срока на чл.287, ал.1 ГПК, с който оспорват наличието на основание за допускане на касационно обжалване и претендират възстановяване на направените разноски.
За да се произнесе по наличието на основание за допускане на касационно обжалване на въззивното решение, съдът съобрази следното:
В. съд е приел за установени следните факти: с решение от 26.11.1991 г. по гр.д. № 3483/1990 г. на PC Л. е извършена съдебна делба като на основание чл.288, ал.2 ГПК в дял на Д. С. Й. е поставено дворно място от 267 кв.м, цялото от 400 кв.м., заедно с построената в него жилищна сграда, като същата е осъдена да заплати на М. С. Ц. сума за уравняване на дела му в размер а 33 733,00 лв. С последващо решение от 09.07.1992 г., съдът е обезсилил решението от 26.11.1991 г. и с решение № 696/25.10.1993 г. по същото дело, имотът е поставен в дял на М. С. Ц., който е осъден да заплати на Д. С. Й. сума за уравняване на дела й в размер на 46 568,67 лв. Впоследствие решението за възлагане на имота в дял на М. С. Ц. е обезсилено с решение № 259/12.06.1996 г. по в. гр.д. № 181/1996 г. на Окръжен съд Ловеч. Подадената от М. С. Ц. молба за преглед по реда на надзора на решение № 259/12.06.1996 г. по в. гр. д. № 181/1996 г. на Окръжен съд Ловеч е оставена без разглеждане. С нотариален акт № 40, том II, дело № 621/1995 г., вписан на 3.04.1995 г., М. С. Ц. и Е. К. Ц. са продали възложения в делбата имот на В. С. Я.. С влязло в сила на 3.12.1999 г. решение № 708/30.11.1999 г. по гр.д. № 269/1998 г. са отхвърлени предявените от Д. С. Й. против В. и С. Я. искове за прогласяване нищожност на договор за покупко-продажба на недвижим имот, обективиран в нотариален акт № 40, том II, нот. дело № 621/1995 г. поради противоречието му със закона /сключен в рамките на висящ делбен процес/ и невъзможен предмет, като това решението е постановено при участието на трето лице – прехвърлителя на имота по оспорената сделка. С нотариален акт № 28, том I, per. № 365, дело № 14/2006 г. Д. С. Й. призната за собственик по наследство и отказ от наследство на процесния имот. С влязло в сила на 30.07.2009 г. решение № 8/10.01.2009 г. по гр. д. № 342/2008 г. от Л. е отхвърлен предявения от Д. С. Й. против В. и С. Я. ревандикационен иск, основан на твърдения за наследство, отказ от наследство и давностно владение повече от 10 години, като с влязло в сила на 4.10.2010 г. определение № 102/18.06.2010 г. по гр.д.№ 72/2010 г. на ВКС е оставена без разглеждане молбата на Д. Й. за отмяна на решението. Имотът е деклариран по Закона за местните данъци и такси и от двете страни по делото. Обсъдена е кореспонденция между страните през 2010 г. във връзка с предаване ключовете на имота, както и показанията на свидетеля Ч., упълномощен от ищците да стопанисва и поддържа имота, който твърди, че до 2005 г. посещавал спокойно имота и събирал плодовете от градината, след което бил предупреден от следовател да не посещава имота, който понастоящем се владее от Й., която сменила бравата.
При горните факти въззивният съд е направил извод, че ищците са собственици на спорния имот по силата на договора за покупко-продажба, обективиран в нотариален акт № 40, том II, дело № 621/1995 г. Приел е, че праводателите им са били собственици на имота на база завършено делбено производство, като в нотариалния акт са описани и представените писмени доказателства в тази връзка, а именно продавателен акт от 13.12.1908 г. и препис от решение по гр.д.№3483/90 г. на Л.. По отношение на направените в отговора на исковата молба и във въззивната жалба възражения от Д. Й., че към датата на сключване на сделката покупко-продажба М. С. Ц. не е бил собственик на имота, тъй като решението по възлагане е обезсилено впоследствие с влязло в сила съдебно решение, като се позовава на т. 13 от TP № 1/2004 г. на ОСГК на ВКС, е счетено, че в случая тази точка не намира приложение, тъй като разпоредбите за възлагане са материално-правни, поради което приложими са правилата, действали към датата на постановяване на решението за възлагане, а следователно действащ е режима от 1993 г., според което вещноправния ефект на възлагането настъпване с влизане в сила на решението за възлагане, а това тълкуване на разпоредбата на чл.288, ал. 3 ГПК /отм./ и в частност въпроса с валидността на разпоредителните действия, извършени от съделител, комуто имота е възложен в дял, без заплащане на сума за уравнение, касае режима на възлагането, действащ след 1999 г Процесната сделка покупко-продажба е слючена след влизане в сила на решението по възлагане и преди неговото обезсилване на 12.06.1996 г., следователно към датата на нейното изповядване – 3.04.1995 г. М. Ц. е бил носител на правото на собственост. След като се касае за съобразяване да на действието на правния режим към момента на сключване на сделката, то приложимо е Постановление № 7/73 г. на Пленума на ВС.т. 6, б. „д“ , според която след влизане в сила на решението за възлагане на неподеляемо жилище съделителят, на когото то е възложено, може да го отчужди на трето лице и при обезсилването на решението впоследствие на основание чл. 288, ал. 6 ГПК /отм./ приобретателите на жилището запазват своите права, тъй като те са се доверили на влязло в сила решение на съда, а ако приобретателите са недобросъвестни при получаване на жилището, останалите съделители имат правото да искат обявяване на прехвърлителната сделка за нищожна по смисъла на чл. 26 ЗЗД или за недействителна по отношение на тях по реда на чл. 135 ЗЗД. Прието е, че направените в отговора възражения по договора за покупко-продажба се отнасят до привидност, симулация, целяща заобикаляне на закона и целяща нейното увреждане, поради което е нищожна. Счетено е, че ответницата има право да посредством възражение да се позовава на нищожност на една сделка, но между същите страни има постановено и влязло в сила решение №708/30.11.1999 г. на Л. по гр.д.№269/98 г. с което искът с правно основание чл.26 от ЗЗД за прогласяване нищожност на договор за продажба на недвижим имот сключен с нот.акт №40 т.2 н.д.№621/1995 г. на Л. поради противоречие на закона и с невъзможен предмет е отхвърлен като неоснователен и недоказан. Следователно има сила на пресъдено нещо между същите страни и на същото основание и подобен спор не може да се пререшава дори посредством направено възражение. По отношение наведените твърдения за относителна недействителност на сделката или така наречения „П. иск”, въззивният съд е приел, че не е предявен насрещен иск от, тъй като няма депозирана насрещна искова молба, не е внесена държавна такса, а освен това тъй като този иск е конститутивен той следва да е насочен срещу страните по увреждащата кредитора сделка, а не само срещу приобретателите, какъвто е настоящия казус. Недопустимо е посредством възражение да се предявява „П. иск”, а освен това той е погасен и по давност, в какъвто смисъл са направените възражения от пълномощника на Я.. в отговора на въззивната жалба, тъй като съгласно чл.110 от ЗЗД вземането е погасено с изтичане на петгодишната давност, която е започнала да тече от сключване на увреждащата сделка и към датата на предявяване на иска 21.12.2014 г. вече е била изтекла.
По горните съображения и отчитайки наличието на влязло в сила решение, с което е отречено правото на собственост на Д. Й. на основание наследство, отказ от наследство и давностно владение, както и обстоятелството, че Я. са лишени от владението на имота, въззивният съд е приел ревандикационния иск за основателен.
К. Д. С. Й. се позовава на основанието за допускане на касационно обжалване по чл.280, ал.1, т.3 ГПК по въпросите: 1. Допустимо ли е да се направи възражение по чл.135 ЗЗД заедно с отговора по чл.131 ГПК в производство по чл.108 ЗС; 2. Коя е надлежна страна в производство по чл.135 ЗЗД в случай, че увреждащия кредитор е починал, а неговите наследници са се отказали от наследство и позоваващият се на относителната недействителност се явява наследник по заместване след отказа от наследство; 3. Действителна ли е продажба на обща съсобственост на трето лице, без да се изплати дела на другия съделител; 4. Настъпил ли е прехвърлителния ефект на продажбата, след като Окръжен съд-Ловеч отменя възлагането на продавача-съделител; 5. Какви са правните последици от отменяне на възлагането на съделител.
Поставените въпроси не могат да обосноват допускане до касационно обжалване. В правната теория и в практиката на ВКС /например решение № 264/18.12.2013 г. по гр.д. № 915/2012 г., IV г.о./ се приема, че правото по чл.135 ЗЗД се упражнява с конститутивен иск и няма съмнение, че потестативните права могат да бъдат упражнени само по исков ред, но не и чрез възражение, тъй като чрез тях се цели правна промяна, която може да настъпи само по силата на съдебно решение, с което искът се уважава. Следователно първите два въпроса не са от значение за точното прилагане на закона и за развитие на правото.
Отговорът на останалите три въпроса е даден в т.6, б.“д“ на ППВС № 7/73 г., с което въззивният съд се е съобразил, а съответно и по тези въпроси не е налице основанието по чл.280, ал.1, т.3 ГПК.
К. Д. С. Й. следва да възстанови на В. С. Я. и С. И. Я. направените по повод подадената касационна жалба разноски в размер на 700.00 лв., представляващи заплатено адвокатско възнаграждение.
По изложените съображения, Върховният касационен съд, Второ гражданско отделение
О П Р Е Д Е Л И :
НЕ ДОПУСКА касационно обжалване на решение № 123 от 4.05.2015 г., постановено по гр.д. № 96 по описа за 2015 г. на Окръжен съд-Ловеч.
ОСЪЖДА Д. С. Й., ЕГН [ЕГН], [населено място],[жк], [жилищен адрес] съдебен адрес: адвокат М. Г., [населено място], [улица] да заплати на В. С. Я., ЕГН [ЕГН], [населено място],[жк], ул.“82-ра“ № 9 и С. И. Я., ЕГН [ЕГН], гр.гр.С., [улица], вх.Б, ет.3, двамата със съдебен адрес: адвокат Ц. К., [населено място], [улица], ет.1 /партер/, ап.2 разноски за касационното производство в размер на 700.00 /седемстотин/ лева.
Определението е окончателно
ПРЕДСЕДАТЕЛ:
ЧЛЕНОВЕ: