О П Р Е Д Е Л Е Н И Е
№ 445
гр. София, 26.09.2016 година
ВЪРХОВЕН КАСАЦИОНЕН СЪД на Република България, Търговска колегия, Второ отделение, в закрито заседание на двадесет и шести септември през две хиляди и шестнадесета година в състав :
ПРЕДСЕДАТЕЛ : КАМЕЛИЯ ЕФРЕМОВА
ЧЛЕНОВЕ : БОНКА ЙОНКОВА
ЕВГЕНИЙ СТАЙКОВ
изслуша докладваното от съдия Бонка Йонкова ч. т. д. № 1452/2016 година и за да се произнесе, взе предвид следното :
Производството е по чл.274, ал.3, т.1 ГПК.
Образувано е по частна касационна жалба на [фирма] – [населено място], срещу определение № 942 от 18.03.2016 г., постановено по ч. гр. д. № 4484/2015 г. на Софийски апелативен съд, 1 състав. С посоченото определение е потвърдено разпореждане от 05.10.2015 г. по т. д. № 4056/2015 г. на Софийски градски съд, с което е върната исковата молба на [фирма] с вх. № 75652/11.06.2015 г. и е прекратено производството по делото поради недопустимост на предявения срещу [фирма] /в несъстоятелност/ установителен иск.
В частната касационна жалба се излагат доводи за неправилност на обжалваното определение поради необоснованост, нарушение на материалния закон – чл.79, ал.1 ЗЗД, чл.119, ал.3, т.1 във вр. с чл.116, ал.2, т.2 ЗКИ и чл.21 ЗПУПС, и съществено нарушение на съдопроизводствените правила по чл.130 ГПК. По съображения в жалбата се иска отмяна на определението и връщане на делото на първоинстанционния съд за продължаване на съдопроизводствените действия.
Допускането на касационно обжалване се поддържа на основанията по чл.280, ал.1, т.1 и т.3 ГПК, обосновани в изложение по чл.284, ал.3, т.1 ГПК.
Върховен касационен съд, Търговска колегия, състав на Второ отделение, след преценка на данните по делото и доводите по чл.280, ал.1 ГПК, приема следното :
Частната касационна жалба е процесуално допустима – подадена е от надлежна страна в преклузивния срок по чл. 275, ал. 1 ГПК срещу подлежащ на касационно обжалване съдебен акт.
Производството по т. д. № 4056/2015 г. e образувано пред Софийски градски съд по искова молба на [фирма], с която е предявен иск против [фирма] /в несъстоятелност/ за установяване, че паричните средства по валутни преводи, наредени от [фирма] на [фирма] с платежно нареждане изх. № БТГ № 16-00-2201/19.06.2014 г. за сумата 5 530 000 евро и с платежно нареждане изх. № БТГ 16-00-2202/19.06.2014 г. за сумата 500 000 щ. д., не са част от масата на несъстоятелността на банката – ответник. Установителният иск е основан на твърдения, че в качеството на титуляр на две платежни сметки във валута дружеството – ищец наредило извършване на преводи на сумите 5 530 00 евро и 500 000 щ. д., но ответната банка не изпълнила нарежданията за превод като се позовала на поставянето й под особен надзор с решение от 20.06.2014 г. на УС на БНБ; неизпълнението на преводните нареждания съставлявало нарушение на договорите за откриване на платежните сметки и на разпоредбата на чл.119, ал.3, т.1 ЗКИ, разрешаваща извършване на банкови операции по платежни нареждания, приети за сетълмент до датата на поставяне на банката под специален надзор; анулирането от квесторите на банката на платежните нареждания, получени преди датата на решението на УС на БНБ за поставяне под особен надзор, представлявало нищожно правно действие и като последица от това наредените за превод суми не следвало да се считат за част от масата на несъстоятелността на банката.
С разпореждане от 05.10.2015 г. първоинстанционният съд е върнал исковата молба и на основание чл.130 ГПК е прекратил производството по делото, след като е приел, че искът, с който е сезиран, е процесуално недопустим. Съдът е изложил мотиви, че твърденията в исковата молба са за неизпълнение на задължения на банката – ответник по договор за разплащателна сметка, юридическата последица от което е възникването на вземане за обезщетение за вреди от неизпълнението, респ. на вземане за стойността на набраните по разплащателните сметки средства, а удовлетворяването на тези вземания след откриване на производството по несъстоятелност е възможно само по предвидения в Закона за банковата несъстоятелност /ЗБН/ специален ред – предявяване, одобряване и включване в списъка на вземанията. Предвид обстоятелствата, на които е основан искът, е направен извод, че чрез него се цели заобикаляне на реда за удовлетворяване на кредиторите на банката чрез използване на правна конструкция, изключваща прякото кредиторово качество на ищеца, въпреки предявяването на права, чиято защита следва да бъде осъществена от ищеца именно в качеството му на кредитор на банката /вземания за обезщетение за вреди от договорно неизпълнение и за сумите, набрани по разплащателните сметки/. Като аргументи за недопустимостта на иска са посочени още отсъствието в исковата молба на надлежни твърдения, доказването на които би могло да доведе до целената от ищеца правна последица – изключване на наредените за превод, но непреведени парични средства по сметките, от масата на несъстоятелността, и на изрична законова разпоредба, подобна на чл.3, ал.5 ЗБН и § 2, ал.2 ЗБН, която при твърдените от ищеца обстоятелства да изключва паричните средства по сметките от масата на несъстоятелността.
Сезиран с частна жалба от [фирма], Софийски апелативен съд е постановил обжалваното в настоящото производство определение, с което е потвърдил разпореждането на Софийски градски съд за прекратяване на производството по делото. Въззивният съд е възприел изцяло изводите на първоинстанционния съд за недопустимост на иска, като в отговор на оплакванията в жалбата е изложил и други съображения в тяхна подкрепа. Изхождайки от обстоятелствата, формиращи основанието на предявения установителен иск, съдът е приел, че чрез иска ищецът цели да получи набраните по разплащателните му сметки парични средства, а за това е необходим осъдителен иск, какъвто е недопустимо да бъде предявен след откриване на производството по несъстоятелност поради наличието на предвиден в ЗБН /глава V/ специален ред за удовлетворяване на вземания към банка в производство по несъстоятелност. За неоснователни са счетени доводите на ищеца – частен жалбоподател, че правото му на иск произтича от разпоредбата на чл.90 ЗБН. Въззивният съд е преценил, че като титуляр на разплащателните сметки ищецът е кредитор на банката с вземане за парична сума, а не е трето лице и не може да се ползва от правото на иск по чл.90 ЗБН, предоставено в полза на третите лица, чиито материални права са засегнати от действия по осребряване в производството по несъстоятелност на банката. Не са възприети и доводите на жалбоподателя, че легитимацията му за предявяване на установителен иск с очертания в исковата молба предмет произтича от разпоредбата на чл.21 от Закона за платежните услуги и платежните системи /ЗПУПС/ и конкретно от нейната ал.3, според която средствата, получени от банката от ползвателите на платежни услуги за изпълнение на платежни операции, не се включват в масата на несъстоятелността. Без да излага конкретни аргументи, въззивният съд е посочил, че разпоредбата на чл.21 ЗПУПС е неприложима в разглеждания случай. С оглед предмета на правния спор за неприложими са счетени и указанията в Тълкувателно решение № 8/27.11.2013 г. по т. д. № 8/2012 г. на ОСГТК на ВКС, на които се е позовал жалбоподателят в частната жалба.
По допускане на касационното обжалване :
В приложеното към частната касационна жалба изложение по чл.284, ал.3, т.1 ГПК частният жалбоподател е формулирал следните въпроси, с които е обосновал общото основание за достъп до касация по чл.280, ал.1 ГПК : „1. Запазил ли е ползвателят на платежни услуги качеството си на кредитор на банката в периода на особения надзор и ако е запазил това си качество, с какви правни средства за защита е разполагал срещу банката при допуснати нарушения на ЗКИ; 2. Приложима ли е разпоредбата на чл.21 от Закона за платежните услуги и системи в случаите, когато банката не е извършила платежна операция със средства, предоставени и за изпълнение на тази операция преди откриване на производството по несъстоятелност; 3. Допустим ли е иск срещу банка, обявена в несъстоятелност, за установяване, че парична сума по сметка на юридически лице в банката не е част от масата на несъстоятелността; 4. Разясненията на Тълкувателно решение № 8/27.11.2013 г. по т. д. № 8/2012 г. на ОСГТК на ВКС относно фактическите твърдения на ищеца при отрицателния установителен иск приложими ли са и за отрицателни установителни искове, различни от исковете за собственост и други вещни права; 5. Може ли да бъде засегнато от действията по осребряване на масата на несъстоятелността материалното право на лице, което твърди, че парични суми по негови банкови сметки не са част от масата на несъстоятелността на банката поради нищожност на действията на банката”. Като допълнителен селективен критерий за допускане на касационно обжалване по всички въпроси се поддържа т.3 на чл.280, ал.1 ГПК, а за въпроса по п.4 се твърди и противоречие със задължителната практика в Тълкувателно решение № 8/27.11.2013 г. по т. д. № 8/2012 г. на ОСГТК на ВКС – чл.280, ал.1, т.1 ГПК.
След преценка на поставените в изложението въпроси съобразно разясненията и указанията в т.1 от Тълкувателно решение № 1/19.02.2010 г. на ОСГТК на ВКС настоящият състав на ВКС намира, че те не отговарят на общото изискване на чл.280, ал.1 ГПК – да са обусловили изхода на делото и формирането на решаващите правни изводи на въззивния съд за недопустимост на предявения установителен иск.
Основният аргумент, с който въззивният съд е мотивирал преценката си за недопустимост на иска, е изведен от твърденията в исковата молба за неизпълнение на задължения на банката – ответник като страна по сключени с ищеца – частен жалбоподател договори за откриване на платежна сметка и от целената с иска правна последица – да се установи със сила на пресъдено нещо, че вследствие на това неизпълнение паричните средства, намиращи се по сметките на ищеца, не са част от масата на несъстоятелността на банката в открито производство по несъстоятелност. Твърденията в исковата молба и формулираният във връзка с тях петитум са мотивирали въззивния съд да приеме, че ищецът търси защита на права, присъщи на кредитор с парично вземане към банката и че тези права могат да бъдат удовлетворени само по специалния ред, уреден в глава V на ЗБН. Въззивният съд не се е произнасял по твърденията на ищеца за нарушения на ЗКИ от страна на банката и не е обсъждал с какви правни средства за защита по повод на тях е разполагал ищецът. Обвързаността на извода за недопустимост на иска от твърденията в исковата молба и липсата на произнасяне по въпроса за правните средства, чрез които кредиторът може да се защити в случай на нарушения от страна на банката на разпоредби на ЗКИ, изключва значимостта за изхода на делото на формулирания в п.1 въпрос, поради което касационно обжалване по повод на него не може да се допусне. Доколкото в мотивите към обжалваното определение не е обсъждана разпоредбата на чл.119, ал.3, т.1 ЗКИ, по отношение на въпроса по п.1 не е осъществена и поддържаната допълнителна предпоставка по т.3 на чл.280, ал.1 ГПК, която жалбоподателят е аргументирал с отсъствието на съдебна практика и с необходимостта от тълкуване на посочената разпоредба.
Преценката на въззивния съд за неприложимост към спорното правоотношение на разпоредбата на чл.21 ЗПУПС е резултат от решаващата дейност на съда по приложение на материалния закон. Поради това въпросът по п.2 е от значение за правилността на обжалваното определение и не може да се квалифицира като правен въпрос по чл.280, ал.1 ГПК, който да послужи като общо основание за допускане на въззивното определение до касационен контрол. Не е налице и специфичната за основанието по чл.280, ал.1, т.3 ГПК допълнителна предпоставка, тъй като въпросът дали е приложима разпоредбата на чл.21 ЗПУПС е зададен с оглед на фактите, породили конкретния правен спор. По тази причина касационното разглеждане на въпроса би било от значение само за разрешаването на спора, но не и за точното прилагане на закона и за развитието на правото в аспекта на разясненията, дадени с т.4 от Тълкувателно решение № 1/19.02.2010 г. на ОСГТК на ВКС.
Касационно обжалване на въззивното определение не може да се допусне и по третия формулиран от частния жалбоподател въпрос. Отговорът на въпроса предполага проверка на правилността на решаващия извод на въззивния съд, че предявеният по делото иск е недопустим, а такава проверка е възможна само след допускане на касационното обжалване при условие, че са налице специфичните за достъпа до касация основания по чл.280, ал.1, т.1 – т.3 ГПК. Според задължителните указания в т.1 от Тълкувателно решение № 1/19.02.2010 г. на ОСГТК на ВКС в стадия за селекция на касационните жалби Върховният касационен съд не преценява правилността на обжалвания пред него въззивен съдебен акт, което означава, че дори изводът на въззивния съд за недопустимост на иска да е неправилен, това не може да бъде основание определението да се допусне до касационен контрол. Извън изложеното следва да се отбележи и това, че поставен хипотетично, въпросът по п.3 не може да получи еднозначен положителен или отрицателен отговор, валиден за всички случаи на предявен иск за установяване, че парична сума по сметка на юридическо /а и на физическо/ лице в банка не е част от масата на несъстоятелността на банка в открито производство по несъстоятелност. Предвид относимостта на въпроса към правилността на обжалвания въззивен акт и неговата абстрактност същият не може да бъде подведен и под специфичния селективен критерий на чл.280, ал.1, т.3 ГПК, на който частният жалбоподател се е позовал бланкетно.
С Тълкувателно решение № 8/27.11.2013 г. по т. д. № 8/2012 г. Общото събрание на Гражданска и Търговска колегии на ВКС са дадени задължителни за съдилищата в Република България указания по въпросите „При какви предпоставки е допустимо предявяване на отрицателен установителен иск за собственост и други вещни права; Налице ли е правен интерес от предявяване на установителен иск за собственост и други вещни права, когато ищецът разполага с възможността да предяви осъдителен иск за същото право.”. Приложното поле на съдържащите се в тълкувателното решение указания и разяснения е очертано ясно чрез поставените за разглеждане пред ОСГТК на ВКС въпроси, както е констатирал и въззивният съд в съобразителната част към обжалваното определение. С оглед на това искането на частния жалбоподател да се допусне касационно обжалване на определението по въпроса дали разясненията в цитираното тълкувателно решение са приложими и за отрицателни установителни искове, различни от исковете за собственост и други вещни права, е неоснователно.
Разпоредбата на чл.90, ал.1 ЗБН предвижда, че трето лице, чието право е засегнато от действия по осребряване на имуществото на обявена в несъстоятелност банка, може да предяви иск срещу банката за установяване на правото си. В депозираната от частния жалбоподател искова молба, с която е предявен прецененият като недопустим установителен иск, не се съдържат твърдения, насочващи към фактическия състав на чл.90, ал.1 ЗБН, а именно – че ищецът е трето за ответната банка лице и че негови имуществени права са засегнати от действия, предприети в процеса по осребряване на имуществото на банката. Отсъствието на твърдения с посоченото съдържание е достатъчно, за да обоснове извод за неотносимост на последния въпрос от изложението към приложното поле на касационното обжалване. Не е налице и поддържаната от касатора допълнителна предпоставка по т.3 на чл.280, ал.1 ГПК, тъй като разпоредбата на чл.90, ал.1 ЗБН посочва ясно лицето, което разполага с право на установителен иск за непринадлежност на определено имуществено право към масата на несъстоятелността на банка в производство по несъстоятелност – всяко трето лице, т. е. лице, което не се намира с банката в правоотношения, придаващи му качеството на неин кредитор или длъжник, което претендира да е носител на права, засегнати от предприети действия по осребряване имуществото на банката /глава VІ ЗБН/. Поради яснотата на съдържащата се в чл.90, ал.1 ЗБН правна уредба касационното разглеждане на поставения в п.5 правен въпрос няма да допринесе за точното прилагане на закона и за развитието на правото по смисъла на 280, ал.1, т.3 ГПК.
По изложените съображения не следва да се допуска касационно обжалване на постановеното от Софийски апелативен съд въззивно определение по ч. гр. д. № 4484/2015 г.
Мотивиран от горното, Върховен касационен съд, Търговска колегия, състав на Второ отделение,
О П Р Е Д Е Л И :
НЕ ДОПУСКА касационно обжалване на определение № 942 от 18.03.2016 г., постановено по ч. гр. д. № 4484/2015 г. на Софийски апелативен съд, 8 състав.
ОПРЕДЕЛЕНИЕТО не подлежи на обжалване.
ПРЕДСЕДАТЕЛ :
ЧЛЕНОВЕ :