О П Р Е Д Е Л Е Н И Е
№ 444
София, 17.05. 2018 г.
В ИМЕТО НА НАРОДА
Върховният касационен съд на Република България, Четвърто гражданско отделение в закрито заседание на петнадесети май, две хиляди и осемнадесета година в състав:
Председател: ВЕСКА РАЙЧЕВА
Членове: СВЕТЛА БОЯДЖИЕВА
ЕРИК ВАСИЛЕВ
като изслуша докладваното от съдия Ерик Василев гр.д. № 817 по описа за 2018 година, за да се произнесе взе предвид следното:
Производство по чл.288 ГПК.
Образувано е по касационна жалба на Е. С. Я. чрез адвокат А. Д. от АК-П. срещу решение № 376 от 09.10.2017г. по гр.д. № 661/2017 г. на Окръжен съд Плевен, с което се потвърждава решение № 1228 от 21.07.2017 г. по гр.д. № 2770/2017 г. на Районен съд Плевен и са отхвърлени предявените искове срещу [фирма], да се признае за незаконна и отмени Заповед № CD-IND-76 (S)/29.03.2017 г. за уволнение на Е. С. Я., за въстановяване на заеманата от него преди уволнението длъжност, както и за присъждане на обезщетение за времето, през което е останал без работа и е получавал по-нисък доход, ведно със законната лихва от подаване на исковата молба до изплащане на сумата.
Касационната жалба съдържа доводи за неправилност с твърдения, че решението е постановено в нарушение на материалните и процесуални норми и е необосновано – касационни основания по чл.281, т.3 ГПК.
В изложение към касационната жалба се поддържа, че са налице основания за допускане на касационно обжалване по чл.280, ал.1 ГПК по поставените и уточнени от настоящия състав на Върховния касационен съд правни въпроси, а именно: Кой е началният момент, в който следва да се приеме, че дисциплинарно-наказващият орган е узнал за нарушаване на трудовата дисциплина и как следва да се определи този момент при наличието на писмени доказателства за уведомяване на служители на работодателя, заемащи ръководни длъжности; Допустимо ли е въззивният съд в решението си да дава различна квалификация на дисциплинарното нарушение от посочената в заповедта за уволнение; Допустимо ли е налагането на най-тежкото дисциплинарно наказание за действия на трети лица и съставлява ли нарушение на трудовата дисциплина бездействието и неинформирането за действия на трети лица; Следва ли въззивният съд да се произнесе по възраженията, по които липсва произнасяне от съда в първоинстанционното решение и може ли да се приеме, че е спазена процедурата по чл.193, ал.1 КТ, ако работодателят не е изискал обяснения за всички нарушения, послужили като основание за дисциплинарното уволнение. Според касатора, повдигнатите въпроси са решени в отклонение от съдебната практика на Върховния касационен съд и са от значение за точното прилагане на закона и за развитието на правото по смисъла на чл.280, ал.1, т.1 и т.3 ГПК.
Ответникът по жалбата [фирма] чрез юрисконсулт Ф. Г. е подал писмен отговор, в който оспорва доводите като твърди, че не са налице предпоставките по чл.280, ал.1 ГПК за допускане на касационно обжалване и претендира разноски.
Върховният касационен съд, състав на Четвърто гражданско отделение, констатира, че обжалваното решение подлежи на касационно обжалване, тъй като първите два иска са неоценяеми, а третият е обусловен от първия. Жалбата е подадена в срок от легитимирана страна и в срока по чл.283 от ГПК, поради което е редовна и процесуално допустима.
За да постанови решението, въззивният съд е възприел мотивите на първоинстанционния съд, че ищецът е работил по трудово правоотношение при ответника на длъжността „ел.монтьор /изграждане, поддръжка, ремонт на ел.преносни линии и мрежи/ термовизия и частични разряди – лаб.кола”, прекратено със Заповед № CD-IND-76 (S)/29.03.2017 г. на основание чл.330, ал.2, т.6 КТ поради злоупотреба с доверието на работодателя и други тежки нарушения на трудовата дисциплина. Според мотивите на решението, работодателят е узнал за допуснатите нарушения в доклад № 76/06.02.2017 г. на директора на Дирекция „Експлоатация и поддържане” до управителния съвет на дружеството, изразяващи се в неправомерно ползване на електрическа енергия в къщата и постройките на ищеца и на баща му, което представлява тежко нарушение на трудовата дисциплина, по смисъла на чл.190, ал.1, т.4 и 7 КТ. Съдът е приел също, че са поискани обяснения на работника във връзка с констатираните в доклада нарушения, след което му е било наложено дисциплинарно наказание с мотивирана заповед по чл.195, ал.1 КТ, поради което доводите му за нарушения на процедурата по чл.193 КТ и неспазване на сроковете по чл.194 КТ са несъстоятелни. Според съда, работодателят е спазил изискванията на закона в дисциплинарното производство и се установяват нарушенията в заповедта за налагане на дисциплинарно наказание, поради което уволнението е законно, а решението на първоинстанционния съд следва да се потвърди.
При тези мотиви, настоящият състав на Върховния касационен съд намира, че не са налице основания за допускане на касационно обжалване по чл.280, ал.1, т.1 от ГПК, тъй като повдигнатите въпроси са съобразени изцяло с установената съдебна практика на Върховния касационен съд в решение № 231/13.06.2011 г. по гр.д. № 858/2010 г. на IV г.о., решение № 256/18.05.2012 г. по гр.д. № 1036/2011 г. на IV г.о. според която двумесечният срок за налагане на дисциплинарно наказание тече от датата, на която субектът на дисциплинарна власт е узнал за извършеното нарушение. От данните по делото е видно, че служителите на ответника са констатирали нарушенията на трудовата дисциплина още на 28.12.2016 г., но работодателят е уведомен за това с доклада от 06.02.2017 г., в който са посочени конкретните нарушения на трудовата дисциплина и настъпилите неблагоприятни последици за дружеството, за които на ищеца е искано писмено обяснение по реда на чл.193, ал.1 КТ за първите две нарушения /по т.1 и т.2 от заповедта за уволнение. Съгласно цитираното решение № 256 от 18.05.2012 г., „откриване на нарушението”, по смисъла на чл.194, ал.1 КТ, означава узнаване от субекта на дисциплинарната власт на нарушаването на трудовата дисциплина, установено в съществените му признаци – субектът на нарушението, времето и мястото на извършването му, съществените индивидуализиращи признаци на деянието от обективна и субективна страна, които го квалифицират като нарушение. В случая, дисциплинарните нарушения са установени от служители на работодателя, които не могат да упражнят дисциплинарна власт, независимо от заеманата от тях длъжност в предприятието, поради което дисциплинарно-наказващият орган е узнал за нарушаване на трудовата дисциплина с доклада до управителния съвет на дружеството и е наложил дисциплинарното наказание в двумесечния срок по чл.194, ал.1 КТ, както приема и въззивният съд. Ето защо, по въпросите за началния момент, в който следва да се приеме, че наказващият орган е узнал за нарушаване на трудовата дисциплина и как следва да се определи този момент при наличието на писмени доказателства за уведомяване на служители на работодателя, заемащи ръководни длъжности, във връзка със спазване на сроковете по чл.194, ал.1 КТ, липсва противоречие с практиката на Върховния касационен съд.
Поставените въпроси, допустимо ли е въззивният съд в решението си да дава различна квалификация на дисциплинарното нарушение от посочената в заповедта за уволнение; Допустимо ли е налагането на най-тежкото дисциплинарно наказание за действия на трети лица и съставлява ли нарушение на трудовата дисциплина бездействието и неинформирането за действия на трети лица, не обуславят изхода на делото, тъй като по същността си представляват оплаквания срещу фактическите и правни изводи на съда във връзка с приетите за доказани обстоятелства по делото, че сочените в заповедта дисциплинарни нарушения са извършени от ищеца, чиято длъжност предполага полагане на грижи за предотвратяването на незаконно присъединяване към електрическата мрежа, а в случая той се е възползвал от незаконното присъединяване в имота на баща му, поради наказанието е за негови действия, а не на трети лица. В съдебната практика на ВКС се приема, че всяко неизпълнение на задълженията по длъжностна характеристика представлява нарушаване на трудовата дисциплина, което в хипотезите на чл.190 КТ са „тежки” нарушения, за които по преценка на работодателя може да се накаже с налагане на най-тежкото дисциплинарно наказание уволнение. В този смисъл, въпросите на касатора не обуславят допускане на касационно обжалване поради противоречие с практиката на Върховния касационен съд и не са от значение за точното прилагане на закона и за развитието на правото.
Отговор на въпроса, следва ли въззивният съд да се произнесе по възраженията, по които липсва произнасяне от съда в първоинстанционното решение се дава в решение № 270 от 19.02.2015 г. по гр.д. № 7175/2013 г. на ВКС, ІV г.о. в което се приема, че въззивната инстанция, независимо дали при мотивиране на съдебния акт препраща към съображенията на първоинстанционното решение, е задължена да анализира всички допустими и относими към предмета на спора доказателства (съблюдавайки ограниченията по чл.269 ГПК) – събраните пред нея и пред първата инстанция относими доводи и възражения, направени от страните при съблюдаване на преклузивните срокове. Въззивният съд потвърждава по същество правилното решение, каквито и основания за отменяването му да са съществували, когато е отстранил пороците – повторил е или е позволил на страните да повторят опорочените процесуални действия и е извършил или е позволил на страните да извършат, пропуснатите процесуални действия /В същия смисъл решение № 344/21.09.2012 г. по гр.д. № 862/2011 г. на ВКС, ІV г.о./. С обжалваното решение, въззивният съд е установил всички релевантни за изхода на делото фактически обстоятелства и въз основа на тях е формирал извод за неоснователност на доводите за незнание на ищеца за незаконното присъединяване в имота на баща му, от което се е възползвал и самият той, ползвайки ел. енергия от същия източник, поради което възражението, че не е знаел за свързването е неоснователно. Тези мотиви са направени въз основа на конкретните доказателства по делото в съответствие с дадените разяснения в ТР № 1/04.01.2001 г. по тълк.д. № 1/2000 г. на ОСГК на ВКС, т.19, в което се приема, че при разглеждане на делото във въззивната инстанция, съдът прави свои фактически и правни изводи по съществото на спора като достига до свое собствено решение, извършвайки в същата последователност действията, които би следвало да извърши първоинстанционния съд. Крайните изводи на въззивния съд, в случая, не могат да бъдат проверявани за необоснованост преди да бъде допуснато касационно обжалване по обуславящ изхода на делото конкретно поставен правен въпрос по смисъла на чл.280,ал.1 ГПК, поради което не е налице противоречие с практиката на ВКС.
По отношение на последния въпрос, във връзка с приложението по чл.193, ал.1 КТ, когато работодателят не е изискал обяснения за всички нарушения, послужили като основание за дисциплинарното уволнение практиката е уеднаквена от Върховния касационен съд с решение № 137 от 02.03.2010 г. по гр.д. № 20/2009 г. и решение № 388 от 04.10.2012 г. по гр.д. № 205/2012 г. на ІV г.о. и др., в които се приема, че искането за даване на обяснения за констатирано дисциплинарно нарушение не е формален акт, а е въведено с оглед осигуряването на възможност на защита на работника и необходимостта работодателят да прецени всички обстоятелства, свързани с дисциплинарното нарушение. Правилото на чл.195 ал.1 КТ не е нарушено, когато в отношенията между работника и работодателя е ясно за какво работодателят е наложил на работника дисциплинарно наказание. В този случай липсата на пълно и подробно описание на фактическите основания за дисциплинарно наказание не биха довели до опорочаване на заповедта. Наличието на яснота се установява от поставените от работодателя въпроси по повод дисциплинарното нарушение, дадените от работника отговори по чл.193, ал.1 КТ и доказателствата по спора. В случая, въззивният съд е приел, че неизпълнението на трудовите задължения не се дължи на посочените от служителя причини, а е резултат на неговото противоправно поведение, представляващо тежко нарушение на трудовата дисциплина и злоупотреба с доверието на работодателя по смисъла на чл.190, ал.1, т.4 и 7 КТ, за което следва да се ангажира дисциплинарната му отговорност. Във връзка с последната част от поставения въпрос, въззивната инстанция е съобразила съдебната практика на Върховния касационен съд, според която липсата на обяснения за всяко от сочените дисциплинарни нарушения в уволнителната заповед /в случая няма данни да са искани за нарушението в т.3 от Заповед № CD-IND-76 (S)/29.03.2017 г., във връзка с твърденията за оказано неправомерно въздействие върху служители на ответното дружество/, не е основание за прилагането на чл.193, ал.2 КТ по отношение спора за законност на наложеното наказание, за нарушенията, за които работодателят е поискал обяснения. В същия смисъл и решение № 372 от 01.07.2010 г. по гр.д. № 1040 г. на ВКС, ІV г.о., в което се приема, че дисциплинарното наказание се определя по преценка на работодателя или на определено от него лице и се основава на всички обстоятелства, имащи отношение към извършеното дисциплинарно нарушение, в това число значимостта на неизпълнените задължения по трудовото правоотношение с оглед настъпилите или възможните неблагоприятни последици за работодателя, обстоятелствата, при които е осъществено неизпълнението, както и субективното отношение на работника или служителя към конкретното неизпълнение и въобще поведението му при полагането на труд. В случая, въззивният съд е осъществил съдебен контрол по отношение изискванията на чл.193, ал.1 КТ в дисциплинарното производство, поради което не са налице основанията за допускане на касационно обжалване.
Предвид изложените съображения, въззивното решение не следва да бъде допуснато до касационно обжалване, тъй като материалноправните и процесуалноправни въпроси не са решени в противоречие с практиката на Върховния касационен съд по смисъла на чл.280, ал.1, т.1 ГПК. В правните норми за установяване на трудови нарушения, вида и тежестта на наложените наказания, няма неяснота, непълнота или противоречия, което осигурява точното им прилагане, поради което не са налице предпоставките за допускане на касационно обжалване и по чл.280, ал.1, т.3 ГПК.
Ответникът по касационната жалба [фирма] е поискал разноските за юрисконсултско възнаграждение, които с оглед изхода на делото следва да бъдат присъдени в размер на 500 лева, на основание чл.9, ал.3 от Наредба № 1/9.07.2004 г. за минималните размери на адвокатските възнаграждения.
Воден от изложеното Върховният касационен съд, състав на Четвърто гражданско отделение
О П Р Е Д Е Л И:
НЕ ДОПУСКА касационно обжалване на въззивно решение № 376 от 09.10.2017г. по гр.д. № 661/2017 г. на Окръжен съд Плевен.
ОСЪЖДА Е. С. Я., ЕГН [ЕГН], съдебен адрес: [населено място], [улица], чрез адвокат А. Д. от АК-П., да заплати на [фирма], ЕИК[ЕИК], разноски за юрисконсултско възнаграждение в размер на 500 (петстотин) лева.
Определението е окончателно.
ПРЕДСЕДАТЕЛ:
ЧЛЕНОВЕ: 1.
2.