5
О П Р Е Д Е Л Е Н И Е
№ 443
[населено място] ,20,10,2016 г.
ВЪРХОВЕН КАСАЦИОНЕН СЪД,ТЪРГОВСКА КОЛЕГИЯ, първо отделение,в закрито заседание на седемнадесети октомври, през две хиляди и шестнадесета година,в състав :
ПРЕДСЕДАТЕЛ: ЕЛЕОНОРА ЧАНАЧЕВА
ЧЛЕНОВЕ: РОСИЦА БОЖИЛОВА
ЛЮДМИЛА ЦОЛОВА
като разгледа докладваното от съдия Божилова ч.т.д. № 1704 / 2016 год. и за да се произнесе съобрази следното :
Производството е по реда на чл.274 ал.3 ГПК.
Образувано е по частна касационна жалба на А. Р. и М. Х. против определение № 908 / 18.03.2016 год. по ч.гр.д.№ 1016/2016 год. на Софийски апелативен съд, с което е потвърдено разпореждане от 06.01.2016 год. по гр.д.№ 16 991 / 2015 год. на Софийски градски съд,с което частично са освободени ищците и настоящи жалбоподатели от заплащане на дължимата държавна такса за разглеждане на предявените от тях искове, за разликата над сумите от 300 лева.Жалбоподателите оспорват правилността на въззивното определение като постановено при съществено нарушение на съдопроизводствени правила – непроизнасяне на съда относно освобождаване от дължими такси и разноски и по отношение цената на исковете – предмет на бъдещо увеличение по реда на чл.214 ГПК . Считат, че по арг. от чл. 83 ал.1 т.4 ГПК настоящите ищци – пострадали от деликт, също подлежат на освобождаване,като съдът следва да преценява и конкретните, обстоятелства, обосновали липса на образувано или забавяне резултата от образувано наказателно производство / какъвто е процесния случай, поради което и ищците не могат да се възползват от правото уредено в преждепосочената разпоредба /.Жалбоподателите сочат, че въззивното определение не е съобразило актуалните данни на Национален статистически институт относно минималните средства, необходими за издръжката на член от семейство / 563,63 лв. / и линията на бедността , която за 2015 год. е 286 лева. Сочат, че съдът нито е съобразил и обосновал конкретен размер на установими доходи на страните, нито ги е съпоставил с минимално необходимите средства за издръжка, за да обоснове извод за тяхната достатъчност, за частично поемане и тежестта на определените държавни такси.
Върховен касационен съд, първо търговско отделение констатира, че частната жалба е подадена в срока по чл. 275 ал.1 ГПК ,от легитимирани да обжалват страни и е насочена срещу валиден и допустим, подлежащ на касационно обжалване съдебен акт .
За да се произнесе по допускане на касационното обжалване настоящият състав съобрази следното :
Ищците – жалбоподателки са предявили искове за обезщетение на неимуществени вреди, в причинна връзка с ПТП, причинено по вина на водача на застрахован позадължителна застраховка „ Гражданска отговорност „ на автомобилистите при ответното дружество, лек автомобил , с цена на всеки от исковете 25 500 лева, предпоставящ дължима държавна такса от 1 020 лева. Исковете са предявени като частични , при посочен пълен размер на претенциите им 150 000 лева. Молбата им за освобождаване от заплащане на държавна такса и разноски, на основание чл.83 ал.2 ГПК,е частично уважена от първоинстанционният съд / определение от 06.01.2016 год./, като ищците са освободени от заплащане на държавна такса над сумата от 300 лева всяка от тях. Произнасяне по искането им за освобождаване от разноски няма.В представените ДСИС ищцата А. Р. е декларирала доход от заплата 282 лв. и доходи на съпруг от заплата – 550 лева, както и притежание на два апартамента и лек автомобил. Ищцата М. Х. е декларирала притежание на 1/2 ид. част от селска къща и от лек автомобил , както и доход от пенсия в размер на 440 лева.
Въззивният съд е потвърдил определението на първоинстанционния, като е приел, че представените ДСИС не установяват липса на достатъчно средства за заплащане на държавна такса от по 300 лева от всяка от ищците.Изводът на съда не е мотивиран с конкретни съображения за преценимия размер на дохода на страната и съпоставянето му с размера на дължимата държавна такса.
В изложението по чл.280 ал.1 ГПК , касаторите формулират следните въпроси : 1/ При предявяване на частичен иск и посочване в исковата молба пълния размер на дължимата престация, по молба с правно основание чл.83 ал.2 ГПК съдът съобразно пълния размер на дължимата държавна такса ли следва да се произнесе или за частичния иск , независимо от предявяването на пълния размер на дължимата престация? ; 2 / При заведена претенция за обезщетение на вреди от деликт , искането за внасяне на държавна такса при предявяване на иска като правило или като изключение следва да се разглежда предвид разпоредбата на чл.83 ал.1 т.4 ГПК? Трябва ли да се прави конкретна преценка има ли образувано наказателно производство и причините за забавянето му , дали се гледа извън законоустановените и разумни срокове ? Следва ли да се отчита необоснованото бавене на разследващите органи, чието неизпълнение в срок води до пряко причиняване на имуществени вреди на пострадалите лица, състоящи се в заплащане на държавни такси ? ; 3/ При произнасяне по молба по чл.83 ал.2 ГПК,следва ли съдът да направи преценка във всеки конкретен случай, като съпостави доходите на лицето с линията на бедност и данните на Националния статистически институт за минималните средства необходими за месечната издръжка на член от семейството на молителя или данни на К. за стойността на необходимата издръжка на живота / официални, общодостъпни, отчитане при определяне на работната заплата / ? Кои точно данни за минимално необходимите средства за издръжка следва да се съобразят и какъв е размера на тези минимални средства, над който ищецът може да бъде задължаван да внесе държавна такса ? При доход на границата на тия минимално необходими средства може ли да се обоснове извод за достатъчност на същия за заплащане на значителна държавна такса ? ; 4/ Нарушава ли се правото на свободен достъп до правосъдие, като се изисква внасяне на държавна такса от лице с доходи на границата на минимално необходимите за нормален живот ? ; 5/ Как и с какво точно се съпоставя възможността за плащане на държавна такса и до какви финансови ограничения в живота на ищеца може да се допусне да доведе задължаването му да плати държавна такса – до какви минимални средства може да се изиска да остане ищеца, над които да се счита, че има възможност да плати такава ? и 6/ При произнасяне по молба с правно основание чл.83 ал.2 ГПК съдът следва ли да направи собствена преценка, като при необходимост изиска и допълнителни доказателства или формално се произнася въз основа на данните в декларацията ? / въпросите са конкретизирани от настоящия състав и сведени до необходимото и съществено съдържание, избягвайки допуснатата от пълномощника на страните тавтология / . Въпросите са обосновавани в хипотезата на чл.280 ал.1 т.3 ГПК – с формално цитиране на разпоредбата,като се сочи и противоречие с решения на Съда в С., според която съдебна практика„ налагането на значителна финансова тежест действа като ограничение на правото на съд, като подобна ситуация очевидно е създадена да разубеди гражданите да завеждат дела, като в същото време не може увредения да бъде упрекван за това, че е предявил прекомерно висок иск за неимуществени вреди „.С оглед съдържанието на последната, очевидно е посочването й в относимост единствено към четвъртия от формулираните въпроси.
Първият от въпросите е правно неиздържан,тъй като не кореспондира с определението за „цена на иска„,съгласно чл.68 ГПК, съобразно която се определя и дължимата държавна такса / чл.71 ал.1 ГПК /. Единствено паричната оценка на предмета на делото,въведен от ищеца, съставлява „цена на иска”. Хипотетичното му бъдещо изменение по реда на чл.214 ГПК е ирелевантно, в който смисъл е и безпротиворечивата съдебна практика при разрешаване въпросите относно подсъдността на спора или обжалваемостта на съдебния акт. Впрочем, логично би било увеличението на цената на иска да не предпостави различен от вече дадения отговор по молбата по чл.83 ал.2 ГПК,доколкото биха били съпоставими евентуално същите доходи на страните и далеч по-голяма по размер държавна такса.
Вторият от формулираните въпроси не покрива общия селективен критерий по чл.280 ал.1 ГПК. Отговор на същия не съставлява решаващ мотив на въззивното определение,за отказ от пълно освобождаване на ищците от заплащане на държавна такса по делото. Напълно неизводима по аналогия на закона – чл. 83 ал.1 т.4 ГПК – е приложимостта на нормата и в хипотеза на образувано, но неприключило с влязла в сила присъда наказателно производство,поради забавянето му,не по вина на пострадалите. Въпросът нелогично предпоставя, че всяко образувано,но забавено наказателно производство,приключва с осъдителна за делинквента присъда и е в разрив с логиката на разпоредбата на чл.83 ал.1 т.4 ГПК, която, освен подчертаната й социална функция в защита на доказано засегнатите от престъпление, вероятно отчита и облекчения предмет на доказване в тази хипотеза – освобождаването на гражданския съд от необходимостта да доказва ония предпоставки за уважаването на исковете за обезщетение,с които решението на наказателния съд го обвързва – извършване на деянието, неговата противоправност и вината на делинквента. Липсва обоснованост на предпоставки за приложимост на аналогията по смисъла на Закона за нормативните актове.
Третият и петият от поставените въпроси целят отговор относно конкретния размер на минимално необходими средства, който следва да бъде съобразен като граница, под която заплащането на държавна такса следва да се зачете невъзможно, тъй като застрашава съществуването на индивида,както и относно това приложими ли са при това определяне критерии,като напр. данни на Националния осигурителен институт относно минималния размер на месечната издръжка на член от семейство. Въпросите не покриват общия селективен критерий по чл.280 ал.1 ГПК, тъй като не съставляват правни такива.Общозначим и еднозначен отговор относно конкретния минимален размер не може да бъде даден извън конкретиката на всеки отделен случай, от значение по който е и конкретния размер на съответно дължимата държавна такса и разноски. Такъв отговор не би бил и достатъчен за приложението на чл. 83 ал.2 ГПК, тъй като възможността за заплащане на държавна такса е винаги съвкупност от преценката на множество обективни обстоятелства,а не само реално получавания от лицето паричен доход / напр., и в случая очевидно съобразявано от въззивния съд – притежаването на движимо и недвижимо имущество,с възможност за реализиране на граждански плодове или на доходи от разпореждане със същото /. Поради това не се явява обоснован общия селективен критерий по чл.280 ал.1 ГПК. Но дори да би бил, необоснован е и допълнителния такъв по чл.280 ал.1 т.3 ГПК, предвид задължителните указания в т.4 на ТР № 1/2010 год. по тълк.дело № 1/2009 год. на ОСГТК на ВКС.Нормата на чл.83 ал.2 ГПК не е неясна и противоречива,предвид което не е налице и противоречивото й приложение в съдебната практика. Правилността на конкретната преценка на възможността за поемане, при това на конкретна по размер държавна такса, е предмет на проверка на правилността на съдебното определение, която не се осъществява във фазата по допускане на касационното обжалване.
Четвъртият от формулираните въпроси също не удовлетворява изискването за правен, съгласно т.1 на ТР № 1 / 2010 год. по тълк.дело № 1 / 2009 год. на ОСГТК на ВКС, тъй като включва в съдържанието си, като предпоставка за формиране на отговора, извод за неправилно приложение на чл.83 ал.2 ГПК от въззивния съд, какъвто и както се посочи по-горе, не е предмет на настоящото произнасяне – във фазата по допускане на касационното обжалване.Въпросът не е формулиран по принципно приложение на разпоредбата, а изисква квалификация на произнасянето – като евентуален отказ за достъп до правосъдие – което също предполага преценка на правилността на конкретния съдебен акт.
Шестият от въпросите също не покрива общия селективен критерий по чл.280 ал.1 ГПК. Въззивният съд не е счел, че данните в представените ДСИС са недостатъчни да формира адекватна преценка относно финансовите възможности на ищците, а на база на съдържанието им е обосновал,макар немотивиран с конкретни съображения, извод за достатъчност за заплащане на определената от първоинстанционния съд за дължима държавна такса.Самите жалбоподатели не твърдят,че доказателствения материал, относно преценка на имущественото им състояние,е останал непопълнен, поради недадени от съда указания за това,в който смисъл е действително налице непротиворечива и задължителна за въззивния съд съдебна практика.Наличието на последната, по начало изключва възможността за обосноваване на въпроса в хипотезата на чл.280 ал.1 т.3 ГПК, каквато единствено сочат жалбоподателите.
Водим от горното, Върховен касационен съд, първо търговско отделение
О П Р Е Д Е Л И :
НЕ ДОПУСКА касационно обжалване на определение № 908/ 18.03.2016 год. по ч.гр.д.№ 1016/2016 год. на Софийски апелативен съд.
Определението не подлежи на обжалване .
ПРЕДСЕДАТЕЛ :
ЧЛЕНОВЕ :