1
ОПРЕДЕЛЕНИЕ
№ 445
София, 01.07.2019 г.
ВЪРХОВЕН КАСАЦИОНЕН СЪД НА РЕПУБЛИКА БЪЛГАРИЯ, ТЪРГОВСКА КОЛЕГИЯ, ВТОРО ОТДЕЛЕНИЕ, в закрито съдебно заседание на двадесет и четвърти юни през две хиляди и деветнадесета година в състав:
ПРЕДСЕДАТЕЛ: ВАНЯ АЛЕКСИЕВА
ЧЛЕНОВЕ: НИКОЛАЙ МАРКОВ
ГАЛИНА ИВАНОВА
като взе предвид докладваното от съдия Галина Иванова ч.т.д. 1178 по описа за 2019 г. , за да се произнесе взе предвид следното:
Производството е по чл. 274, ал. 3 от ГПК .
К. Н. Г. чрез адвокат П. К. обжалва определение № 602 от 14.02.2019 г. по ч.гр.д. 59952/18 г., Софийски апелативен съд, 3 състав, с което е потвърдено определение № 18 698 от 10.09.2018 г. по гр.д. 11 653/18 г., СГС.
В частната жалба са изложени съображения, че позоваването на чл. 115, ал. 2 ГПК, след изменението 07.08.2018 г. ГПК се предвижда, че искът следва да се предяви пред съда, в чийто район се намира настоящият или постоянен адрес на ищеца или по местонастъпване на застрахователното събитие. Твърди, че се позовава на регламент 1215/12 г. на Европейския Парламент и на Съвета от 12.12.2012 г., който има общо приложение и се прилага пряко в държавите членки. Сочи, че искове срещу застраховател с местоживеене в държава членка може да се предявят в съдилищата на държавата членка, където той има местоживеене. Твърди, че правилата за компетентност следва да бъдат във висока степен предвидими и основани на принципа, че компетентността по правило се основава на местоживеене на ответника.
Според касационния жалбоподател изборната подсъдност не изключва общата подсъдност по чл. 105 от ГПК. Освен това след като нямало възражение за местна подсъдност от ответника, то това не лишавало съда от компетентност да разгледа иска.
Върховният касационен съд на Р България, Търговска колегия, Второ отделение като взе предвид доводите, изложени в касационната жалба и всички данни по делото намира следното:
Частната жалба е допустима. Подадена от легитимирано лице, срещу акт, подлежащ на обжалване. Съобщение с препис от решението е връчен на жалбоподателката на 08.03.2019 г. Частната жалба е подадена в съда на 13.03.2019 г. Следователно е в срока по чл. 275 от ГПК.
С обжалваното определение Софийски апелативен съд е потвърдил определение на Софийски градски съд по гр.д. 11 653/18 г., I – 22 състав, с което е прекратено производството по делото и е изпратено по подсъдност на Окръжен съд – [населено място], на основание чл. 115, ал. 2 от ГПК, въззивният съд е приел, че е налице особена местна подсъдност на прекия иск на увреденото лице срещу застраховател по КЗ пред съда в чийто район към релевантния момент на настъпване на застрахователното събитие се е намирал настоящият или постоянният адрес на ищеца, или неговото седалище, или по местонастъпване на застрахователното събитие. Това изключвало общата местна подсъдност. Прието е, че съдът може да направи служебно преценката и без отвод на ответника. А по отношение доводите, произтичащи от регламент 1215/12 г. на Европейския Парламент и на Съвета от 12.12.2012 г. е приел, че е налице различна правна уредба относно международната подведомственост. Прието е, че законодателят е дал защита на по-слабата страна. Постоянният адрес на ищцата към датата на настъпване на застрахователното събитие бил в [населено място], увреждащото събитие е настъпило в [община] в района на Пловдивски окръжен съд и поради това няма основание за сезиране на Софийски градски съд.
В изложението по чл. 274, ал. 3 вр. чл. 284, ал. 3, т. 1 са посочени следните въпроси:
1. Допустимо ли е с вътрешно законодателство на държава членка на ЕС да се въвежда ограничение на правата и конкретно процесуални възможности, създадени с Регламент на Съвета. Следвало да се съобрази чл. 288 от ДФЕС. Следвало да се приложи регламентът в неговата цялост. Обстоятелството, че не се съдържа регламента във вътрешното законодателство и имало забрана да се възпроизвежда, създавало изискване да се прилага в целия Европейски съюз.
2. Като се имат предвид текстовете на Регламент 1215/12 на ЕП и на Съвета чл. 3. „Компетентност по дела във връзка със застраховане, чл.11 и следващите, че срещу застраховател с местоживеене в държава членка може да бъде предявен иск
а/ в съдилищата на държавата членка където има местоживеене
– Чл.12 – предвидена и изборна подсъдност, но не и такава, изключваща седалището на застрахователя. Уредено е, че „По отношение на застраховка за отговорност или застраховка за недвижимиа собственост срещу застрахователя може наред с тов ада бъде предявен иск дв съдилищата, където е настъпило вредоносното събитие……“
– – чл. 13 , пар. 2 – Членовете 10, 11, 12 се прилагат по отношение на искове, предявени от увредената страна пряко срещу застрахователя когато такива искове са разрешени“
– Т. 15 – „Правилата за компетентността следва да са във висока степен предвидими и основани на принципа, че компетентността поправило се основава на местоживеене на ответника. Винаги следва да е налице компетентност на това основание….“ Следва ли, че е установено безусловно право на предявяване на иск срещу застраховател по местожителство/седалище на застрахователя и има ли текст в регламента, изключващ това правило по отношение на задължителна застраховка „Гражданска отговорност“ на автомобилистите?
3. С въвеждане във вътрешното законодателство на държава-членка на ограничения във връзка с подсъдността при отговорност на застрахователите и изключване на установените в т. 15 от Регламента / принципа, че компетентността по правило се основава на местоживеене на ответника, нарушава ли се изискването за висока степен на предвидимост при предявяване на иск срещу застраховател на територията на ЕС?
4. Въведената във вътрешното законодателство подсъдност, различна от установената в регламента как следва да се прилага – като допълнителна такава или като изключваща тази, установена с регламента?
5. С промяната на подсъдността с чл. 115, ал. 2 ГПК нарушава ли се правото на пострадалия да бъде защитаван от избран и вече упълномощен от него адвокат преди промяната, с действие и адрес на кантора по седалище на застрахователите, предвид множество налични упълномощавания за застрахователни събитие от преди датата на промяната и породената необходимост представителството да се поеме от адвоката с адрес на кантората по местоживеене на пострадалия.
Въпросите били от значение за точното прилагане на закона и за развитие на правото, в случая точното прилагане на европейското законодателство, което е задължително и пряко приложимо. Това обуславяло прилагане на чл. 280, ал. 1 т.3 от ГПК.
Освен това иска да се отправи преюдициално запитване на основание чл. 267 от ДФЕС по приложението на регламент 1215/12 г. на Европейския парламент и на Съвета.
Допускането на касационно обжалва предпоставя с обжалваното определение да е разрешен материалноправен или процесуалноправен въпрос (чл. 280, ал. 1 от ГПК), по отношение на който са осъществени някои от допълнителните изисквания на т. 1 – т. 3, чл. 280 ГПК. Според задължителните указания в т. 1 от Тълкувателно решение 1 /19.2.2010 г. на ОСГТК на ВКС, правният въпрос, разрешен с обжалвания акт, е този, който е включен в предмета на спора и е обусловил правните изводи на съда по конкретното дело. Освен това за допускане на касационно обжалване с оглед диспозитивното начало в гражданския процес, на основание чл. 6 от ГПК и разясненията в т. 1 от тълкувателно решение № 1 от 19.02.2010 г. на ОСГТК на ВКС, е необходимо касаторът да е посочил разрешения от въззивния съд въпрос, включен в предмета на спора и обусловил изводите на съда. Без посочване на точен и конкретен материалноправен или процесуалноправен въпрос, съдът не може да разглежда въззивното решение, тъй като е критерий за селектиране на касационните жалби в производството по чл. 288 от ГПК.
При наличието на тези кумулативни предпоставки, обуславящи общото основание за допускане на въззивното решение до касационен контрол и с оглед разясненията в т. 1 от Тълкувателно решение № 1/19.02.2010 г. на ОСГТК на ВКС, следва да са налице и допълнително сочени от касатора предпоставки, а именно както е посочено в настоящия случай противоречие със задължителната практика на Върховния касационен съд, както и противоречие с практиката на Върховния касационен съд – чл. 280, ал. 1, т. 1 от ГПК, при наличието на което противоречие ще се прояви общото основание за допускане на касационно обжалване – разрешеният правен въпрос, от значение за изхода на конкретното дело.
При преценка на така посочените кумулативни изисквания на закона, настоящият съдебен състав намира, че по поставения въпрос 1, от данните по делото се установява, че въззивният съд е разрешил въпрос относно подсъдността на иска, предявен от К. Н. Г., на основание отговорността на застрахователя ЗК „Лев Инс“ АД по договор за застраховка „Гражданска отговорност“ на основание чл. 432 от ГПК – пряк иск на застрахованото лице срещу застрахователя за пътнотранспортно произшествие, състояло се на 23.03.2018 г. на околовръстен път с посока на движение [населено място] – [населено място]. Съобразил е и постоянният адрес на ищцата [населено място]. Формулираният от жалбоподателката чрез нейния упълномощен адвокат, правен въпрос не отговарят на общия критерий по чл. 280 от ГПК. Софийски апелативен съд не е изхождал от норми на международното частно право или от норми на правото на Европейския съюз. Съдът е съобразил вида на търсената защита, предявеният иск както и правилата за подсъдност, предвидени в чл. 119 и чл. 115, ал.2 от ГПК. Въззивният съд в случая е изхождал от това, че в исковата молба няма изложен международен елемент, поради това прякото приложение на посочения регламент няма правно значение, тъй като не съдържа правна уредба на посочените в исковата молба факти, въпреки че нормата на чл. 288 от ДФЕС предвижда пряко действие на регламента в отношенията между субектите на територията на всяка държава членка. Също така съдът е направил извод, че доколкото в регламент 1215/12 г. на Европейския парламент и на Съвета се определя международната компетентност по делата, то този регламент няма приложение в разглежданото производство. Въззивният съд не е разрешавал въпрос за това дали с регламента са създадени права за ищцата – частен жалбоподател, които са ограничени от вътрешното законодателство. Въззивният съд е посочил, че не е приложим регламентът за породеното процесуално правоотношение. В този смисъл така поставеният въпрос не съставлява общо основание за допускане на касационно обжалване, предвидено в чл. 280, ал. 1 от ГПК.
По поставения въпрос 2 също липсва общо основание за достъп до касационно обжалване. Поставеният въпрос за наличието на правна уредба като посочената в регламент 1215 /12 на Европейския парламент и на Съвета, жалбоподателят чрез неговия процесуален представител счита, че се въвеждат общи правни принципи за определяне на подсъдността, които в законодателната уредба на ГПК не са спазени. При определяне на подсъдността и националния законодател се е ръководил от принципа на предвидимост. Предвидената специална подсъдност, е съобразена с правото на по-слабата икономически страна. Въззивният съд изобщо не е мотивирал акта си при приложение на регламент 1215/12 на Европейския парламент и на Съвета и не би могъл, тъй като в исковата молба няма изложени обстоятелства, които да определят приложение на този регламент, липсва трансграничен елемент, на който и да е от посочените в исковата молба факти, ответникът е със седалище и място на дейност в Р България. Принципите, сочени във въпрос 2 относно това, че компетентни са съдилищата по местонастъпване на вредоносното събитие, или общия принцип по местожителството/седалището на ответника е приложим и изключено ли е да се предяви иск в съда по седалището на застрахователя по застраховка „Гражданска отговорност,“ не намират разрешение в обжалваното определение. Тезата на частния жалбоподател чрез неговия упълномощен адвокат е, че след като регламентът предвижда посочените правила за определяне на международна компетентност, то и същите следва да се определят от вътрешния закон или поне да не се изключват при неговото приложение. В случая, обаче при приет вътрешнопроцесуален ред относно застрахователно събитие, настъпило на територията на държава – членка, съдът не е длъжен да приложи регламент 1215/2012 г на ЕП и на Съвета, тъй като не се произнася за определяне на международно компетентен съд. А освен това националният законодател съобразно принципите на предвидимост и ефективност предвиждат териториална близост при определяне на компетентния съд по постоянния адрес на ищеца или настъпване на застрахователно събитие относно определените в чл. 115, ал. 2 от ГПК искове. В този смисъл при определяне специфичните особености на видовете искове, законодателят е преценил разпределението на местната компетентност съобразно посочените принципи. Жалбоподателят не е съобразил неприложимостта на регламент 1215/12 г. на Европейския парламент и на Съвета и поставя въпрос, който обосновава тезата му, но който не е разрешаван от въззивния съд и не би могъл да бъде разрешаван. При определяне на компетентния съд, въззивният съд се е ръководил от приложението на чл. 115, ал. 2 от ГПК и при спазване на принципите, въведени в ГПК, изрично сочейки, че регламент 1215/12 г. на Европейския парламент и на Съвета е неприложим. Съдът изрично е разграничил действието на регламента на основание чл. 288 от ДФЕС, подчертавайки разликата в правоотношенията, които се уреждат от двата нормативни акта, с пряко действие на територията на Р България.
По отношение на въпрос 3, настоящият съдебен състав констатира, че въззивният съд е приел, че с въвеждането на подсъдност по постоянния адрес на ищеца или по местоизвършване на пътно-транспортното произшествие, се изключва приложението на чл. 105 от ГПК и определяне на подсъдността по седалището на ответника. Жалбоподателят твърди, че следва да се запази при всички видове дела определяне на подсъдността съобразно местожителството, седалището на ответника. Тезата на жалбоподателя, че са налице ограничения във връзка с подсъдността по седалището на ответника не може да се приеме за основателна. Прерогатив на законодателя е да прецени с оглед обществените отношения, които регулира, а в случая защитата на по-слабата икономически страна, как да определи местната подсъдност. По този начин е осигурено приложение на принципа за достъп до съд и принципа на ефективност. Както бе посочено въпросът за местната подсъдност на делата, при които няма трансграничен елемент, се определя съобразно предвиденото в ГПК както с оглед специалните норми, така и с оглед на общите правни принципи. Въпросът, който е разрешен при конкретно заявения иск е, как следва да се определи подсъдността съобразно правилата за особената местна подсъдност, въведени от законодателя. Така разрешеният въпрос не е в разрез с принципа на предвидимост, както вече бе посочено. Поради това въззивният съд, преценявайки, че няма основание за определяне на правилата на общата подсъдност съгласно чл. 105 от ГПК, не е приел, че се прилага регламент 1215/2012 г. на ЕП и на Съвета и не се е произнасял по така поставения въпрос. В този смисъл поставеният въпрос не съставлява общо основание за допускане на касационно обжалване, основание по чл. 280, ал.1 от ГПК.
Въпрос 4 е поставен във връзка с твърдението, че към процесуалното правоотношение се прилага регламент 1215/12 г. на Европейския парламент и на Съвета. В случая не се прилага този регламент поради липса на международен елемент или наличие на правна уредба, произтичаща от правото на Европейския съюз. Приложимо е специалното правило на чл. 115 от ГПК и при установяване на предявения иск, очертан в чл. 115, ал.2 от ГПК, следва да се приложи това правило. Няма въведена обща подсъдност за исковете от вида на предявения. При липса на приложение на цитирания регламент, поради отсъствие на предпоставки за това, не може да се приеме, че ГПК и регламентът се прилагат в определено съотношение спрямо процесуалното правоотношение, по което е осъществено прозинасяне от въззивния съд. Както бе посочено въпросът, който касационният жалбоподател следва да посочи в изложението си за допускане на касационно обжалване не може да е свързан с правилността на обжалвания акт, а само с разрешения процесуалноправен въпрос. Така формулираният въпрос 4 не съставлява разрешен процесуалноправен въпрос от въззивния съд, а е свързан с тезата на жалбоподателя, че регламентът се прилага и за процесуалните правоотношения, като това предмет на иска. Тази теза е в противоречие с материята на правната уредба на регламента, но поставеният въпрос е извън приложното поле на чл. 280 от ГПК, той не е разрешаван от въззивния съд.
Въпрос 5, сочен в изложението по чл. 284, ал.3, т.1 от ГПК, е свързан с правото на защита на ищеца и реализирането му чрез избор на адвокат процесуален представител. В случая искът е предявен на 31.8.2018 г. като пълномощното е от 29.03.2018 г. , действително преди влизане в сила на изменението на нормата на чл. 115, ал.2 ГПК ДВ бр. 65 от 7.8.2018 г. Нормата на чл. 115, ал. 2 от ГПК се прилага веднага. Но доколкото искът е предявен след влизане в сила на изменението на закона, не може да се приеме, че с обжалваното определение е разрешен въпрос за нарушено право на защита на страната. Процесуалният представител да представлява лицето пред всеки един съд в Р България, поради това правото на защита не търпи ограничение. То може да бъде ефективно реализирано. А организацията на процесуално представителство от самия адвокат е въпрос, извън предмета на делото.
Относно всички въпроси частният жалбоподател е посочил, че е налице допълнителната предпоставка на т. 3 на чл. 280 от ГПК , а именно – въпросите са от значение за точното прилагане на закона и за развитието на правото. В случая съдът приема, че не е поставен въпрос, който да обуслови наличие на общо основание за допускане на касационно обжалване. Това изключва допускането на касационно обжалване на определението на сочените основания. Това от своя страна не дава възможност да се разглежда допълнителното селективно основание по чл. 280, ал.1 , т. 3 от ГПК, което е формулирано в изложението. Според разясненията в Тълкувателно решение 1/2010 г. на ОСГТК на ВКС, хипотезата на чл. 280, ал. 1 , т. 3 от ГПК, ще е налице когато липсва съдебна практика или създадената съдебна практика е неясна, непълна или при обществено обоснована необходимост от промяна на съществуващата съдебна практика. По приложението на чл. 115, ал. 2 ГПК в посочената редакция е налице практика на ВКС, ТК, – така например, определение по ч.т.д. № 2917/2018 г., според която специалната месна подсъдност по спорове по искове за обезщетения на увредено лице по Кодекса за застраховането изключва общата подсъдност по чл. 105 от ГПК и чл.108, ал.1, изр. 1 ГПК – по седалище на ответника. В рамките на тази специална местна подсъдност са регламентирани алтернативни възможности за предявяване на иска от увреденото лице пред местно компетентен съд измежду съда, в чийто район към момента на настъпване на застрахователното събитие се намира настоящият или постоянният адрес на ищеца /неговото седалище/, които отчитат интересите на ищците. Наличието на съдебна практика във връзка с подсъдността на исковете, включени в хипотезата на чл. 115, ал.2 от ГПК, изключва необходимостта от произнасяне на соченото основание по чл. 280, ал.1 , т.3 от ГПК.
По всички изложени съображения поради липса на предпоставките по чл. 280, ал. 1 от ГПК ще следва да не се допуска до касационно обжалване атакуваното определение.
По направеното искане за отправяне на преюдициално запитване на основание чл. 267 от ДФЕС, настоящият съдебен състав намира, че при липса на приложение в конкретния случай на регламент 1215/2012 на Европейския парламент и на Съвета, не се налага тълкуване на норми от Правото на Европейския съюз. Освен това и липсват предпоставки за допускане на касационно обжалване, което също обуславя неоснователност на искането за отправяне на преюдициално запитване по реда чл.628 ГПК.
Върховният касационен съд, Търговска колегия, Второ отделение
ОПРЕДЕЛИ
НЕ ДОПУСКА, на основание чл. 288 от ГПК, касационно обжалване на определение № 602 от 14.02.2019 г. по ч.гр.д. 5992/18 г., Софийски апелативен съд, Търговско отделение, 3 състав.
ОСТАВЯ БЕЗ УВАЖЕНИЕ искането, формулирано от К. Г. чрез адвокат П. К., на основание чл. 267 от ДФЕС за отправяне на преюдициално запитване до Съда на Европейския съюз.
Определението не може да се обжалва.
ПРЕДСЕДАТЕЛ: ЧЛЕНОВЕ: