ОПРЕДЕЛЕНИЕ
№ 443
София, 10.04.2012г.
Върховният касационен съд на Република България, състав на Четвърто гражданско отделение, в закрито съдебно заседание на четвърти април две хиляди и дванадесета година в състав:
ПРЕДСЕДАТЕЛ: БОЙКА СТОИЛОВА
ЧЛЕНОВЕ: СТОИЛ СОТИРОВ
МИМИ ФУРНАДЖИЕВА
изслуша докладваното от съдия Б.Стоилова гр. дело № 692 по описа за 2011г. и приема следното:
Производството е по чл.288 от ГПК. Образувано е по касационната жалба на В. С. Б. от [населено място], приподписана от адв.А., срещу въззивното решение на Бургаския окръжен съд /БОС/ от 18.ІІ.2011г. по в.гр.д. № 2185/2010г. в отхвърлителните му части за сумите 3739.67 щ.д., представляващи трудово възнаграждение за положен извънреден труд, и 3711.40 щ.д., представляващи трудово възнаграждение за положен нощен труд, и двете претенции по договор № 14/23.ІІІ.2007г.
Ответникът по касационната жалба К. [фирма] Б. в отговора си по реда на чл.287 ал.1 от ГПК е заел становище за недопускане на касационно обжалване. Претендира разноски.
Касационната жалба е подадена в предвидения в закона и указан от съда преклузивен срок и е процесуално допустима.
По допускането на касационното обжалване на въззивното решение ВКС на РБ констатира следното:
С атакуваното в посочените му части решение БОС е потвърдил решението на Бургаския РС от 27.Х.2010г. по гр.д. № 3723/2010г. в частите, с които са отхвърлени предявените от В. С.Б. срещу [фирма] искове за присъждане на сумата 3739.67 щ.д., представляващи част от дължимото трудово възнаграждение за положен извънреден труд по трудов договор № 14/23.ІІІ.2007г. през периода 23.ІІІ.2007г. – 19.ХІІ.2007г., и сумата 3711.40 щ.д., представляващи част от дължимото трудово възнаграждение за положен нощен труд по посочения трудов договор през периода 23.ІІІ.2007г. – 19.ХІІ.2007г.
За да постанови решението по делото, разгледано по реда на бързото производство, въззивният съд, препращайки и към мотивите на първоинстанционния относно уговорените по договора задължения и права на страните, времето и продължителността на полагания от ищеца труд и неговия характер и срока на фактическа продължителност на договора /ответното дружество като работодател и корабособственик възложило на ищеца да изпълнява длъжността „втори пом.капитан” за шест месеца с място на изпълнение м/к „О.” с основно месечно възнаграждение 320лв. и командировъчни /задгранични/ 600 щ.д., командироването на наетия моряк става със заповед на корабособственика до капитана на кораба/, е оценил като неоснователно твърдението на касатора, че в трудовия договор е уговорено допълнително трудово възнаграждение във валута, съобразно което следва да се определят възнагражденията за нощен и извънреден труд. С Наредба № 6/2007г. за компетентност на морските лица в РБ се определя начинът, по който се набира екипаж на кораб, а в Наредбата за трудовите и непосредствено свързани с тях отношения между членовете на екипажа на кораба и корабопритежателя няма норми във връзка с дължимостта и размера на командировъчните средства и трудовите възнаграждения и за диференциация на понятията „екипаж” и „персонал”. При това положение в случая приложима е Наредбата за служебните командировки и специализации в чужбина /НСКСЧ/, касаеща персонала/екипажа/ на корабите, които две понятия са идентични по силата на пар.1 от ДР на посочената Наредба. За членовете на персонала на водните транспортни средства, плаващи по море под българско или чуждо знаме, е предвидена възможност да се заплащат командировъчни пари за времето на изпълнение на международни рейсове /чл.31 ал.4 от Наредбата/. Такива са уговорени между страните в размер на 600 щ.д., но те не са съставна част от трудовото възнаграждение и не служат за база при определяне на допълнителните възнаграждения за извънреден и нощен труд.
В изложението на В. С.Б. по чл.284 ал3 т.1 от ГПК се твърди, че атакуваното решение е недопустимо – въззивният съд се произнесъл по процесуалноправният въпрос от значение за точното прилагане на закона „Какво е съдебното решение при погрешно разглеждане на делото по реда на бързото производство”. По този въпрос следвало да бъде допуснато касационно обжалване и при условията на т.1 изр.3 от ТР № 1/2009г. на ОСГТК на ВКС. Съдът се произнесъл по реда на бързото производство по претенции, квалифицирани като такива за обезщетение за командировка. Необходимо било създаване на практика по въпроса за недопустимостта на обективното съединяване на искове, подлежащи на разглеждане по реда на бързото производство, с такива, разглеждани по общия исков ред. Въззивният съд се произнесъл по материалноправния въпрос „Какво е „мястото на работа” на персонала на водните транспортни средства, плаващи по море под българско или чуждо знаме, за времето на изпълнение на международни рейсове и кога този персонал се счита командирован и има право на командировъчни пари”, по който била налице противоречива практика на съдилищата. Неправилна и противоречаща на чл.31 ал.4 от НСКСЧ била практиката в атакуваното решение, в оставеното с него в сила първоинстанционно решение, в решение № 1788/22.ХІІ.2010г. по гр.д. № 3778/2010г., тъй като съдилищата фактически приели, че мястото на работа на касатора е м/к „О.” и той има право на командировъчни пари само когато е бил командирован по реда на т.V от трудовия договор. Т.V от трудовия договор не кореспондирала с чл.31 ал.4 от НСКСЧ. Действително работодателят имал правото по чл.31 ал.6 от посочената Наредба за определяне размер на командировъчните, различен от нормативно определения, но в случая той не го упражнил, тъй като допълнително споразумение няма, а в основния трудов договор са посочени „командировъчни 600 щ.д.” без да се уточнява за какъв период от време се отнасят те. Решението било неправилно, тъй като не е присъдено обезщетение за командировка за исковия период, въпреки правилната квалификация на претенцията като командировъчни и наличието на достатъчно доказателства за начисляването им по фактически брой на дните, прекарани в командировка. Предвид характера на работата на моряците е правилно да се счита, че те нямат постоянно място на работа, а не да се твърди, че постоянното място на работа е кораба, в какъвто смисъл било Указание на министъра на финансите от 26.І.2009г., аргумент за което се съдържал и в чл.6 ал.2 от Наредбата за трудовите и непосредствено свързани с тях отношения между членовете на екипажа на кораба и корабопритежателя. Неприложимо в тази връзка било приетото в решение № 1016/22.V.1995г. по гр.д. № 461/1994г. на ВС ІІІ ГО. При изпълнение на международни рейсове персоналът на плавателните състави изпълнявал задълженията си извън мястото на постоянната си работа, следва да се смята командирован и има право да получи командировъчни пари. Налице била и практика в обратен смисъл в резултат на правилно квалифициране на исковете по чл.215 от КТ /решенията по гр.д. № 3778/2010г. на БРС, по гр.д. № 1724/1995г. на БОС, по гр.д. № 1595/2007г. на Видинския РС, частично изменено и отменено с решение по гр.д. № 202/2008г. на Вид.ОС, по гр.д. № 8865/2010г. на В./. Поставя се и втори процесуалноправен въпрос в хипотезата по чл.280 ал.1 т.3 от ГПК „При правилно квалифициране на исковата претенция от съда като обезщетение за командировка, а не като претенция за трудово възнаграждение, следва ли съдът да укаже на страните приетата от него квалификация с доклада си по делото и разглеждайки я като такава да я уважи, ако е основателна, или следва да се отхвърли поради липсата на надлежно предявен иск”.
ВКС на РБ, състав на ІV ГО, намира, че не са налице в случая предвидените в чл.280 ал.1 от ГПК предпоставки за допускане на касационно обжалване на атакуваното въззивно решение.
По сега действащият ГПК касационното обжалване не е задължитнелно, а факултативно. То е допустимо при произнасяне от въззивния съд по материалноправен и/или процесуалноправен въпрос, който е от значение за изхода на спора по делото и който е решен в противоречие с практиката на съдилищата или е от значение за точното прилагане на закона, както и за развитие на правото. Въпросът следва да е от значение за формиране на решаващата воля на съда, но не и за правилността на обжалваното решение, за възприемането от въззивния съд на фактическата обстановка или за обсъждане на събраните по делото доказателства. Въпросът трябва да е посочен конкретно и ясно от касатора, тъй като съобразно диспозитивното начало в гражданския процес по този начин той определя предмета на касационната жалба, а следователно и пределите на касационния контрол, в които той може да бъде извършен по силата на чл.290 ал.2 от ГПК. С оглед на това и предвид правото на защита на противната страна касационният съд няма правомощие да стори това служебно, като изведе въпросът от значение за изхода на делото от твърденията на касатора в изложението му /Така т.1 от ТР № 1/19.ІІ.2010г. по т.д. № 1/2009г. на ОСГТК на ВКС/.
В случая по поставените от касатора в изложението му процесуалноправни въпроси въззивният съд не се е произнесъл.
Във връзка с първия въпрос /уточнен от съда с оглед твърденията на касатора/ „Допустимо ли е съдебно решение при погрешно разглеждане на делото по реда на бързото производство” следва да се посочи, че с исковата си молба и с направеното в с.з. на 29.09.2010г. увеличение Б. е заявил /и поддържал и пред въззивния съд/ претенции за присъждане на допълнително трудово възнаграждение за нощен труд по трудов договор № 14 в размер на 2178.64лв. и 3711.40 щ.д. и за присъждане на допълнително възнаграждение за положен извънреден труд в размер на 2197.93лв. и 3739.67 щ.д., като и първоинстанционния и въззивния съд са се произнесли по тези претенции, подлежащи на разглеждане по реда на бързото производство по силата на изричната разпоредба на чл.310 ал.1 т.1 от ГПК. Заявената с исковата молба претенция за присъждане на командировъчни пари за периода 02.Х. – 19.ХІІ.2007г. е предмет на друго дело след разделянето на производството с определение от 15.V.2010г. на БРС, постановено по настоящото дело. Друг иск за присъждане на командировъчни ищецът не е предявил, нито съдът е разгледал. Не се оправдава от данните по делото и твърдението на касатора, че въззивния съд квалифицирал претенциите като такива за обезщетение за командировка. Не представлява такова квалифициране приетото от съда /в отговор на твърденията на Б. във въззивната му жалба, че уговорените в трудовия договор „командировъчни в размер на 600 щ.д.” представляват уговорено във валута възнаграждение/, че плащането на командировъчни в случая са предвидени в НСКСЧ, че те са законосъобразно уговорени именно като такива и че поради това те не са част от трудовото възнаграждение.
С оглед на изложените съображения във връзка с първия въпрос не е налице първата предвидена в чл.280 ал.1 от ГПК предпоставка за допускане на касационно обжалване и по втория поставен процесуалноправен въпрос /за недопустимостта на обективното съединяване на искове, подлежащи на разглеждане по реда на бързото производство, с такива, разглеждани по общия исков ред/ – съдът в случая не е разгледал по реда на бързото производство и искове, за които в чл.310 ал.1 от ГПК такава възможност не е предвидена, както и по третия поставен процесуалноправен въпрос /при правилно квалифициране на исковата претенция от съда като обезщетение за командировка, а не като претенция за трудово възнаграждение, следва ли съдът да укаже на страните приетата от него квалификация с доклада си по делото и разглеждайки я като такава да я уважи, ако е основателна, или следва да се отхвърли поради липсата на надлежно предявен иск/.
По въпроса „Какво е „мястото на работа” на персонала на водните транспортни средства, плаващи по море под българско или чуждо знаме, за времето на изпълнение на международни рейсове и кога този персонал се счита командирован и има право на командировъчни пари” със сочените и представени съдебни решения не се обосновава наличието на противоречива практика. На първо място, по всички тях не са представени данни за влизането им в сила, а само такива решения представляват съдебна практика; второ, по всички тях предмет са предявени претенции за присъждане на командировъчни /задгранични/, а по част от тях /по гр.д. № 3778/2010г. и по гр.д. 959/2020г./ по претенциите, сходни с тези в случая, съдилищата също са приели, че уговорените командировъчни не са част от трудовото възнаграждение.
Не са налице предпоставките за допускане на касационно обжалване и по чл.280 ал.1 т.3 от ГПК. В тази връзка касаторът не твърди и не обосновава нито една от хипотезите за това, посочени в т.4 от ТР № 1/2010г. на ОСГТК на ВКС.
По изложените съображения касационно обжалване на въззивното решение не следва да бъде допускано.
С оглед този извод и на основание чл.78 ал.3 от ГПК на ответника по касация следва да бъдат присъдени 2000лв. разноски за касационната инстанция по приложения към отговора му договор за правна защита и съдействие от 02.V.2011г.
Водим от горното Върховният касационен съд, състав на Четвърто ГО,
ОПРЕДЕЛИ:
НЕ ДОПУСКА касационно обжалване на решението на Бургаския окръжен съд, пети граждански въззивен състав, № V-17 от 18.ІІ.2011г. по гр.д. № 2185/2010г.
ОСЪЖДА В. С. Б. от [населено място] да заплати на [фирма] Б. 2000лв. разноски за касационното производство.
Определението не подлежи на обжалване.
ПРЕДСЕДАТЕЛ: ЧЛЕНОВЕ: