О П Р Е Д Е Л Е Н И Е
№.442
София,07.07.2014 година
Върховният касационен съд на Република България, Търговска колегия, Второ отделение, в закрито заседание на двадесет и девети април две хиляди и четиринадесета година в състав:
ПРЕДСЕДАТЕЛ: ВАНЯ АЛЕКСИЕВА
ЧЛЕНОВЕ: МАРИЯ СЛАВЧЕВА
БОЯН БАЛЕВСКИ
при участието на секретаря
в присъствието на прокурора
изслуша докладваното от съдията М.Славчева
т.дело № 3711/2013 година
Производство по чл.288 ГПК.
Образувано е по касационна жалба на [фирма] със седалище и адрес на управление [населено място] срещу въззивно решение № 83 от 28.06.2013 г. по т.д.№ 153/2013 г. на Бургаския апелативен съд, с което е потвърдено решение № 94 от 15.03.2013 г. по т.д.№ 455/2012 г. на Окръжен съд-Бургас за отхвърляне на предявения от касатора срещу Н. агенция за приходите иск с правно основание чл.55, ал.1, пр.1 ЗЗД за сумата 50 000 лв.
В касационната жалба са въведени доводи за необоснованост на въззивното решение и постановяването му на в нарушение на материалния и процесуалния закон, поради което се иска отмяната му като неправилно, а допустимостта на касационното обжалване се поддържа на основание чл.280, ал.1, т.3 ГПК.
Ответната страна Н. агенция за приходите не е изразила становище по допустимостта на касационното обжалване в срока и по реда на чл.287, ал.1 ГПК.
Върховният касационен съд, Търговска колегия, второ отделение, като взе предвид данните по делото и доводите на касатора във връзка с поддържаните основания по чл. 280, ал. 1, т.3 ГПК, приема следното:
Касационната жалба е процесуално допустима – подадена е от надлежна страна, срещу подлежащ на касационно обжалване съдебен акт, в рамките на преклузивния срок по чл. 283 ГПК.
За да постанови обжалвания резултат, въззивният съд приел, че между [фирма], сега касатор и [фирма] [населено място] е сключен договор за покупко-продажба на различни по вид цветни метали. На 08.05.2012г. е извършено частично плащане по доставка на скраб с фактура № 184/ 24.04.2012 г., издадена на [фирма] но поради грешно изписване на IBAN, сумата от 50 000 лв. е постъпила по сметката на трето лице – [фирма] и поради обстоятелството, че тази фирма е имала непогасени публични задължения, тази сума е преведена на ТД на Н.-Б..
Изложени са съображения, че предвид факта, че грешката в преводното нареждане е станала не по вина на обслужващата банка, процедурата по Наредба № 3/2005 г. и по точно по глава V- „Корегиране на грешки от банките при безналични преводи” не може да бъде реализирана. Безспорно било, че грешката е направена от наредителя –въззивник, поради което той следва да носи отговорността от неправилното съставяне на банковия документ.
При така възприетата фактическа обстановка съдът приел, че изложените факти не могат да се субсумират под нормата на чл. 55, ал.1, пр.1 ЗЗД, на което основание се поддържа предявения иск, тъй като ответната Н. не е получила нещо без начална липса на основание. Този извод следвал първо място от факта, че Н. е специализиран държавен орган към министъра на финансите за установяване, обезпечаване и събиране на публични вземания и е изпълнила свое законово задължение за събиране на публични държавни вземания от запорираната банкова сметка на третото лице и второ, така събраните суми се отнасят в републиканския бюджет.
Единствената правна възможност за ищеца според съда е да иска възстановяване на сумата от третото лице, което е получило без основание облагата и е погасило с чужди парични средства собствените си публични задължения, но при така предявения иск, посоченият ответник – Н. не може да носи отговорност, поради което предявеният срещу него иск е счетен за неоснователен, поради което е потвърдено първоинстанционното решение за неговото отхвърляне.
Настоящият състав намира, че не е налице поддържаното основание за допускане на касационно обжалване на решението.
В изложението по чл.284, ал.3, т.1 ГПК касаторът сочи като значим за изхода на делото материалноправен въпрос, формулиран по следния начин: „Легитимиран ли е по иск с правно основание чл.55, ал.1, пр.1 ЗЗД получателят на дадено без основание имущество в случаите, в които то е получено от него опосредено – чрез първоначалното му преминаване през правната сфера на трето лице и получаването е осъществено в нарушение на общата забрана на злоупотреба на права – чл.8, ал.2, изр.второ ЗЗД и чл.57, ал.2 от Конституцията на РБ. Аргументацията му за наличие на поддържания критерий за селекция по т. 3 на чл. 280, ал. 1 ГПК, според която „нормите на ЗЗД, уреждащи института на неоснователното обогатяване, вкл. и тази на чл.55, ал.1 ЗЗД, въвеждаща общия му принцип, не съдържат правна уредба, приложима към случаите, при които разместването на имуществото от правната сфера на едно лице (обеднилия се) към правната сфера на друго (обогатилия се) се е осъществило чрез преминаването му през правната сфера на трето лице” позволява да се приеме, че поставеният въпрос е зададен риторично и съдържа в себе си отрицателен отговор, в какъвто смисъл е и даденото от въззивния съд разрешение. Очевидно е, чрез поставеният въпрос касаторът цели да си изясни кое е материалноправно легитимираното лице, от което може да търси връщане на погрешно преведената сума, аргумент в подкрепа на който извод е и питането му „кое от лицата е фактически обогатилото се в тази хипотеза”. На този въпрос въззивният съд недвусмислено е отговорил, а именно това е лицето, което в случая с получените без основание средства е погасило собствените си задължения.
С оглед изложеното, настоящият състав намира, че не са налице предпоставките по чл.280, ал.1, т.3 ГПК за допускане на касационен контрол на обжалваното въззивно решение.
Водим от горното Върховният касационен съд, състав на Търговска колегия, второ отделение
О П Р Е Д Е Л И:
НЕ ДОПУСКА касационно обжалване на въззивно решение № 83 от 28.06.2013 г. по т.д.№ 153/2013 г. на Бургаския апелативен съд.
Определението е окончателно.
ПРЕДСЕДАТЕЛ:
ЧЛЕНОВЕ: