О П Р Е Д Е Л Е Н И Е
№ 444
София, 19.07.2017 г.
В И М Е Т О Н А Н А Р О Д А
Върховният касационен съд на Република България, гражданска колегия, I-во отделение, в закрито заседание на единадесети май две хиляди и седемнадесета година в състав:
Председател:Маргарита Соколова
Членове:Гълъбина Генчева
Геника Михайлова
като изслуша докладваното от съдията Соколова гр. д. № 141/2017 г., и за да се произнесе, взе предвид:
Производството е по чл. 288 вр. чл. 280 ГПК.
С решение № 4337 от 110.05.2016 г. по в. гр. д. № 2492/2013 г. на Софийски градски съд, ІV-Б състав, е отменено решение от 26.08.2013 г. по гр. д. № 62416/2010 г. на Софийски районен съд, 51 с-в. и е постановено друго, с което са уважени предявените от Д. С. С., А. Л. С., Н. Л. С. и Й. А. С. срещу [фирма], [фирма] и Н. Г. К. искове по чл.108 ЗС за установяване на собствеността и предаване владението на 11/18 ид.части от нива с площ от 5,300 дка, имот № 285003 по плана за земеразделяне на [населено място],[жк]; отхвърлени са исковете по чл.108 ЗС за същата нива по отношение на ответника Н. Г. К.; оставено е без уважение искането по чл.537, ал.2 ГПК за отмяна на нотариални актове; оставени са без разглеждане евентуалните искове по чл.124, ал.1 ГПК и чл.14, ал.4 ЗСПЗЗ за същата нива и са присъдени разноски.
Предмет на делото е спор за собственост на земеделска земя – нива от 5,300 дка в землището на [населено място], възстановена по реда на ЗСПЗЗ.
Ищци са част от наследниците на общия наследодател С. С. В., починал през 1945 г.: синът му Д. и наследниците на втория му син Л., а ответници са третият син В. С. С. и неговите частни правоприемници [фирма] и [фирма]. Спорът е породен от обстоятелството, че са издадени две решения на ПК „К.” с дата 22.03.1999 г., които се различават по отношение на лицата, в полза на които се възстановява собствеността. В първото решение е вписано, че имотът се възстановява на наследници на В. и С. В., а във второто – на наследниците на С. С. В..
С обжалваното решение въззивният съд е приел, че собствеността е възстановена само на наследниците на С. С. В., а в първоначално постановеното решение, което е общо на името на С. и В., има очевидна фактическа грешка, която е отстранена от поземлената комисия. Този извод е направен при обсъждане на данните по делото, че В. е подал заявление за възстановяване на собствеността на множество земеделски земи, включително и на процесната, но в качеството си на наследник на С. С. В.. Обсъдено е и обстоятелството, че с молба от 07.06.2010 г. В. е поискал поправка на първоначалното решение, като се заличи името му в него, тъй като собственик на имота е С. С. В.. Съдът е отчел и отговора на ответника В. С. по настоящото дело, в което той е признал иска и е заявил, че пред поземлената комисия е действал в качеството си на наследник на С. В., а не лично. Независимо от изложеното, съдът е обсъдил и данните по делото за представените пред поземлената комисия доказателства за правото на собственост към момента на образуване на ТКЗС. Това са извадка от данъчната книга на селото за периода 1929 г. – 1934 г. по партидата на С. С. В., в която фигурират множество земеделски земи, включително и спорната ливада от 6 дка в местността „Локвата”, както и данъчната партида от 1949 г. за В. С. С., в която той е декларирал общо 45,8 дка ниви в землището на [населено място], но по наследство. Направен е извод, че бивш собственик на земеделските земи е бил С. С. В., а неговият син В. е внесъл целия наследствен имот в ТКЗС през 1949 г. Прието е, че няма данни В. С. да е придобил спорната земя преди образуването на ТКЗС нито чрез сделка, нито по давност. Нивата в местността „Л.” при внасянето и в ТКЗС е била сънаследствена, поради което право на възстановяване на собствеността върху нея възниква в полза на всички наследници на С. В.. По тази причина на ищците са признати права общо до размер на 11/18 ид.части от спорната нива, а не 5/18, колкото биха имали, ако възстановяването на собствеността беше общо на името на С. и В..
Касационна жалба срещу въззивното решение в частта по уважените искове по чл.108 ЗС е подадена от ответниците Н. Г. К. и от [фирма], чрез управителя Н. К..
Жалбоподателите поддържат, че въззивното решение е процесуално недопустимо, тъй като искът по чл.108 ЗС е разгледан, без преди това да е разрешен спорът по чл.14, ал.4 ЗСПЗЗ. Позовават се на практика на ВКС, която според тях е в подкрепа на тезата им за недопустимост на иска – решение № 274/11.05.2010 г. по гр. д. № 379/2009 г. на ВКС, І-во г. о.; решение № 344 от 29.06.2009 г. по гр.д. № 1288/2008 г. на ВКС, ІV-то г. о. и решение № 411 от 30.04.2009 г. по гр. д. № 1448/2008 г. на ВКС, І-во г. о.
На второ място жалбоподателите считат, че въззивното решение е неправилно поради допуснати нарушения на материалния закон. Във връзка с тези оплаквания поддържат основанието по чл.280, ал.1, т.1 ГПК по следните въпроси: 1. Нищожно ли е решение на поземлената комисия, което изменя или поправя вече влязло в сила свое предходно решение; 2. Води ли постановеното второ по ред решение до спор по чл.14, ал.4 ЗСПЗЗ и допустим ли е иск по чл.108 ЗС преди този спор да е разрешен в отделен процес; 3. Нищожно ли е решение на ПК, постановено в полза на лице, което е починало преди колективизацията и съответно реституцията е следвало да се осъществи в полза на неговите наследници или наследник; 4. Допустимо ли е безсрочно да се извършва поправка на очевидна фактическа грешка; 5. Какво е решението на поземлена комисия, което не съответства на волята на заявителя – несъответно или незаконосъобразно и какъв е неговият правен ефект, ако то не е обжалвано и не съответства на искането; 6. Подлежи ли на поправка по реда на поправката на очевидна фактическа грешка решение на поземлена комисия, което е нищожно поради това, че с него се възстановява имот на неправоимащо лице, т.е. то се явява нищожно. Основанията по чл.280, ал.1, т.1, т.2 и т.3 ГПК се поддържат по следните въпроси: 1. Кой документ – този с по-ранна или по-късна дата следва да се признае за титул за собственост, съобразно нормата на чл.12, ал.2 ЗСПЗЗ; 2. При възстановяване на имот с решение в хипотеза на чл. 18 ж, ал.2 ППЗСПЗЗ допустимо ли е изследването на старите реални граници на имота и следва ли да се търси идентичност между тях, при преценка на правото на възстановяване; 3. Доказателство ли е за правото на собственост, представляващо първата предпоставка за уважаване на иска по чл.108 ЗС, данъчен или емлячен регистър, както и ако да, кой от тях – с по-нова или с дата по-стара от датата на деклариране на тези имоти в по-нов регистър от лице, което е внесло имотите в ТКЗС; 4. Налице ли е пълно и главно доказване на факта, че общият наследодател е бил собственик на даден имот, ако един от наследниците му е внесъл имота в ТКЗС, този имот не фигурира в емлячен или данъчен регистър на името на общия наследодател и липсват декларации-съгласие по чл.12, ал.2 от цитираната Наредба-закон за ТКЗС /ДВ бр.95/25.04.1945 г./ този имот да е внесен със съгласието на другите съсобственици на общия наследодател от единия от тях, също негов наследник.
Ответниците в производството Д. С. С., А. Л. С., Н. Л. С. и Й. А. С. оспорват жалбата. Считат, че не съществуват основания по чл.280, ал.1 ГПК за допускането и до разглеждане по същество.
Наследниците на починалия в хода на процеса В. С. С. – С. С., Н. А., Е. К. и И. А., както и [фирма] не вземат становище по жалбата.
Касационната жалба на [фирма] е процесуално допустима – подадена е в срок, от надлежна страна, срещу съдебно решение на въззивен съд по иск за собственост, което не е изключено от касационен контрол с разпоредбата на чл.280, ал. 2 ГПК.
Недопустима е касационната жалба на Н. Г. К., действащ в лично качество. Той не е адресат на решението по чл.108 ЗС, с което исковете по чл.108 ЗС са били уважени спрямо търговското дружество и което е предмет на касационната жалба. Спрямо него исковете по чл.108 ЗС са били отхвърлени и в тази част той нито обжалва въззивното решение, нито има правен интерес да го обжалва. Затова касационната му жалба следва да бъде оставена без разглеждане.
При произнасяне по допускането на касационното обжалване по жалбата на [фирма], Върховният касационен съд на РБ, състав на I-во г. о., намира следното:
Не съществува вероятност обжалваното въззивно решение да е процесуално недопустимо по причина, че е разгледан иск по чл.108 ЗС, без преди това да е разрешен спора по чл.14, ал.4 ЗСПЗЗ за процесния имот. Такъв преюдициален спор по чл.14, ал.4 ЗСПЗЗ в случая не съществува, тъй като всички наследници на бившия собственик С. С. В., включително и първоначалният ответник В. С. С., както и конституираните в хода на процеса негови наследници, не спорят помежду си за това кой е бил собственикът на процесната нива към момента на образуване на ТКЗС и в чие лице е следвало да бъде възстановена тя по реда на ЗСПЗЗ. Ето защо не възниква основание за допускане на касационно обжалване на въззивното решение с цел проверка на неговата допустимост. Освен това – две от посочените от жалбоподателя решения на ВКС нямат връзка с развитата от него теза за недопустимост на иска по чл.108 ЗС. Това са решение № 274/11.05.2010 г. по гр. д. № 379/2009 г. на ВКС, І-во г. о. и решение № 344 от 29.06.2009 г. по гр.д. № 1288/2008 г. на ВКС, ІV-то г. о. В първото от тях съдът разсъждава за допустимостта на установителен иск за собственост преди да е финализирана административната процедура по ЗСПЗЗ за възстановяване на собствеността върху спорния имот в полза на ищците, а във второто – за допустимостта на иск по чл.14, ал.4 ЗСПЗЗ, когато съдът не е сезиран със същински спор по този законов текст. Третото решение № 411 от 30.04.2009 г. по гр. д. № 1448/2008 г. на ВКС, І-во г. о. действително сочи, че иск по чл. 14, ал.4 ЗСПЗЗ не може да се съединява с иск по чл.108 ЗС. В настоящия случай, въпреки че искът по чл.108 ЗС е бил съединен с евентуален иск по чл.14, ал.4 ЗСПЗЗ, съдът не се е произнасял по евентуалния иск, поради което липсва действително противоречие по чл.280, ал.1, т.1 ГПК между обжалваното въззивно решение и посоченото решение на ВКС.
Не е налице поддържаното основание по чл.280, ал.1, т.1 ГПК по първата група въпроси.
Първият от тях – дали е нищожно решение на поземлената комисия, което изменя или поправя вече влязло в сила свое предходно решение, не е обуславящ за спора по настоящото дело, въпреки че поземлената комисия в случая формално е издала две решения, с които е възстановила собствеността на процесната нива на различни лица. Решаващото обстоятелство е това, че първото по време решение, което сочи като титуляри на възстановеното право на собственост „наследниците на В. и С. В.”, излиза извън компетентността на поземлената комисия. Тя възстановява собственост на името на лице, за което не е била сезирана /В./, при това визира неговите наследници, а В. е бил жив към този момент. В. С. С., който е подал заявлението за възстановяване на собствеността, е действал като наследник на своя баща и бивш собственик С. С. В.. В качеството си на наследник, а не в лично качество, В. е подал заявлението за възстановяване на собствеността. Като наследник той е обжалвал и постановения от поземлената комисия отказ да възстанови част от земеделските земи на общия наследодател. Като е включила В. С. /посочен в решението като В. В./ като правоимащ в лично качество, а не като наследник на С. В., поземлената комисия е излязла извън своята компетентност и в тази част първото по време решение за възстановяване на собствеността е нищожно. То е валидно единствено в частта, с която собствеността се възстановява на наследниците на С. С. В.. Оттук второто по време решение, в което изрично се сочи, че възстановяването е само на наследниците на С. С. В., повтаря валидната част на първото по време решение и затова не може да се разглежда като нищожно. По тази причина поставеният правен въпрос е неотносим към спора по настоящото дело, както е неотносимо и посоченото във връзка с този въпрос решение № 474 от 09.06.2009 г. по гр. д. № 5485/2007 г. на ВКС, І-во г.о.
Вторият въпрос отново е за това дали е допустим иск по чл.108 ЗС, преди да е проведен иск по чл.14, ал.4 ЗСПЗЗ. Освен изложеното по-горе по този въпрос, тук следва да се отбележи, че наличието на две формално различни решения по чл.14, ал.3 ЗСПЗЗ не води до спор за материално право по чл.14, ал.4 ЗСПЗЗ, тъй като в случая реално има само едно валидно решение за възстановяване на собствеността и то е първото по време решение, в частта му, с която собствеността се възстановява на името на С. С. В.. Затова и посоченото във връзка с този въпрос решение № 497/08.07.2010 г. по гр. д. № 5122/2008 г. на ВКС, ІV-то г. о. е неотносимо към настоящото дело.
Третият въпрос е дали е нищожно решение на ПК, постановено в полза на лице, което е починало преди колективизацията и съответно реституцията е следвало да се осъществи в полза на неговите наследници или наследник. Този въпрос не държи сметка за това, че според представените по делото доказателства собствеността е била възстановена не на името на С. С. В., който действително не е бил жив към момента на колективизацията, а на името на неговите наследници. По тази причина въпросът също не отговаря на общата предпоставка на чл.280, ал.1 ГПК, вр. т.1 на ТР №1/19.02.2010 т. на ОСГТК на ВКС, да е обуславящ за изхода на делото и да е в състояние да доведе до промяна на правните изводи по конкретното дело, ако бъде разгледан от ВКС.
Четвъртият въпрос – дали е допустимо безсрочно да се извършва поправка на очевидна фактическа грешка в решение на поземлена комисия. Въпросът не е решаващ за изхода на делото. Решаващо е обстоятелството, че решението, с което се извършва поправка на очевидна фактическа грешка, в настоящия случай не променя същностно първоначалното решение по изложените по-горе съображения.
Петият въпрос – какво е решението на поземлена комисия, което не съответства на волята на заявителя. Макар да е обуславящ и да отговаря на общата предпоставка на чл.280, ал.1 ГПК, също не съставлява основание за допускане на касационно обжалване. Този въпрос не е свързан с практика на ВКС или на другите съдилища, поради което не са налице основанията на чл.280, ал.1, т.1 и т.2 ГПК. Въпросът не е от значение за точното прилагане на закона и за развитието на правото, тъй като липсва колебание в съдебната практика, че поземлената комисия няма компетентност да възстановява собственост по ЗСПЗЗ, без да е сезирана с такова искане, а произнасянето на административен орган при липса на компетентност води до нищожност на административния акт. Шестият въпрос – подлежи ли на поправка по реда на поправката на очевидна фактическа грешка решение на поземлена комисия, което е нищожно поради това, че с него се възстановява имот на неправоимащо лице, т.е. то се явява нищожно. Този въпрос отново не държи сметка за обстоятелството, че в настоящия случай първото по време решение на поземлената комисия е нищожно само частично, по отношение на възстановяване на собствеността на В. С., тъй като с такова искане поземлената комисия не е била сезирана. Във втората си част, с която собствеността се възстановява на наследниците на С. С. В., решението е валидно и съответно – подлежи на поправка.
Не съществуват основания за допускане на касационно обжалване и по втората група въпроси. Те са свързани с обстоятелството, че в данъчните регистри от 1929 – 1934 г. по партидата на общия наследодател С. С. В. фигурират множество земеделски земи, включително и ливада от 6 дка в местността „Л.”, която е била заявена за възстановяване по реда на ЗСПЗЗ, а в данъчния регистър от 1949 г. по партидата на неговия син В. С. В. фигурират 48,3 дка, без посочена местност, от които 45,8 дка внесени в ТКЗС. Тъй като съдът в настоящия случай не е сезиран нито с иск по чл.11, ал.2 ЗСПЗЗ, нито по чл.14, ал.4 ЗСПЗЗ, преценката за това кой от двамата е бил собственик на спорната ливада в местността „Л.” към момента на образуване на ТКЗС не е на съда, а на поземлената комисия. Но дори и съдът да трябваше да разреши този спор, поставените въпроси не повдигат съмнение за правилността на въззивното решение, а оттук – и за наличие на някое от основанията по чл.280, ал.1 ГПК за допускане на касационно обжалване. Обстоятелството, че само В. С. е декларирал земеделски земи в по-късния момент – през 1949 г., в случая не е решаващо, тъй като неговият наследодател С. В. е починал през 1945 г. и не би могъл да декларира през 1949 г. собствените си земи. Факт е, че В. е поискал възстановяването на същите земи, описани в по площ и местности в данъчната декларация на С., но действайки като негов наследник, а не в лично качество. Затова като краен резултат решението на поземлената комисия, което възстановява земите общо на наследниците на С., съответства на действителното състояние на правото на собственост. Поземлената комисия не е обвързана да приеме, че по-късният документ във всички случаи създава права и трябва да бъде зачетен. Тя има правото на преценка на тези документи. Решение № 4423/1996 г. на ВАС, на което се позовава жалбоподателят, освен че съгласно ТР №1/19.02.2010 г. на ОСГК на ВКС не представлява практика по чл.280, ал.1, т.1 и т.2 ГПК, не може да се абсолютизира в желания смисъл, че по-късната данъчна декларация задължително изключва по-ранното деклариране от друго лице при преценка на правото на собственост към момента на образуване на ТКЗС. Решение № 265 от 25.10.2012 г. по гр. д. № 225/2011 г. на ВКС, І-во г. о. посочва значението на данъчните регистри и по-специално – регистрирането по Указ № 574/1949 г., но от него съвсем не следва, че това е решаващото деклариране. Същото се отнася и за решение № 198 от 03.08.2012 г. по гр. д. № 18/2011 г. на ВКС, І-во г. о.; решение № 18 от 24.01.2012 г. по гр. д. № 151/2011 г. на ВКС, ІІ-ро г. о.; решение № 446/10.01.2011 г. по гр. д. № 655/2010 г. на ВКС, ІІ-ро г.о.; решение № 856 от 07.01.2011 г. по гр. д. № 76/2010 г. на ВКС, І-во г. о.; решение № 687 от 22.11.2010 г. по гр. д. № 4852/2008 г. на ВКС, ІV-то г.о.; решение № 237 от 21.05.2010 г. по гр. д. № 1389/2009 г. на ВКС, ІІ-ро г.о. Напротив, в съответствие с посоченото от жалбоподателя решение № 498 от 11.06.2010 г. по гр. д. № 840/2009 г. на ВКС, І-во г. о. са мотивите на въззивния съд, че в настоящия случай по делото няма данни земите на общия наследодател С. да са преминали в собственост на сина му В. към момента на образуване на ТКЗС, било чрез придобивна сделка, било по давност. В съответствие с решение № 29 от 12.04.2010 г. по гр. д. № 924/2009 г. на ВКС, І-во г.о. е и преценката на съда на данъчните регистри във връзка с всички други обстоятелства и доказателства по делото.
В обобщение – не са налице поддържаните основания по чл.280, ал.1, т.1, т.2 и т.3ГПК за допускане на касационно обжалване.
По изложените съображения Върховният касационен съд на РБ, състав на I-во г. о.
О П Р Е Д Е Л И:
ОСТАВЯ БЕЗ РАЗГЛЕЖДАНЕ касационната жалба на Н. Г. К. срещу решение № 4337 от 110.05.2016 г. по в. гр. д. № 2492/2013 г. на Софийски градски съд, ІV-Б състав.
В тази част определението подлежи на обжалване пред друг състав на ВКС в едноседмичен срок от съобщението.
НЕ ДОПУСКА касационно обжалване на въззивното решение № 4337 от 11.05.2016 г. по в. гр. д. № 2492/2013 г. на Софийски градски съд, ІV-Б състав.
В тази част определението не подлежи на обжалване.
ПРЕДСЕДАТЕЛ:
ЧЛЕНОВЕ: