1
О П Р Е Д Е Л Е Н И Е
№ 445
София, 01.10.2018 г.
В ИМЕТО НА НАРОДА
Върховният касационен съд на Република България, първо гражданско отделение, в закрито заседание на двадесет и седми септември две хиляди и осемнадесета година в състав:
Председател: МАРГАРИТА СОКОЛОВА
Членове: СВЕТЛАНА КАЛИНОВА
ГЪЛЪБИНА ГЕНЧЕВА
като разгледа докладваното от съдия Генчева гр. д. № 739 по описа за 2018 г., за да се произнесе, взе предвид следното:
Производството е по чл. 288 ГПК.
С решение № 5190 от 13.10.2017 г. по в. гр. д. № 440/2017 г. на Благоевградския окръжен съд е отменено решение № 1621 от 26.04.2017 г. по гр. д. № 448/2016 г. на Гоцеделчевския районен съд и е уважен предявеният от А. И. Щ., Н. И. М., И. И. Б., К. А. Я., М. А. Т. и И. А. Я. срещу Т. И. Х., В. И. Б., Ж. И. Ш., И. И. В., З. И. В., С. В. В., Е. И. В. и М. И. В. иск по чл.108 ЗС: признати са правата на ищците по отношение общо на 4/7 идеални части от процесния имот – УПИ II-53 от кв. 19 по плана на [населено място], [община], заедно с построената в него жилищна сграда и стопански постройки, и ответниците са осъдени да им предадат владението върху тези идеални части. Отменен е нотариален акт №198, т.III, рег. № 7991, дело № 559 от 16.09.2008 г. на Е. Л., нотариус № 137 с район на действие [населено място], до размера на признатите права на ищците.
Въззивният съд е приел, че страните по делото са наследници на общите наследодатели И. В., починал на 11.08.1951 г., и К. В., починала на 05.10.1991 г. Общите наследодатели са оставили седем деца. Ищци са трите дъщери А., Н. и И., както и наследниците на починалата дъщеря С., а ответници са наследниците на сина И. В.. Общите наследодатели са били собственици на процесния имот, а след смъртта им техните права са преминали по наследство върху децата им. Прието е за неоснователно направеното от ответниците възражение за придобиване на собствеността върху имота по наследство и давност, като наследници на сина И. В.. Независимо от обстоятелството, че след смъртта на общия наследодател в имота останал да живее И. В. със своето семейство, той е владял само собствената си идеална част, а е бил държател на частите на останалите наследници. По делото не е доказано до смъртта му през 1994 г. той да е извършвал действия по отблъскване владението на останалите наследници. Плащането на данъците и консумативите за имота са логични и естествени, тъй като неговото семейство е живяло в имота. Останалите наследници не са били длъжни да посещават имота, а обстоятелството, че не са го правили, следва да се възприеме като добронамереност от тяхна страна. Промяната в намерението за своене на имота и завладяването на частите на останалите наследници следва да бъде заявена по ясен и недвусмислен начин, чрез действия, които не будят съмнение за отричане на чуждата власт, а в случая такива действия няма. Аргумент в подкрепа на запазването на наследствения характер на имота е обстоятелството, че след 2007 г., когато почива съпругата на И. – М., техните деца и внуци са оставили ключа от имота на общодостъпно място, за да го ползват и останалите наследници на И. В.. От смъртта на М. през 2007 г. до завеждане на исковата молба през 2016 г. не са изтекли 10 г., за да не приеме, че ответниците са придобили имота по давност.
Касационна жалба срещу въззивното решение е подадена от ответниците Т. Х., В. Б., Ж. Ш., И. В., З. В., С. В., Е. В. и М. В..
Жалбоподателите поддържат, че въззивното решение не отразява правилно факти по делото. Според събраните по делото доказателства след 1963 г. преживялата съпруга на И. В. – К. В., е напуснала окончателно дома си в Т., тъй като според един от свидетелите имала „зорове за къщата“. В наследствената къща след тази година са живели само И. В. и семейството му, като останалите наследници не са посещавали имота. И. В. е декларирал многократно имота като свой, той е поел грижите за запазването и облагородяването му, той е записан като собственик в разписната книга към действащия план. По този начин владението на останалите наследници е било отблъснато. Повече от 50 години никой от тях не е приемал имота като свой и не се е интересувал от него.
В изложението към жалбата се поддържат основанията по чл.280, ал.1, т.1 и т.3 ГПК по въпросите кога едно лице, което се намира в недвижим имот, е владелец или държател и с какви действия наследникът може да демонстрира пред другите наследници, че той владее за себе си, а не държи техните идеални части. По тези въпроси въззивното решение влизало в противоречие с решение № 2831 от 29.10.1979 г. по гр. д. № 1103/1979 г. на I г. о. на ВС; решение № 1796 от 03.01.1996 г. по гр. д. № 2657/1995 г. на ВКС, IV г.о.; решение №1154 от 03.10.2008 г. по гр. д. № 5078/1995 г. на V г.о. на ВКС; решение № 34 от 04.02.2013 г. по гр. д. № 611/2012 г. на I г.о. на ВКС и Тълкувателно решение № 1/2012 г. на ОСГК на ВКС.
Ответниците в настоящото производство А. Щ., Н. М., И. Б., К. Я., М. Т. и И. Я. оспорват жалбата. Считат, че не са налице поддържаните основания за допускането й до разглеждане по същество.
Върховният касационен съд, състав на първо гражданско отделение, приема следното:
Касационната жалба е процесуално допустима, тъй като е подадена в срок, от надлежна страна, срещу въззивно решение по иск за собственост, за което касационното обжалване не е ограничено от цената на иска.
Поставените въпроси по чл.280, ал.1 ГПК са обуславящи по смисъла на т.1 на ТР № 1/219.02.2010 г. на ОСГТК на ВКС, но по тях не са налице поддържаните основания по чл.280, ал.1, т.1, т.2 и т.3 ГПК за допускане на касационно обжалване. Въззивното решение е в пълно съответствие с ТР № 1 от 6.08.2012 г. по тълк. д. № 1/2012 г. на ОСГК на ВКС. В него е прието, че при спор за собственост трябва да се изследва основанието, на което един от съсобствениците е установил фактическата власт върху общата вещ. Ако това основание не изключва владението на останалите съсобственици, приема се, че упражняващият фактическата власт владее своята идеална част и същевременно е държател на идеалните части на останалите съсобственици. Пример за такова отношение е наследяването, при което владението е част от имуществото на наследодателя и с приемане на наследството то продължава от наследниците по право, независимо от това, че само един от тях остава в наследствения имот. Когато обаче фактическата власт е установена на основание, което изключва владението на останалите съсобственици, тогава е налице владение на цялата вещ, а не съвладение. Пример за това е придобиването на вещта от праводател, който не е изключителен собственик, без правоприемникът да знае това. В тълкувателното решение е прието също, че във всички случаи, независимо от какъв юридически факт произтича съсобствеността, е възможно този от съсобствениците, който упражнява фактическа власт върху чуждите идеални части, да превърне с едностранни действия държането им във владение. Ако се позовава на придобивна давност за чуждата идеална част, той трябва да докаже при спор за собственост, че е извършил действия, с които е обективирал спрямо останалите съсобственици намерението да владее техните идеални части за себе си.
В настоящия случай няколко години след смъртта на общия наследодател И. В. в наследствения имот остава да живее само семейството на един от синовете му – И.. Следователно основанието на упражняване на фактическата власт на И. върху процесния имот не изключва владението на останалите наследници върху него, въпреки това, че те не осъществяват лично фактическата власт върху вещта. Според тълкувателното решение И. е бил владелец на своята идеална част и държател на идеалните части на останалите наследници. За да започне да тече придобивна давност за него по отношение на целия имот той следва да е предприел действия, с които да покаже на останалите наследници по ясен и недвусмислен начин, че владее само за себе си, т.е. да отблъсне владението им. Изводът на въззивния съд, че такива действия не са налице, съответства на данните по делото. Действително, един от свидетелите говори, че преживялата съпруга К. след 1965 г. не е живяла в наследствения имот, а е била при дъщеря си А. в [населено място], защото имала „зорове за къщата“. Това изявление обаче, направено само от един свидетел, не може категорично да се свърже със спорове за собствеността, тъй като не са изключени и междуличностни конфликти. Пак според същия свидетел К. е живяла при дъщеря си в [населено място] „за да няма крамола“, „за да й е по-спокойно“. Тя обаче е имала достъп до наследствената къща, видно от показанията на същия свидетел, който говори за едно нейно посещение, когато синът на А., който я е придружавал, е отключил къщата. От друга страна заплащането на данъците и за къщата и поддръжката й само от И. е обяснимо с това, че само той е живеел в нея, без от това да може да се направи извод, че чрез тези действия той отблъсква владението на останалите наследници.
Посочените от жалбоподателите решения на тричленни състави на ВС и ВКС също не могат да обусловят допускане на касационно обжалване. Решение № 2831 от 29.10.1979 г. по гр. д. № 1103/1979 г. на I г. о. на ВС; решение № 1796 от 03.01.1996 г. по гр. д. № 2657/1995 г. на ВКС, IV г.о. и решение №1154 от 03.10.2008 г. по гр. д. № 5078/1995 г. на V г.о. на ВКС разглеждат въпроси, които са били предмет на по-късно приетото ТР № 1 от 6.08.2012 г. по тълк. д. № 1/2012 г. на ОСГК на ВКС. В своята цялост те съответстват на разрешенията, дадени с тълкувателното решение, а ако има някои несъответствия с него, те не следва да бъдат зачитани предвид задължителната практика, установена с тълкувателното решение. Така например решение № 2831 от 29.X.1979 г. по гр. д. № 1103/79 г. допуска действията по отблъскване на владението да бъдат и пасивни, чрез начина, по който сънаследникът ползва общата вещ, докато в тълкувателното решение се изисква по-голяма категоричност на тези действия и манифестирането на промяната в намерението за своене пред останалите съсобственици. Решение № 1796 от 03.06.1996 г. по гр. д. № 2657/1995 г., IV-то г.о. на ВС съдържа само общото положение, че за разграничаването на държането от владението съдът трябва да изхожда от установените по делото факти, доказващи наличието на обективния и субективния елемент на отношенията по повод на имота. Въззивният съд не се е отклонил от това принципно положение. Решение №1154 от 03.10.2008 г. по гр. д. № 5078/1995 г. на V г.о. на ВКС не съдържа нещо по-различно от ТР № 1/2012 г. на ОСГК, а фактическата обстановка, при която е постановено, е различна от тази по настоящото дело. То не третира въпросите за владението на съсобствен имот, тъй като отношенията по това дело са възникнали между собственик и държател (наемател). Затова посоченото решение е неотносимо към случая по настоящото дело. И на последно място – решение № 34 от 4.02.2013 г. на ВКС по гр. д. № 611/2012 г., I г. о. не съдържа нещо по-различно от приетото в ТР № 1/2012 г. на ОСГК на ВКС, като липсва противоречие между това решение и обжалваното в настоящото производство решение на Благоевградския окръжен съд.
Не е налице и поддържаното основание по чл.280, ал.1, т.3 ГПК. Наличието на задължителна практика на ВКС, обективирана в ТР № 1/2012 г. на ОСГК на ВКС, изключва възможността въззивното решение да се допусне до касационно обжалване на това основание. Основанието по чл.280, ал.1, т.2 ГПК, макар и формално посочено, в действителност не е свързано от жалбоподателите с актуалната редакция на текста след измененията с ДВ бр.86/2017 г. и не е налице.
Воден от изложеното, Върховният касационен съд, състав на първо гражданско отделение,
О П Р Е Д Е Л И:
НЕ ДОПУСКА касационно обжалване на решение № 5190 от 13.10.2017г. по в.гр.д. № 440/2017г. на Благоевградския окръжен съд.
Определението не подлежи на обжалване.
ПРЕДСЕДАТЕЛ: ЧЛЕНОВЕ: