ОПРЕДЕЛЕНИЕ
№ 444
София, 30.03.2015г.
Върховният касационен съд на Република България, състав на Четвърто гражданско отделение, в закрито съдебно заседание на пети февруари две хиляди и петнадесета година в състав:
ПРЕДСЕДАТЕЛ: БОЙКА СТОИЛОВА
ЧЛЕНОВЕ: МИМИ ФУРНАДЖИЕВА
ВЕЛИСЛАВ ПАВКОВ
изслуша докладваното от съдия Б.Стоилова гр. дело № 5931 по описа за 2014г. и приема следното:
Производството е по чл.288 от ГПК. Образувано е по касационната жалба на адвокат В.Х. като процесуален представител на С. И. М. от [населено място], Пловдивска област, срещу въззивното решение на Пловдивския окръжен съд /Р./ от 18.VІ.2014г. по в.гр.д. № 1992/2013г.
Ответниците по касационната жалба Р. К. К. и П. Н. К., и двамата от [населено място], в отговора си по реда на чл.287 ал.1 ГПК чрез адвокат Св.А. са заели становище за недопускане на касационно обжалване. Претендират разноски.
Касационната жалба е допустима – подадена е в преклузивния срок, от страна, имаща право и интерес от обжалването, и е срещу валиден и допустим съдебен акт.
По допускането на касационно обжалване на въззивното решение ВКС на РБ констатира следното:
С решението си от 18.VІ.2014г. ПОС е потвърдил решението на Пловдивския РС от 21.ХІІ.2012г. по гр.д № 9307/20113г., поправено с решение от 26.ІІ.2013г., в частта, с която е отхвърлен предявеният от С. Ив.М. чрез майка му и законна представителка /тогава/ Б. С.М. срещу Р. и П. К. за присъждане солидарно на 20000лв., представляващи обезщетение за причинените от малолетния им син П. П. К. неимуществени вреди, изразяващи се във физически и душевни болки и страдания вследствие извършени през август 2010г. блудствени действия, полови сношения и действия на полово удовлетворение заедно с Г. А. Б., ведно със законната лихва от 01.ІХ.2010г. до окончателното изплащане.
За да постанови решението, въззивният съд е приел, че от показанията на петима свидетели, в т.ч. и тези на П.П., изслушан във въззивното производство, се установява, че само другото дете, а не П., е насилвало ищеца; че само един от свидетелите има непосредствени впечатления от случилото се; че в прокурорската преписка се съдържат данни за участие и на П. в блудствените действия, но преписката е приключила с отказ за образуване на наказателно производство, а и дадените по нея свидетелски показания не са събрани по реда на ГПК и не може да се обсъждат по настоящото дело. Тези обстоятелства налагат извод, че претенцията за обезщетение, предявена против Р. и П. К. за причинени от малолетното им към август 2010г. дете, е недоказана.
В изложението на С. Ив.М. по чл.284 ал.3 т.1 от ГПК се сочи, че въззивният съд се произнесъл в противоречие с практиката на ВКС по въпросите: 1. необходимо ли е въззивният съд да излага в решението си собствени мотиви /съдът не направил преценка и анализ на събраните пред двете инстанции доказателства, като събраните пред втората инстанция такива въобще не намерили място в решението; липсвало произнасяне по приетото за установено от фактическа страна и въз основа на какви доказателствени източници съдът прави фактическите констатации и как прилага към тях правни норми и кои/, и 2. може ли въпреки липсата на препращане към мотивите на първоинстанционния съд в решението на въззивния съд да се приеме, че съдът се е възползвал от възможността по чл.272 ГПК. Сочат се и се представят три решения на състави на ВКС.
ВКС на РБ, състав на ІV ГО, намира, че не са налице в случая предвидените в чл.280 ал.1 ГПК предпоставки за допускане на касационно обжалване на атакуваното въззивно решение.
По първия поставен от касатора в изложението му въпрос въззивният съд се е произнесъл в съответствие, а не в противоречие със сочената практика на ВКС, обективирана в решения по гр.д. № 35/2012г. І ГО, по т.д. № 34/2012г. ІІ ТО и по гр.д. №964/2012г. ІV ГО. Съдът е направил преценка на доказателствата, включително и на събраните пред него такива чрез показанията на св.П., и е основал на тях фактическите си и правни изводи със свои обосноваващи ги мотиви, които са във връзка с всички заявени във въззивната жалба на ищеца оплаквания срещу първоинстанционното решение.
Вторият поставен от касатора въпрос всъщност не е правен, а фактически – дали може да се приеме, че въззивният съд се е възползвал от възможността по чл.272 ГПК, въпреки че не е препратил към мотивите на първоинстанционния. С оглед на това и тъй като препращане не е осъществено, в случая липсва основната предвидена в закона предпоставка за допускане на касационно обжалване – произнасяне от въззивния съд по материалноправен и/или процесуалноправен въпрос от значение за изхода на спора по делото.
По изложените съображения касационно обжалване на атакуваното въззивно решение не следва да бъде допускано.
На основание чл.78 ал.3 ГПК на ответниците по касация Р. и П. К. следва да бъдат присъдени 862лв. разноски за касационната инстанция – заплатено възнаграждение за процесуалното представителство на адвокат А., определени съобразно чл.9 ал.3 от Наредба № 1/2004г. за минималните размери на адвокатските възнаграждения.
Водим от горното Върховният касационен съд, състав на Четвърто ГО,
ОПРЕДЕЛИ:
НЕ ДОПУСКА касационно обжалване на решението на Пловдивския окръжен съд, Х-ти гр.състав, № 1147 от 18.VІ.2014г. по гр.д № 1992/2013г.
ОСЪЖДА С. И. М. от [населено място], Пловдивска област, ЕГН [ЕГН], непълнолетен, действащ лично и със съгласието на майка си Б. С. М., да заплати на Р. К. К. и на П. Н. К., и двамата от с.с., 862лв. разноски.
Определението не подлежи на обжалване.
ПРЕДСЕДАТЕЛ: ЧЛЕНОВЕ: