5
О П Р Е Д Е Л Е Н И Е
№ 443
гр. София, 22.07.2015 год.
В ИМЕТО НА НАРОДА
ВЪРХОВЕН КАСАЦИОНЕН СЪД на Република България, Търговска колегия, Второ отделение, в закрито заседание на деветнадесети май през две хиляди и петнадесета година, в състав:
ПРЕДСЕДАТЕЛ: РОСИЦА КОВАЧЕВА
ЧЛЕНОВЕ: ЕМИЛИЯ ВАСИЛЕВА
АННА БАЕВА
изслуша докладваното от съдия Анна Баева т.д. № 2563 по описа за 2014г., и за да се произнесе, взе предвид следното:
Производството е по чл.288 ГПК.
Образувано е по касационна жалба на Х. П. К. П., представляван от адв. Г. Я. – Х., срещу решение № 921 от 13.05.2014г. по в.гр.д. № 3339/2013г. на Софийски апелативен съд, ГО, 1 състав, с което след отмяна на решение № 4047 от 01.06.2013г. по гр.д. №4060/2011г. на Софийски градски съд, I ГО, 9 състав са отхвърлени изцяло предявените от касатора против [фирма] искове с правно основание чл.55, ал.1, предл.3 ЗЗД и чл.86 ЗЗД за връщане наплатена първа вноска по предварителен договор за покупко-продажба, носещ датата 23.05.2007г., в размер на 40 710 евро, равняваща се на 79 621,84 лева според фиксирания курс на БНБ, ведно със законната лихва върху тази сума, считано от 24.10.2011г. до окончателното изплащане и касаторът е осъден да заплати на [фирма] разноски в размер на 3 293 лева.
Касаторът поддържа, че обжалваното решение е неправилно поради необоснованост, нарушения на материалния закон и на съществени съдопроизводствени правила. Поддържа, че въззивният съд неправилно е приел, че неспазването от ответника на чл.3.2, 3.2.1 и 3.2.2 от предварителния договор за покупко-продажба на недвижим имот от 23.05.2007г. не е основание за връщане на платеното от касатора съгласно чл.6.1 от предварителния договор, като неправилно е тълкувал чл.3.2 и е определил, че забавата в изпълнението на задълженията на дружеството се дължи на непреодолима сила, която му е попречила точно да изпълни договорните си задължения във времево отношение. Поддържа, че тези изводи на съда са необосновани, в нарушение на чл.20 ЗЗД, тъй като въззивният съд не е взел предвид, че е доказано неизпълнение на задължението на ответника за прехвърляне на правото на собственост на апартамента – касаторът не е бил уведомен за въвеждане на сградата в експлоатация, нито е бил информиран за датата на окончателното прехвърляне, което е от основно значение с оглед купувача да изпълни задълженията си по договора. Счита, че при възникнал спор съдът е следвало да тълкува клаузата на чл.6.1 от договора, което не е сторил. В изложението си по чл.284, ал.3 ГПК обосновава наличието на основанията по чл.280, ал.1, т.1 и т.3 ГПК за допускане на касационно обжалване , тъй като въззивният съд се е произнесъл по следните материалноправни въпроси в противоречие с практиката на ВКС и които за от значение за точното прилагане на закона и за развитието на правото:
1. Следва ли разпоредбите на предварителния договор да се тълкуват, без да се отчита тяхната взаимовръзка, условията и поредността, в която са уговорени задълженията на страните?
2. Следва ли съдът да се произнася, без да изследва действителната воля на страните по аргумент от чл.20 ЗЗД, като тълкува условията по чл.6.1 от предварителния договор частично?
3. В кой момент продавачът изпада в забава?
По отношение на първите два въпроса твърди, че са решени в противоречие с решение № 502 от 26.07.2010г. по гр.д. № 222/2009г. на ВКС, IV г.о. и решение № 81 от 07.07.2009г. по т.д. № 761/2008г. на ВКС, ТК, I т.о.
Ответникът [фирма] оспорва касационната жалба. Поддържа, че първият въпрос е процесуалноправен, а не материално правен и е твърде общ и неконкретен, че вторият въпрос няма нищо общо с конкретния случай, а третият въпрос е разрешен от въззивния съд правилно.
Върховният касационен съд, Търговска колегия, Второ отделение, като взе предвид данните по делото и поддържаните от касатора доводи, приема следното:
Касационната жалба е редовна – подадена е от надлежна страна, срещу подлежащ на касационно обжалване съдебен акт в преклузивния срок по чл.283 ГПК и отговаря по съдържание на изискванията на чл.284 ГПК.
Въззивният съд, за да постанови решението си, е приел за установено, че ответникът по предявения иск не е допуснал съществено и виновно неизпълнение на договорните си задължения по предварителния договор за продажба, от което следва, че за въззиваемия ищец не е възникнало право да развали същия. По отношение на надлежното и добросъвество упражняване на правото на разваляне на договора от ищеца въззивният съд е приел, че той безспорно не е спазил уговорката на чл.6.1, изр.2 от същия, даваща право на купувача да развали договора и да иска връщане на платеното от него, само ако забавата на продавача е продължила повече от сто и двадесет дни, каквато забава в случая не е налице. Въззивният съд е изложил съображения, че твърденията за прекратяване на сключения между страните предварителен договор и задържане на платената от въззиваемия ищец първа вноска в размер на 30%, чието връщане е предмет на главния иск, представляват възражения за извънсъдебно разваляне на сключения договор и за направено извънсъдебно изявление за прихващане на въззивника – ответник до другата страна, което е заявено с писмо от 01.03.2011г., изходящо от управителя на дружеството и получено от пълномощника на ищеца на 15.03.2011г. Приел е, че тези възражения са основателни, тъй като от събраните доказателства категорично се установява, че ищецът е забавил плащането на втората вноска повече от тридесет дена и за ответника е възникнало право да развали /прекрати/ извънсъдебно сключения договор и да задържи 30% от подлещажите на връщане суми по договора, която е в размер на сумата, платена от ищеца и търсена по предявения иск. Заключил е, че с направеното извънсъдебно изявление за прихващане на ответника до ищеца насрещните им вземания взаимно се погасяват по право, поради което ответникът не дължи връщане на сумата, получена от него по прекратения /разваления/ предварителен договор, сключен между страните.
Допускането на касационно обжалване съгласно чл. 280, ал. 1 от ГПК предпоставя произнасяне от въззивния съд по материалноправен или процесуалноправен въпрос, който е от значение за решаване на възникналия между страните спор и по отношение на който е налице някое от основанията по чл. 280, ал. 1, т. 1 – т. 3 ГПК. Този въпрос следва да е обусловил решаващите изводи на въззивната инстанция и от него да зависи изходът на делото. Преценката за допускане на касационно обжалване се извършва от ВКС въз основа на изложените от касатора твърдения и доводи с оглед критериите, предвидени в посочената правна норма.
Първият и вторият материалноправни въпроси, конкретизирани от съда, отнасящи се до задължението на съда при спор между страните да тълкува клаузите на договора при отчитане на тяхната взаимовръзка с оглед установяване на действителната воля на страните, съобразно критериите на чл.20 ЗЗД, са релевантни. По този въпрос е формирана постоянна съдебна практика – постановените по реда на чл.290 ГПК решение № 67 от 30.07.2014г. по т.д. № 1843/2013г. на ВКС, ТК, II т.о., решение № 167 от 26.01.2012г. по т.д. № 666/2010г. на ВКС, ТК, I т.о., решение № 81 от 07.07.2009 г. по т.д.№ 761/2008 г. на ВКС, ТК, І т.о., решение № 121 от 20.12.2010 г. по т.д.№ 1039/2009 г. на ВКС, ТК, І т.о., решение № 137 от 25.06.2010 г. по т.д.№ 888/2009 г. на ВКС, ТК, ІІ т.о. и решение № 170 от 15.10.2013г. по т.д. № 595/2012 г. на ВКС, ТК, ІІ т.о.. и др. Според нея на тълкуване според критериите на чл.20 от ЗЗД подлежат неясните, непълни и неточни уговорки в договора, които поради недостатъците си пораждат съмнение и спор между страните относно действителното съдържание на постигнатото при сключване на договора общо съгласие и целените с договора правни последици; а тълкуването се извършва съобразно критериите на чл.20 от ЗЗД, за да се изясни действителната, а не предполагаемата воля на договарящите. Прилагането на критериите на чл.20 от ЗЗД предполага отделните договорни уговорки да се тълкуват във връзка една с друга и в смисъла, който произтича от договора, като се изхожда от целта на договора, обичаите в практиката и добросъвестността, но без да се подменя формираната при сключването на договора и обективирана в съдържанието му воля на страните. Поради това следва да се допусне на основание чл.280, ал.1, т.1 ГПК касационно обжалване с оглед преценка за съответствие на въззивното решение с посочената практика.
Третият въпрос няма характера на правен въпрос, който е от значение за възникналия между страните спор и отговорът му е обусловен от уговорките в сключения между страните договор и конкретните факти по делото. Изложените от касатора доводи в тази връзка са за необоснованост и незаконосъобразност на решението, които са отменителни основания по чл.281, т.3 ГПК, но не и основания за допускане на касационно обжалване по чл.280, ал.1 ГПК.
На основание чл.18, ал.2, т.2 от Тарифата за държавните такси, които се събират от съдилищата по ГПК, касаторът следва да внесе по сметката на ВКС държавна такса в размер на 1 593 лева.
Така мотивиран, Върховният касационен съд, Търговска колегия, състав на Второ отделение,
О П Р Е Д Е Л И:
ДОПУСКА касационно обжалване на решение № 921 от 13.05.2014г. по в.гр.д. № 3339/2013г. на Софийски апелативен съд, ГО, 1 състав.
УКАЗВА на Х. П. К. П. в едноседмичен срок от съобщението да представи доказателства за внесена по сметка на Върховен касационен съд държавна такса за разглеждане на касационната жалба съгласно чл.18, ал.2, т.2 от Тарифата за държавните такси, които се събират от съдилищата по ГПК, в размер на 1 593 лева, като при неизпълнение на това указание производството по касационната жалба ще бъде прекратено.
След внасяне на дължимата държавна такса делото да се докладва на Председателя на Второ търговско отделение на Търговска колегия на Върховен касационен съд за насрочване.
Определението не подлежи на обжалване.
ПРЕДСЕДАТЕЛ: ЧЛЕНОВЕ: