ОПРЕДЕЛЕНИЕ
№ 444
София, 04.04.2013г.
Върховният касационен съд на Република България, състав на Четвърто гражданско отделение, в закрито съдебно заседание на осемнадесети март две хиляди и тринадесета година в състав:
ПРЕДСЕДАТЕЛ: БОЙКА СТОИЛОВА
ЧЛЕНОВЕ: СТОИЛ СОТИРОВ
МИМИ ФУРНАДЖИЕВА
изслуша докладваното от съдия Б.Стоилова гр. дело № 999 по описа за 2012г. и приема следното:
Производството е по чл.288 от ГПК. Образувано е по касационната жалба на адвокат Е. като процесуален представител на К. Д. П. и П. В. П., и двамата от [населено място], [община], срещу въззивното решение на Варненския апелативен съд /ВАС/ от 27.ІV.2012г. по в.гр.д. № 131/2012г.
Ответникът по касационната жалба К. Ж. С. от [населено място] в отговора си по реда на чл.287 ал.1 от ГПК е заел становище за недопускане на касационно обжалване.
Касационната жалба е подадена в предвидения в закона и указан от съда преклузивен срок и е процесуално допустима.
По допускането на касационното обжалване на въззивното решение ВКС на РБ констатира следното:
С атакуваното решение ВАС е потвърдил решението на Добричкия ОС от 18.ХІ.2011г. по гр.д. № 98/2011г., с което П. В.П. и К. Д.П. са осъдени да заплатят солидарно на К. Ж.С. 33591лв., представляващи погасени от него суми по договор за кредит за текущо потребление от 28.ІІІ.2003г. като ипотекарен гарант-трето лице, изпълняващо чужд дълг, ведно със законната лихва, считано от 07.ІІ.2011г. до окончателното изплащане, и разноски.
За да постанови решението, въззивният съд е приел, че е установено плащане от ищеца на процесната сума на 08.VІ.2006г., с което той е изпълнил изцяло дългът на ответниците по договор за кредит от 28.ІІІ.2003г.; че ищецът е имал правен интерес да стори това, тъй като опасността от настъпване на неблагоприятни последици по отношение на него е била реална – ответниците не са заплатили нито една вноска по кредита и опасността да се стигне до принудително изпълнение спрямо ипотекирания от ищеца и съпругата му имот не е била хипотетична; възможно е умишленото невнасяне от страна на ответниците на вноски да се дължи на други вътрешни отношения било със сина им В. П. /което кореспондира с доказателствата по делото – той е получил сумата по кредита, а от показания на св.Вл.К. се установява, че заемът е връщан именно от сина и съпругата му, допълнително може да се посочи, че това би обяснило защо липсва писмен договор, уреждащ изрично отношенията „родители-син”/, било с трето лице; недоказани са твърденията на ответниците, че процесната сума е получена от С., респективно, че той е поел задължение да връща сумата, което води до недоказаност на вътрешните отношения, обезсилващи претенцията на ищеца като лице, изпълнило чужд дълг; предсрочното погасяване на целия размер на кредита също не е лишено от правен интерес – отсрочването му във времето би довело до начисляването на допълнителни лихви, които многократно биха надвишили таксата, платена за предсрочното погасяване – 1004.49лв.; съдът е обсъдил показанията на свидетелите В. П. В. /кретидирани частично с оглед заинтересоваността му от изхода на делото, тъй като е син на ответниците/, Д. И. – сестра на ответницата, В. К. П. – баща на съпругата на сина на ответниците В. П., В. Г.Г. и А. С..
В изложението на К. и П. П. по чл.284 ал.3 т.1 от ГПК се сочи, че въззивният съд се произнесъл по въпросите: 1. необсъждане на всички представени доказателства, в т.ч. показанията на свидетелите на страните относно наличието на вътрешни отношения между тях, изключващи суброгацията – в хипотезата на чл.280 ал.1 т.1 ГПК; 2. относно наличието на правен интерес от изпълнение на чуждо задължение, чийто падеж още не е настъпил и квалификацията на интереса в хипотезата на чл.74 ЗЗД, респ. „опасността” от настъпване на неблагоприятни последици за лицето, обезпечило чужд дълг с ипотека със собствен имот в случаите, когато не са налице условията съгласно договора за кредит за предсрочна изискуемост, респ. не са предприети действия за принудително събиране на сумите по кредита /изложени са съображения, обосноваващи становище, че съдът неправилно приел, че опасността за гаранта е налице със самото подписване на договора за ипотека и че е достатъчно съществуването й в латентно състояние без каквито и да било външни проявления, и че съдът не взел предвид, че ищецът заплатил дълга много преди крайният срок, а срокът на договора за кредит по принцип се считал уговорен в полза на кредитополучателя и третото лице не би могло да има повече права от банката/ – в хипотезите по чл.280 ал.1 т.1 и т.3 ГПК; 3. относно вътрешните отношения между длъжника /ответниците/ и третото лице /ищецът/, изключващи суброгацията, когато заетата сума е дадена на третото лице за послужване, респ. за увеличаване на неговото имущество, и наличие на уговорки между страните относно връщането на сумата чрез директни вноски за погасяването на кредита – в хипотезата по чл.280 ал1 т.3 ГПК поради липсата на практика по въпроса.
ВКС на РБ, състав на ІV ГО, намира, че не са налице в случая предвидените в чл.280 ал.1 от ГПК предпоставки за допускане на касационното обжалване на атакуваното въззивно решение. То е допустимо при произнасяне от въззивния съд по материалноправен и/или процесуалноправен въпрос, който е от значение за изхода на спора по делото и който е решен в противоречие с практиката на съдилищата или е от значение за точното прилагане на закона, както и за развитие на правото. Въпросът следва да е от значение за формиране на решаващата воля на съда, но не и за правилността на обжалваното решение, за възприемането от въззивния съд на фактическата обстановка или за обсъждане на събраните по делото доказателства. Въпросът трябва да е посочен конкретно и ясно от касатора, тъй като съобразно диспозитивното начало в гражданския процес по този начин той определя предмета на касационната жалба, а следователно и пределите на касационния контрол, в които той може да бъде извършен по силата на чл.290 ал.2 от ГПК. С оглед на това и предвид правото на защита на противната страна касационният съд няма правомощие да стори това служебно, като изведе въпросът от значение за изхода на делото от твърденията на касатора в изложението му /Така т.1 от ТР № 1/19.ІІ.2010г. по т.д. № 1/2009г. на ОСГТК на ВКС/.
В разглеждания случай по първия поставен от касаторите въпрос въззивният съд не се е произнесъл в противоречие, а в съответствие със задължителната практика на ВКС, обективирана в т.19 от ТР № 1/2000г. на ОСГК, с оглед на обстоятелството, че е обсъдил и взел предвид показанията на всички разпитани по делото свидетели. А що се касае до твърдението, че не всички от представените доказателства са обсъдени, така поставеният въпрос е бланкетен – не са посочени конкретно кои от доказателствата не са преценени и взети предвид, при което е невъзможна преценката дали това е от съществено значение за изхода на спора по делото.
По втория поставен от касаторите материалноправен въпрос с представените решения не се обосновава наличието на твърдяната противоречива практика. По отношение на решенията № 773/15.VІІ.2002г. по гр.д. № 1534/2001г. на ВКС V ГО и № 984/04.VІ.2002г. по гр.д. № 1677/2001г. V ГО това е така с оглед приетата в тях липса на правен интерес от изпълнението на чуждите задължения поради неустановени каквито и да било правоотношения между ищците като заплатили чуждите задължения и кредиторите и длъжниците, което прави посочените решения неотносими в случая. Неотносими са и останалите две влезли в сила решения – № 346/11.ХІІ.2008г. по гр.д. № 288/2008г. на ВтАС, според което ищецът няма правен интерес от изпълнението на чуждото задължение, защото няма опасност за настъпване на неблагоприятни имуществени последици по отношение на него, тъй като длъжникът /ответник/ редовно е изпълнявал задълженията си съобразно погасителния план, и № 189/26.VІ.2008г. по т.д. № 158/2008г. на П., според което ищцата има правен интерес от изпълнението на задължението на ответника, предмет на изпълнително производство с насочено по него изпълнение върху продадените на ищцата от ответника недвижими имоти с наложена върху тях възбрана преди сключването на договора за продажба, тъй като към момента на плащането на дълга тя не е знаела за порока на договора, обуславящ нищожността му, и тъй като дори да е знаела за порока, встъпвайки в правата и в привилегиите на удовлетворения кредитор, в т.ч. и в произтичащи и от изпълнителното производство, каквато е наложената възбрана, тя би обезпечила изпълнението на произтичащите от прогласената нищожност на договора искове – например за връщане на даденото по този договор.
По втория въпрос не са налице и предвидените в чл.280 ал.1 т.3 от ГПК предпоставки за допускането на касационно обжалване. Съгласно т.4 от ТР № 1/2009г. на ОСГТК правният въпрос от значение за изхода по конкретно дело е от значение за точното прилагане на закона, когато разглеждането му допринася за промяна на създадената поради неточно тълкуване съдебна практика, или за осъвременяване на тълкуването й с оглед изменения в законодателството и обществените условия, а за развитие на правото – когато законите са непълни, неясни или противоречиви, за да се създаде съдебна практика по прилагането им или за да бъде тя осъвременена предвид настъпили в законодателството и обществените условия промени. В разглеждания случай касаторите не са обосновали нито една от посочените в това тълкувателно решение хипотези, обуславящо наличието на твърдяното /бланкетно/ основание за допускане на касационно обжалване.
По третия поставен в изложението въпрос въззивният съд не се е произнесъл – в атакуваното решение няма формиран извод, че заетата сума е дадена на третото лице /ищеца/ за послужване, респ. за увеличаване на неговото имущество, и за наличие на уговорки между страните относно връщането на сумата чрез директни вноски за погасяването на кредита.
Останалите релевирани в изложението твърдения представляват касационни основания по смисъла на чл.281 от ГПК, а те подлежат на проверка, ако касационно обжалване бъде допуснато, но не и в производството по допускането му.
По изложените съображения се налага извод, че не е налице в случая основната предвидена в чл.280 ал.1 ГПК предпоставка, поради което касационно обжалване на атакуваното въззивно решение не следва да бъде допускано.
Водим от горното Върховният касационен съд, състав на Четвърто ГО,
ОПРЕДЕЛИ:
НЕ ДОПУСКА касационно обжалване на решението на Варненския апелативен съд, ГО, № 77 от 27.ІV.2012г. по в.гр.д. № 131/2012г.
Определението не подлежи на обжалване.
ПРЕДСЕДАТЕЛ: ЧЛЕНОВЕ: