14
О П Р Е Д Е Л Е Н И Е
№ 443
гр. София, 22.07. 2015 г.
Върховният касационен съд на Република България, Търговска колегия, Първо отделение, в закрито заседание на седемнадесети юли през две хиляди и петнадесета година, в състав:
ПРЕДСЕДАТЕЛ: ЕЛЕОНОРА ЧАНАЧЕВА
ЧЛЕНОВЕ: РОСИЦА БОЖИЛОВА
ИВО Д.
като разгледа докладваното от съдията Иво Д. т.д. № 295 по описа на съда за 2015 г. и за да се произнесе, взе предвид следното:
Производството е по чл. 274, ал. 3, т. 1 от ГПК.
Образувано е по подадена от Д. В. Б., ЕГН: [ЕГН], чрез адв. К. П., съдебен адрес гр. София 1612,[жк], [жилищен адрес] вх. „Б“, етаж 2 , ап № 6, адв. К. П. или адв. В. Б., срещу определение, постановено на 09. 10. 2014 г. от Софийски градски съд, Гражданско отделение, I-1 състав по ч.гр.д № 14224 по описа на съда за 2014 г., с което е потвърдено определение на Софийски районен съд за прекратяване на производството по предявен от частния жалбоподател, срещу [фирма] отрицателен установителен иск, поради неподведомственост на спора на съда. В частната жалба и в приложение по чл. 284, ал. 3, т. 1, по препращане от чл. 278, ал. 4 от ГПК се излагат оплаквания за неправилност на обжалваното определение, поради нарушения на материалния закон и съществени нарушения на съдопроизводствените правила – касационни основания по чл. 281, т. 3, предл. 1 и 2 от ГПК, и основания за допускане на касационно обжалване на същото, иска се допускането му до касационно обжалване, по същество – отмяната му, и връщането на делото за продължаване на съдопроизводствените действия от държавния съд, претендират се разноски. Противната страна в отговор на жалбата излага подробни съображения против допускането на касационно обжалване на въззивното определение и за неоснователност на жалбата, по същество моли за потвърждаване на определението, като валидно, допустимо и правилно, претендира разноски.
Частната касационна жалба, като подадена от страна в производството, срещу подлежащ, при условията на чл. 280, ал. 1, по препращане от чл. 274, ал. 3 от ГПК на касационно обжалване съдебен акт и в законоустановения срок, е процесуално допустима. При съвкупна преценка на изложените в частната касационна жалба оплаквания за незаконосъобразност и в приложението по чл. 284, ал. 3, т. 1 от ГПК, основания за допускане на касационно обжалване на въззивното определение, Върховният касационен съд на Република България, Търговска колегия, Първо отделение намира, че в конкретния процесен случай не са налице основания за допускане на касационно обжалване на въззивния съдебен акт, по следните съображения:
За да потвърди първоинстанционното определение на СРС, въззивният съд в обжалваното си определение, след като е възпроизвел обстоятелствата по завеждане на прекратеното с първоинстанционното определение дело, твърденията на страните, ангажираните от тях в производството доказателства и процесуалните им действия пред двете съдебни инстанции е приел в решаващите си мотиви, че от представените общи условия (ОУ) към сключения между страните договор за револвиращ кредит, в редакцията им към 15. 11. 2012 г., която е приета от кредитополучателя – ищец, при подписването на договора за кредит, се установява недвусмислено, че в чл. 13 е уговорена арбитражна клауза, която предвижда всички спорове между страните да се уреждат от арбитраж. От представените последващи редакции на ОУ се установяват изменения на ОУ, като е предвидена изборност на подведомствеността на споровете, като е дадена възможност кредитополучателят да избере дали да заведе исковете си във връзка с договора пред съда или пред арбитраж, (въззивният съд сочи, че съответните изменения се намират в чл. 15 на редакциите от 01. 03. 2013 г., 05. 08. 2013 г., 02. 09. 2013 г. и 12. 11. 2013 г, като в един от случаите изменението е в чл. 14 от ОУ). От правна страна въззивният съд е приел, че към момента на сключването на договора за кредит, както и към твърдените от страна на кредитополучателя жалбоподател изменения на ОУ е действал Законът за защита на потребителите в редакцията му от 24. 07. 2012 г., като промените в този закон, касаещи правилата за договори с ОУ са едва от 2014 г. Предвид това въззивният съд е приел, че за процесните отношения следва да се прилагат общите правила предвидени в чл. 16 от ЗЗД, съобразно които измененията в ОУ при договори с продължително изпълнение имат обвързваща сила за другата страна само ако са й съобщени и ако в дадения й писмено срок тя не ги е отхвърлила. В противен случай тези изменения не влизат в сила и не действат в отношенията между страните, като последните се уреждат от досегашните условия. Въззивният съд сочи по-натам, че по делото няма данни измененията на ОУ от 01. 03. 2013 г., 05. 08. 2013 г. и 02. 09. 2013 г. и 12. 11. 2013 г. да са съобщени на кредитополучателя, още по-малко това да е направено по предвидения в чл. 11 от ОУ от 15. 11. 2012 г. ред, нито пък да му е бил предоставен срок за приемането им, това не се и твърди от ответната страна, напротив – ответникът излага, че към процесния договор са приложими именно приетите от кредитополучателя ОУ в редакцията имот 15. 11. 2012 г. Установява се, според въззивният съд, че единствените ОУ, предложени от кредитора, които са били одобрени от кредитополучателя са тези от 15. 11. 2012 г., поради което последващите изменения, които едностранно прави кредитора и не са доведени по законоустановения ред до знанието на кредитополучателя, са ирелевантни за уреждането на отношенията по този договор, не са станали част от него и нямат силата на закон между страните. Въззивният съд сочи в мотивите си и че даденото на кредитора право в чл. 15.5. от ОУ от 15. 11. 2012 г. да променя едностранно ОУ не го освобождава от задължението да уведоми за това кредитополучателя по предвидения в договора и закона ред, като това не лишава кредитополучателя от възможността да отхвърли предложените изменения на ОУ, а заявеното от кредитополучателя съгласие с измененията на ОУ в последващите редакции, направено с исковата молба е ирелевантно за решаването на спора, още повече, че кредитополучателят признава действието само на разпоредбата за промяна на арбитражната клауза и заявява категорично, че то не се отнася до други изменения, направени с последващите редакции на ОУ, което е недопустимо. Според въззивният съд ОУ се приемат изцяло или се отхвърлят, като е допустимо част от тях да не действат по отношение на страните, ако има индивидуални изключващи ги уговорки, какъвто не е процесният случай. С оглед на така изложеното, в крайна сметка въззивният съд е приел, че договорните отношения между страните се уреждат от сключения договор за револвиращ кредит, част от който са ОУ в редакцията им от 15. 11. 2012 г. Именно тя действа между страните и нито една от двете страни по договора не може да се позовава на уговорки от последващи предложения за изменение на ОУ, които не са били приети от кредитополучателя и съответно не са станали част от договора, просто защото ги намира за по-благоприятни за нея и само на това основание. Въз основа на така изложеното, като краен извод въззивният съд приема, че доколкото видно от чл. 13 ОУ, в редакцията им от 15. 11. 2012 г., между страните е уговорена арбитражна клауза, която е валидна и може да бъде приложена, възражението за което е направено в законоустановения срок от ответната страна, то и правилно първоинстанционният съд, на основание чл. 8 от КМЧП е прекратил делото, като неподведомствено на съда.
В изложението си на основанията за допускане на касационно обжалване, частният жалбоподател формулира дванадесет въпроса, които според него отговарят на общия селекционен критерий по чл. 280, ал. 1 от ГПК, така както същият е разяснен с т. 1 от ТРОСГТКВКС № 1/2010 г. по тълк.д. № 1/2009 г., с изложени към всеки от въпросите твърдения, обосноваващи според касатора, наличието на допълнителни селекционни критерии по т.т. 1-3 от законовия текст, разяснени съответно с т.т. 2-4 от същото ТРОСГКТ. По реда на поставянето им, настоящият касационен състав по така формулираните въпроси намира следното:
Първият въпрос е длъжен ли е въззивния съд да разгледа и обсъди всички доводи и възражения на страните в оспорената част от съдебния акт. С оглед широката му формулировка и принципното законово задължение на съда да обсъди доводите и възраженията на страните същият, и отново само принципно би могъл да бъде приет за релевантен по см. на чл. 280, ал. 1 от ГПК, вр. т. 1 от ТР № 1/2010 г. По отношение на него се поддържа допълнителен селекционен критерий по чл.280, ал. 1, т.1 от ГПК – противоречие със задължителна практика на ВКС – решение № 57-11-III ГО и решение № 643-2010 Г-IV ГО, ППВС № 7/1965 г., ППВС № 1/1985 г. и ТР № 1/04. 01. 2001 г. на ОСГК на ВКС, както и ТР № 1/09. 12. 2013 г. на ОСГТК на ВКС, като се твърди, че въззивният съд се е произнесъл в противоречие с така формираната задължителна съдебна практика, доколкото в обжалваното определение не се съдържа произнасяне по нито едни от доводите на касатора за неравноправен характер на арбитражната клауза от Общите условия на кредитната институция – версия 15. 11. 2012 г. Въпросът обаче е фактически необоснован и несъответен на установимите от материалите по делото, обстоятелства по същото. Видно от изложените твърдения на касатора в исковата му молба, доводите му за неравноправност на арбитражната клауза в ОУ от 15. 11. 2012 г. са развити във връзка с приложимите, според него и към конкретния процесен случай, разпоредби на Закона за защита на потребителите (З.) – чл. 143, т.т. 2 и 16 от с.з., и въведените с него в приложимия, обективен национален правов ред, разпоредби на Директива 93/13/Е. на Съвета относно неравноправните клаузи в потребителските договори. Също видно от възпроизведените и в настоящите мотиви, такива на обжалваното въззивно определение, и противно на твърденията на касатора пред настоящата инстанция, въззивният съд е обсъдил приложимостта на същите разпоредби на З. (въвеждащи разпоредбите и на Директива 93/13/Е. на Съвета – срв. § 13а, т. 9 от ПЗР на ЗПП) към процесния случай и ги е приел за неприложими. Поради изложеното не е налице твърдяното от касатора противоречие на процесуалното поведение на въззивния съд с цитираната и приложена, задължителна съдебна практика, а правилността на изводите на въззивния съд досежно приложимостта по делото на конкретни материалноправни норми, като такива по съществото на спора, са извън предметния обхват на настоящото производство с предмет преценка само наличието или липсата на релевираните от касатора основания за допускане на касационно обжалване на въззивния съдебен акт. Що се отнася до позоваването в същия аспект във въззивната жалба на разпоредбата на чл. 117, ал. 3 от ГПК, по изложените по-долу мотиви по формулирания от касатора седми въпрос, същото позоваване е от една страна преклудирано, като несвоевременно релевирано пред първоинстанционния съд, а от друга страна – изцяло ирелевантно в процесната материя относно разпределянето на гражданскоправните спорове по правилата не на подсъдността, в рамките на системата на държавните съдилища, а на подведомствеността – между държавните и арбитражните съдилища. Вторият и третият въпрос са съответно за самостоятелния характер на арбитражното споразумение от материалноправния договор, респ. за възможността за изменението му, независимо от материалноправния договор и допустимо ли е при промяна на арбитражна клауза в нови ОУ от страна на търговеца, потребителят да изрази съгласие само със съдържанието на промененото съдържание на арбитражната клауза. И двата, така поставени въпроса, вторият от които е частен случай на първия и се съдържа в него, не са релевантни по см. на чл. 280, ал. 1 от ГПК. Въззивният съд въобще не е нито обсъждал, нито отрекъл иначе принципно правилната постановка за самостоятелността и независимостта на процесуалното арбитражно споразумение, от съдържащия го (или по отношение на който същото е приложимо, под формата на ОУ), материалноправен договор между страните, респ. – въззивният съд не е отекъл възможността за изменението на арбитражното споразумение, независимо от материалноправния договор. Нито пък въззивният съд е обусловил недопустимостта на приемането само на част от клаузите в нови ОУ, при едновременно отхвърляне на останалите, от вида на първите, съдържащи уговорки именно за разглеждане на спора от арбитраж, а не по принцип. Решаващите мотиви на съда са не в сочения от касатора, противен на дадения в цитираната практика (а и законоустановен в чл. 19, ал. 2 от ЗМТА) смисъл, а в конкретно приетото от съда, съобразно обстоятелствата по делото, че заявеното от кредитополучателя съгласие с измененията на ОУ в последващите редакции, направено с исковата молба е ирелевантно за решаването на спора, още повече, че кредитополучателят признава действието само на разпоредбата за промяна на арбитражната клауза и заявява категорично, че то не се отнася до други изменения, направени с последващите редакции на ОУ, което според съда е недопустимо – ОУ се приемат изцяло или се отхвърлят, като е допустимо част от тях да не действат по отношение на страните, ако има индивидуални изключващи ги уговорки, какъвто не е процесният. Видно е, че изводите на съда не са въобще на сочената от касатора във втория му въпрос плоскост, а само досежно възможността за частично и то – при условията и регламентацията на чл. 16, ал. 3 от ЗЗД, приемане и/или отхвърляне на изменени и/или заменени ОУ при договор с продължително изпълнение, без при това да се засяга въобще въпросът за съотношението между процесуалния арбитражен договор и материалноправния такъв. По отношение на втория въпрос се поддържа допълнителен селекционен критерий по чл. 280, ал. 1, т. 2 от ГПК или по чл. 280, ал. 1, т. 1 от ГПК, доколкото същият е решен от СГС в противоречие с решение № 42 от 02. 08. 2013 г. на ВКС по т. д. № 25/2013 г., I т. о., ТК и Решение № 109 от 5. 07. 2012 г. на ВКС по т. д. № 186/2012 г., II т. о., ТК. Така претендираният допълнителен селекционен критерий по т. 1 от ал. 1 на чл. 280 ГПК не е налице, доколкото цитираните решения на ВКС не са сред определените, като задължителна съдебна практика по см. на същия законов текст решения, съобразно т. 2 от ТРОСГТКВКС № 1/2010 г., а съставляват каузална практика на касационната инстанция по дела, образувани по реда и на основание чл. 47 от ЗМТА. По отношение на същия въпрос не е налице и такъв критерий по т. 2 от чл. 280, ал. 1 от ГПК, доколкото са налице съществени различия във фактическите основания, обусловили разрешенията, дадени от ВКС в посочените, влезли в сила и представляващи каузална практика на касационната инстанция, две съдебни решения и тези, приети от съда за установени в процесния случай. В първия случай става въпрос за производства по чл. 47 от ЗМТА, в които съдът е изследвал ирелевантните в процесния случай фактически твърдения на страните за липсата на арбитражно споразумение между тях, поради липса на форма за действителност (в първото решение) и поради прекратен материалноправен договор между страните (във второто такова). Процесният случай е различен от фактическа страна, доколкото заявените от страните и обуславящи изводите на съда факти са досежно последващи изменения на ОУ и евентуалното им приемане/отхвърляне, без при това да се релевират каквито и да било твърдения и/или насрещни възражения, основани на пороци на формата на арбитражното споразумение или действителността на материалните правоотношения между страните. По отношение на третия въпрос не е налице и поддържаният селекционен критерий по чл. 280, ал. 1, т. 3 от ГПК, така както същият е разрешен в т. 4 от цитираното ТР. В случая според настоящия състав, не е налице нито създадена, поради неточно тълкуване на приложимите правни норми съдебна практика, до наложителната промяна на която би се стигнало чрез разглеждане и отговор на поставения въпрос, нито пък приложимите правни норми са непълни, неясни и/или противоречиви, което да обосновава разглеждането и отговора на същия въпрос, за да се създаде съдебна практика по прилагането им, или за да бъде тя осъвременена предвид настъпили в законодателството и обществените условия промени, като и в двата разглеждани аспекта приносът в тълкуването не би осигурил разглеждане и решаване на делата според точния смисъл на законите. Четвъртият въпрос относно това допустимо ли е ищецът да се позове на промяна в ОУ за изменение на арбитражна клауза след сключване на договора, вкл. и при възникнал спор, дори и в хода на висящия процес е ирелевантен по см. на чл. 280, ал. 1 ГПК така, както е разяснен с т. 1 от ТР № 1/2010 г. Съдът в мотивите си в никаква степен не е обусловил решаващите си за изхода на делото свои изводи, отричайки претендираното, чрез начина на формулиране на въпроса, право на ищеца да се позове на промяна в ОУ за изменение на арбитражна клауза след сключване на договора, вкл. и при възникнал спор, дори и в хода на висящия процес. Съдът е формирал и изложил изводи само досежно това, че ОУ в редакциите им след изменението, са неприложими в отношенията между страните, поради несъобщаването им, респ. – неприемането им (изрично и/или мълчаливо) от тях, както и поради недопустимост, според съда само на частично приемане, респ. – частично отхвърляне на измененията в ОУ, без при това да изхожда от вида на конкретните изменения и/или изменени клаузи. По същият, четвърти въпрос не е налице и поддържаният от касатора допълнителен селекционен критерий по чл. 280, ал. 1, т. 2 от ГПК, по съображенията, изложени непосредствено по-долу относно липсата на този критерий по отношение и на иначе релевантния за изхода на делото, пети въпрос на касатора. Петият въпрос, досежно това допустимо ли е позоваване на изменение в Общи условия от страна на потребителя, щом заявява, че са доведени до знанието му е релевантен
за изхода на делото, доколкото именно такова право е отречено на касатора с обжалваното въззивно определение. По отношение на същия обаче, не е налице заявеният и поддържан допълнителен селекционен критерий по чл. 280, ал. 1, т. 2 от ГПК, като се твърди, че разрешението им в обжалваното определение противоречи на друго влязло в сила определение, с което възражение за отвод за арбитраж на същия ответник е отхвърлено – определение № 409 от 26. 06. 2014 г. по в.ч.гр.д. № 439/2014 г. на Окръжен съд – Пазарджик (ПОС). Така поддържаният допълнителен критерий по т. 2 на ал. 1 от чл. 280 ГПК не е налице по делото, доколкото отново, както и при третия въпрос на касатора, влязлото в сила определение на ПОС и процесното обжалвано определение, са постановени при различна, приета от съдилищата да е установена, фактическа обстановка по делата, обусловила и разликите в дадените със съответните съдебни актове, отговори на разрешените, релевантни правни въпроси. Докато в процесния случай и то – едва с исковата си молба, ищецът претендира да е приел измененията в ОУ частично – само и единствено в частта им досежно измененията в конкретното съдържание именно на арбитражната клауза, като в същото време категорично заявява, че отхвърля изрично и писмено по см. на чл. 16, ал. 3 от ЗЗД (на императивния характер на която ищецът също изрично се позовава), всички други изменения в ОУ, от мотивите на цитираното определение на ПОС се установява, че с изрично свое заявление до [фирма], ищецът по разгледаното от ПОС дело е заявил на ответника, че на основание чл. 16, ал. 3 от ЗЗД приема новите ОУ на ответника от 12. 11. 2013 г., поради което съгласно т. 2 от същите, те представляват неразделна част от процесния договор за револвиращ заем. Именно така установеното е обусловило и решаващите изводи на ПОС в цитираното му определение, вследствие на които съдът е мотивирал и постановил противен на този, до който е стигнал въззивния съд в настоящия случай, изход на делото. Точно същото обаче сочи и на съществена разлика във фактите, обуславящи решаващите изводи на съдилищата по двете дела – това на ПОС и настоящото, включително в светлината на решаващите мотиви на въззивния съд, подробно цитирани по-горе в настоящите мотиви в частта им по втория и третия въпроси на касатора, които са в смисъл, че е недопустимо частичното приемане само на една клауза от изменените ОУ, при едновременно изрично отхвърляне на всички останали изменения.
Шестият въпрос е относно това, след като нормата на чл.16, ал. 3 от ЗЗД е установена в интерес на насрещната страна, допустимо ли е страната-търговец, изготвила Общите условия да се позовава на защитата, предвидена в тази норма, за да оспори обвързващото действие на условията и по отношение на него се поддържа наличието на допълнителен селекционен критерий по т. 3 от ал. 1 на чл. 280 ГПК, като се сочи, че по същия въпрос липсва съдебна практика, а разглеждането му ще допринесе за точното прилагане на закона и развитие на правото. Въпросът е от една страна ирелевантен, доколкото отговорът му не е обусловил изхода на делото по см. на т. 1 от ТРОСГТКВКС № 1/2010 г., при съобразяване на възпроизведените и по-горе в настоящите мотиви решаващи изводи на въззивния съд досежно недопустимостта на позоваването на изменените ОУ, но с оглед само на изрично приетата от въззивния съд недопустимост на частичното такова приемане, при отхвърляне на останалите изменения, а не принципно с оглед субективната позиция на всяка от страните на противостоящите полюси на правоотношенията между тях – материално и процесуално. По отношение на същия въпрос не е налице и поддържаният селекционен критерий по чл. 280, ал. 1, т. 3 от ГПК. По приложението на чл. 16, ал. 3 от ЗЗД не е налице нито създадена, поради неточно тълкуване на приложимите правни норми съдебна практика, промяна на която да е наложителна, чрез разглеждане и отговор на поставения въпрос, нито пък приложимите правни норми са непълни, неясни и/или противоречиви, а сочената от касатора липса на съдебна практика в конкретната, изложена от него насока, сама по себе си не съставлява критерий (основание) за допускане на касационно обжалване. Седмият въпрос е относно това, допустимо ли е предварително (преди възникване на спора) уговаряне на арбитражна компетентност по искове на потребители. По отношение на същия се поддържа допълнителен селекционен критерий по чл. 280, ал. 1, т. 2 от ГПК, като се релевира противоречие с определение № 1679 от 09. 06. 2014 г. на ОС – Варна по в.ч.гр.д. № 1200/2014 г. Въпросът е от една страна ирелевантен, доколкото въобще не е обсъждан от въззивната инстанция, респ. – не е обусловил решаващите за изхода на делото изводи на въззивния съд в обжалваното определение, и то – не поради укорим пропуск на съда да го обсъди. Твърдения в такава насока не се съдържат в исковата молба, с която първоинстанционният съд е сезиран, а са развити едва в частната въззивна жалба и пред настоящата инстанция, поради което и възможността на страната за релевирането им е преклудирана преди сезирането на въззивната инстанция. От друга страна, по отношение на същия въпрос не е налице и поддържаният допълнителен селекционен критерий по т. 2 от ал. 1 на чл. 280 ГПК, доколкото посоченото и приложено определение на В. е постановено при различна, приета за установена от съда и обусловила правните му изводи, фактическа обстановка. Съдебният акт на В. е постановен по дело, по което са изложени, като главни и решаващи изводи на съда, че на първо място – спорът между страните не е имуществен, на следващо място – че между страните няма сключен писмен договор за избор на съд – условия, изрично и императивно изисквани от чл. 117, ал. 2 ГПК, както и че спорът не е конкретно определен (възприето от В. изискване от практиката на ВКС), и само отделно и извън тези, посочени като главни изводи на съда, е посочена като допълнителен аргумент и нормата на чл. 117, ал. 3 от ГПК. Изложеното сочи на съществени и принципни отличия в обусловилите изводите на съдилищата, респ. – отговорите на релевантните правни въпроси, фактически констатации по делата. Фактически и правно необосновано е и същият въпрос да се поставя въобще, като обуславящ правните изводи на въззивния съд по конкретното настоящо дело, доколкото разпоредбата на чл. 117, ал. 3 от ГПК урежда изисквания за избор на съд (подсъдност), като част от и в рамките на конституционно и законово установената правораздавателна система на държавните съдилища, поради което и се явява изцяло неприложима (включително съобразно принципното отричане на възможността за прилагане по аналогия, на императивните процесуални норми), към конкретните, разрешими в рамките на настоящото производство, въпроси на подведомствеността, като такива за разпределението на делата между съдилищата и други, учредени включително по волята на страните, правораздавателни органи, каквито са арбитражите. Формулираните в пет точки въпроси №№ 8.1. – 8.5. от изложението на основанията за допускане на касационно обжалване, са ирелевантни, като общ критерий за допускане на касационно обжалване по см. на чл. 280, ал. 1 от ГПК, вр. с т. 1 от ТРОСГТКВКС № 1/2010 г. Същите са от една страна в голяма степен общи, неконкретни и (в частта си по т.т. 8.3. – 8.5.) – изцяло хипотетични, а от друга страна, са изложени във връзка с търсено от касатора, конкретно интерпретиране, респ. – тълкуване от страна на съда, на разпоредби на З., които обаче са приети от въззивния съд в обжалваното му определение, за неприложими към конкретния процесен случай. В изложения смисъл, отговорите на тези въпроси не са обусловили изводите на съда, респ. – и изхода на делото, та да са годни да обосноват изисквания от закона общ критерий за допускане на касационно обжалване. Въпросът по т. 8.1. в частта му за изключване правото на потребителя на достъп до съд е и фактически необоснован с установимите по делото обстоятелства, доколкото наличието на арбитражна клауза само по себе си не съставлява такова изключване, а дава право на ответника в определен, преклузивен срок да релевира отвод за неподведомственост на делото на съда (срв. чл. 8, ал. 1, изр. първо от ЗМТА). По отношение на същите въпроси не е налице и поддържаният допълнителен селекционен критерий за допускане на касационно обжалване по т. 3 от ал. 1 на чл. 280 ГПК – сочената от касатора липса на задължителна съдебна практика по тези въпроси сама по себе си не обосновава такъв, а освен това по отношение на сочените, като приложими правни норми, и практиката по прилагането им, не е налице и императивно законоустановеното изискване, евентуалното им тълкуване от касационната инстанция да е от значение за точното прилагане на закона и развитието на правото, както същият е разяснен с т. 4 от ТРОСГТКВКС № 1/2010 г. по тълк.д. № 1/2009 г.
С оглед изложеното и в конкретния процесен случай съдът намира, че касационно обжалване на въззивното определение не следва да бъде допускано. Воден от горното, Върховният касационен съд на Република България, Търговска колегия, Първо отделение
О П Р Е Д Е Л И:
НЕ ДОПУСКА КАСАЦИОННО ОБЖАЛВАНЕ на определение № 20497, постановено на 09. 10. 2014 г. от Софийски градски съд, Гражданско отделение по ч.гр.д № 14224 по описа на съда за 2014 г.
Определението е окончателно.
Председател: Членове: