4
О П Р Е Д Е Л Е Н И Е
№ 443
София, 31.10.2019 година
В И М Е Т О Н А Н А Р О Д А
Върховният касационен съд на Република България, състав на ВТОРО отделение на гражданска колегия, в закрито съдебно заседание на четиринадесети октомври две хиляди и деветнадесета година, в състав:
ПРЕДСЕДАТЕЛ: ЕМАНУЕЛА БАЛЕВСКА
ЧЛЕНОВЕ: СНЕЖАНКА НИКОЛОВА
ГЕРГАНА НИКОВА
при участието на секретар
изслуша докладваното от съдията БАЛЕВСКА
гр.дело № 1786/2019 година, и за да се произнесе, взе предвид:
Производство по чл. 288 ГПК.
Образувано по касационната жалба вх. Nо 36407/10.12.2018 година на Г. Д. П. от [населено място] заявена чрез процесуалния му представител адв. Е. Х. – АК П. срещу въззивно Решение Nо 1243 от 18.10.2018 год., постановено по гр.В.д. Nо 1073/2018 година на ОС – Пловдив по чл. 344, ал. 1 ГПК.
С посоченото решение, окръжният съд в правомощията си на въззивна инстанция по чл. 258 и сл. ГПК е потвърдил Решение No 2375 от 13.07.2017 година по гр.д. No 14950/2016 год. на РС – Пловдив, с което се допуска извършването на съдебна делба на следните недвижими имоти: самостоятелен обект в сграда с идентификатор № ***** по КККР на [населено място], [улица] [жилищен адрес] който обект е с предназначение жилище ( апартамент) с площ от 86,83 кв. м. при посочените съседи, с прилежащи части – избено помещение № 6 и таванско помещение № 4 и 4,42 % ид. части от общите части на сграда № 1 разположена в ПИ с идентификатор № ****** и самостоятелен обект с идентификатор ***** по кадастралната карта и регистри на [населено място] с предназначение на самостоятелния обект – гараж,с площ от 18 кв.м., заедно с прилежащите 1/15 идеални части от общите части на сграда № 3, разположена в имот с идентификатор 56784.518.76 между М. Д. П. и Г. Д. П. при квоти от по 1/2 ид.ч. за всеки от тях.
С касационната жалба се поддържа, че обжалваното въззивно решение е неправилно, необосновано, постановено при нарушение на процесуалния и материалния закон, основания за касационно обжалване по чл. 281 т.3 ГПК.
Искането да се допусне касационно обжалване се поддържа по процесуалноправния въпрос (доформулиран от касационния съд) „какъв е порокът на решението, когато не е изпълнено задължението на въззивния съд по чл. 236 ал.1 ГПК да изложи мотиви при постановяване на решението си“ с доводи, че обжалваното решение е постановено в противоречие с практиката на ВКС обективирана в Решение № 241/17.10.2012 г. по гр.д. № 850/2011 г. на II – г.о.
Формулиран е и втори правен въпрос „Може ли недопускането на другия съделител до имота, предмет на делбата, да се приеме като отблъскване на останалите съсобственици и манифестиране на намерението за своене на имота“, с доводи, че обжалваното решение е постановено в противоречие с практиката на ВКС обективирана в Решение № 276/ 20.11.2014 г. по гр.д. № 3036/2014 г. на I – г.о., Решение № 210 / 22.01.2014 г. по гр.д. № 52/2012 г. на II – г.о.
По делото е постъпил писмен отговор от ответната страна по касация М. П. чрез адв. И. Ц. – САК, с който се оспорват доводите по касационната жалба. Претендират се разноски по делото.
Върховния касационен съд – състав на второ отделение на гражданската колегия, като прецени наведените доводи и основанията по чл. 280, ал. 1 ГПК, намира:
Касационната жалба е подадена в срока по чл. 283 ГПК и с оглед на данните за предмета на спора – иск за съдебна делба на съсобствен недвижим имот, същата е процесуално допустима.
След преценка на изведените въпроси по чл. 280, ал. 1 ГПК и като обсъди доводите на страните, намира че не са налице основания за допускане на касационно обжалване.
За да допусне извършване на съдебна делба на конкретно посочените недвижими имоти: самостоятелен обект в сграда с идентификатор ***** по кадастралната карта и регистри на [населено място], който обект е с предназначение – жилище, апартамент, с площ от 86, 83 кв.м. и посочените граници, заедно с прилежащото избено помещение № 6 и таванско помещение № 4 и 4,42 % идеални части от общите части на сграда № 1, разположена в имот с идентификатор ****** и самостоятелен обект в сграда с идентификатор ****** по кадастралната карта и регистри на [населено място] предназначение на самостоятелния обект – гараж, с площ от 18 кв.м., заедно с прилежащите 1/15 идеални части от общите части на сграда № 3, разположена в имот с идентификатор ***** въззивния съд е препотвърдил тезата на първата инстанция, че е налице съсобственост между страните по спора на описаните недвижими имоти. Според решаващия съд данните по делото сочат, че страните, като наследници по закон (деца) на Д. и Ч. П., починали съответно през 2004 г. и 2005 г., са наследили в равни права процесните жилище и гараж. По отношение на заявеното от страна на съделителя Г. П. възражение за придобивна давност, решаващия съд приема, че не са установени правни или фактически действия от негова страна, които да сочат на осъществено владение изключително и само за него, препятствайки възможността на другия съсобственик – неговата сестра да владее респ. ползва имотите, в унисон със задължителните разяснения по ТР № 1/06.08.2012 г. на ОСГК на ВКС.
Въпросите касаещи приложението на чл. 235, ал. 2 ГПК, вменяващ задължението за съда да основе решението си върху приетите от него за установени обстоятелства по делото и закона и на чл. 236, ал. 2 ГПК, задължаващ съда за изложи мотиви, в които да отговори на доводите и възраженията на страните, да преценени доказателствата в контекста на доводи относно приложимите материално-правни норми, не могат да обусловят извод за наличие на законова предпоставка за допускане на касационно обжалване. По естеството си аналогични въпроси съставляват оплакване за несъблюдаване на процесуалните правила при постановяване на обжалваното решение, което поведение на съда може да обуслови единствено извод за допуснати нарушения на съдопроизводствените правила. Самите правила на чл. 235, ал. 2 ГПК и чл. 236, ал. 2 ГПК са ясни, тяхното несъблюдаване винаги налага извод за процесуални нарушения, но не предполагат тълкуването в смисъл, различен от ясната формула на законодателя. Именно в насока на процесуални правила, чието съблюдаване е гаранция за постановяване на законосъобразен съдебен акт са дадените задължителните разяснения за тяхното приложение, приети с ТР № 1/2012 г. на ОСГК на ВКС по въпросите на въззивното производство.
По въпроса дали е налице несъблюдаване на едно задължително процесуално правило или не, касационният съд се произнася със съдебния акт по същество, но само и доколкото касационното обжалване е допуснато, поради което не може така поставен въпрос да бъде едновременно основание за допускане на касационно обжалване и за евентуалното касиране на обжалваното решение.
Втория поставен от касатора въпрос по естеството си е фактически, а доколкото се иска приложението и на конкретна материално-правна норма, той вече има своя правен отговор с приетото ТР № 1/2012 г. на ОСГК на ВКС по приложение на чл. 69 ЗС. Не може да се приеме, че постановеното решение на въззивния съд е в противоречие с цитираната задължителна съдебна практика, поради което и не може да се приеме, че е налице поддържаното основание за допускане на касационното обжалване. В разпоредбата на чл. 68 ЗС се съдържат легални определения за владението и държането като осъществена фактическа власт по отношение на изцяло или отчасти чужд недвижим имот. Преминаване от едното фактическо отношение към другото – т. е. от държане на конкретна недвижима вещ за други го, към упражняване на фактическа власт с намерение за своене, изисква доказана промяна на субективния елемент. Доказването на тази промяна в намерението, с което се упражнява фактическата власт е в тежест на страната, която твърди, че от определен момент насетне не държи вещта за друг, а само за себе си чрез установяване на конкретните факти, въведени като твърдения с исковата молба. Презумпцията на чл. 69 ЗС и дадените задължителни разяснения по приложението и не могат да се ценят безусловно в контекста на чл. 79 ЗС във въведената от касатора хипотеза – а именно на упражнявана фактическа власт на договорно основание, макар и без противопоставяне от страна на останалите наследници-съсобственици на недвижимия имот. Доколкото по делото не са били събрани данни, от които решаващия съд да направи извод, че касатора е възпрепятствал насрещната страна от възможността да ползва имота, което от своя страна да манифестира намерението му да свои имота.
По направеното искане на ответника по касация за присъждане на разноски. С оглед на правния резултат – недопускане до касационно обжалване на касационната жалба на Г. Д. П., в тежест на последния са направените за защита пред касационната инстанция разноски на ответника по касация М. Д. П.. Искането е не само основателно, но и доказано в размер на сумата 700 лв. (седемстотин лева)–видно от приложения Договор за правна защита и съдействие № 805357/20.02.2019 година (л. 21 по делото).
По изложените съображения и на основание чл. 288 ГПК и чл. 81 ГПК във вр. с чл. 78, ал. 3 ГПК, Върховният касационен съд – състав на второ отделение на гражданската колегия
О П Р Е Д Е Л И :
НЕ ДОПУСКА до касационно обжалване касационната жалба вх. № 36407/10.12.2018 год. подадена от Г. Д. П. чрез процесуалния му представител адв. Е. Х. – АК П. срещу въззивно Решение № 1243/18.10.2018 г. по гр. възз. д. № 1073/2018 год. на ОС – Пловдив.
ОСЪЖДА Г. Д. П. от [населено място] с ЕГН [ЕГН] да заплати на М. Д. П. от [населено място] с ЕГН [ЕГН] сумата от 700 (седемстотин) лева разноски за касационното производство на основание чл. 81 ГПК във вр. с чл. 78, ал.3 ГПК.
ОПРЕДЕЛЕНИЕТО не подлежи на обжалване.
ПРЕДСЕДАТЕЛ :
ЧЛЕНОВЕ :