О П Р Е Д Е Л Е Н И Е
№. 445
гр.София, 27.06. 2013 година
Върховният касационен съд на Република България, Търговска колегия, ІІ отделение в закрито заседание на двадесет и девети януари две хиляди и тринадесета година в състав:
ПРЕДСЕДАТЕЛ: РОСИЦА КОВАЧЕВА
ЧЛЕНОВЕ: ЛИДИЯ ИВАНОВА
ЕМИЛИЯ ВАСИЛЕВА
изслуша докладваното от
председателя (съдията) ЛИДИЯ ИВАНОВА
търговско дело под № 329/2012 година
Производството е по чл.288 във вр. с чл.280, ал.1 ГПК.
Образувано е по касационна жалба на [фирма], [населено място] срещу решението на Софийски апелативен съд № 1012/15.06.2011 год., постановено по т.дело № 867/2011 год. С това решение апелативният съд е потвърдил първоинстанционното осъдително решение на Софийски градски съд № 80/23.11.2010 год. по гр.дело № 1316/2009 год., с което са уважени предявените от [фирма], [населено място] обективно съединени частични искове: по чл.266, ал.1 ЗЗД за сумата 25 500 евро /като част от авансово дължимите 403 280,51 лева/ на каквато стойност са извършени и предадени СМР по сключен между страните договор за строителство ведно със законната лихва и по чл.92, ал.1 ЗЗД за сумата 25 500 евро-част от дължимата неустойка за забавено плащане на претендираната главница, възлизаща на 48 595,30 евро, както и съответните съдебни разноски.
В касационната жалба се правят оплаквания за неправилност на обжалваното решение поради необоснованост и допуснати нарушения на материалния закон и съдопроизводствените правила. Тълкувано е неправилно според касатора съдържанието на процесния договор за строителство и произтичащите от него задължения за страните, което е довело до погрешни крайни изводи досежно спорните правоотношения и основателността на предявените частични искове. Навежда доводи, че общата воля на страните е била всички плащания, свързани със строителството по процесния договор, да бъдат извършени само и единствено в зависимост от приходите от продажба на обекти в комплекса на трети лица.
В допълнително изложение към касационната жалба касаторът сочи основание за допускане на касационно обжалване по чл.280, ал.1, т.3 ГПК. Излага становище, че тълкувайки съдържанието на процесния договор съдът е приложил неправилно разпоредбата на чл.20 ЗЗД, търсейки общата воля на страните относно отделна уговорка в него, който въпрос според касатора е от съществено значение за точното прилагане на закона и за развитието на правото. Поставеният процесуален въпрос е следния: „редовна ли е искова молба, с която е заведен частичен иск, чийто предмет са множество периодични плащания, като е посочена общата сума и частта, която се претендира без да е конкретизирано в какво точно се изразява тази частичност”. Твърди, че по този въпрос липсва задължителна съдебна практика.
Ответникът по касационната жалба [фирма], [населено място] чрез процесуалния си представител адвокат Д.Г. от САК изразява становище, че не е налице соченото основание за допускане на касационно обжалване, а по същество – направените оплаквания са неоснователни.
Върховният касационен съд, състав на второ отделение на Търговска колегия, като взе предвид изложеното в касационната жалба и провери данните по делото намира, че същата е подадена от надлежна страна срещу подлежащ на обжалване акт на въззивен съд в срока по чл.283 ГПК, но въпреки процесуалната й редовност не е налице соченото основание за допускане на касационно обжалване.
Видно от данните по делото, с обжалваното решение въззивният съд е потвърдил първоинстанционното решение, с което е уважен предявеният от [фирма] частичен иск по чл.79, ал.1 във вр. с чл.266, ал.1 ЗЗД за сумата 25 000 евро /представляваща неизплатена част от дължимия аванс от 403 280,51 евро за извършени и приети от възложителя СМР/, както и обективно съединения частичен иск по чл.92, ал.1 ЗЗД за сумата 25 000 евро /представляваща част от дължимата неустойка за забавено плащане на авансово дължимата цена в размер общо на 48 595,30 евро за периода на забавата/. Прието е, че между страните са възникнали валидни облигационни правоотношения по силата на сключен договор за строителство на жилищна сграда за временно обитаване – ваканционен комплекс „П. парадисо” в кв.34 по плана на [населено място]-юг, [община] при договорена твърда цена 3 334 142 евро. Съгласно чл.61 от договора във вр. с чл.5 от част ІІ-специфични условия, възложителят се е задължил да извърши авансово плащане в размер на 500 121 евро /15% от договорената цена/ в 20-дневен срок от подписване на договора, но не по-късно от 30.11.2008 год. По делото е безспорно установено, че от страна на възложителя са заплатени едва равностойността на 70 340 евро от дължимия аванс, което е наложило изпълнителят да започне строителството на обекта със свои средства. От заключението на назначената техническа експертиза, което не е оспорено от страните се установява, че към момента на гледане на делото стойността на извършените СМР на процесния обект възлиза на сумата 473 572 евро. Видът и количеството СМР се потвърждава и от представените по делото констативни актове за поетапно приемане на извършената работа, подписани от представител на избраната от възложителя фирма [фирма], [населено място], осъществяваща строителен надзор на обекта. При тези фактически данни съдът е направил решаващия извод, че възложителят, който се явява неизправна страна по договора дължи на изпълнителя неизплатената част от авансово договорената цена, съответствуваща на стойността на фактически извършените и приети СМР, както и неустойка за забавено плащане по чл.201 от договора /в размер на 0.05% на ден върху забавената сума/ за периода на забавата. Тъй като исковете са предявени като частични, същите са уважени до предявения размер /от 25 000 евро всеки/, уточнен от ищеца с молбата му от 18.09.2009 год., депозирана пред първоинстанционния съд. Във връзка с направено от ответника възражение, че съгласно чл.221.1 и чл.221.2 от договора възложителят има право да забави плащането на цената до получаването на суми от продажбата на апартаментите в сградата, съдът е извършил тълкуване на договорните клаузи по правилата на чл.20 ЗЗД. Съпоставяйки текста на посочените уговорки с останалите клаузи в смисъла и с оглед целта на договора, търсейки действителната обща воля на страните съдът е достигнал до извода, че заплащането на дължимия аванс не е обвързано с продажбата на обекти от новостроящата се сграда, тъй като цели обезпечаването на средства за закупуване на материали, осигуряване на техника и извършване на изкопни и укрепителни работи, както и изливането на фундамента, които задължително следва да бъдат извършени като непрекъснат първи етап на строителството и поради това не може да бъде спрян. Да се приеме противното според въззивния съд означава да се постави изпълнителят в невъзможност да започне изобщо изпълнение на задълженията си по договора, което противоречи с принципа на равнопоставеност на страните в гражданските правоотношения.
При тези фактически данни поставеният от касатора материалноправен въпрос, който е релевантен за изхода на делото, е свързан с начина на тълкуване на договора и приложението на чл.20 ЗЗД. По този въпрос, обаче, не е налице соченото основание за допускане на касационно обжалване по чл.280, ал.1, т.3 ГПК предвид наличието на трайноустановена непротиворечива съдебна практика на ВКС, която е в смисъл, че при съмнения, неяснота или двусмисленост на договорните клаузи, действителната обща воля на страните се установява чрез тълкуване, законността на което е обусловена от прилагане на въведените в чл.20 ЗЗД критерии /в този смисъл е и решение № 81/07.07.2009 год. по т.дело № 761/2008 год. на ВКС, ТК-І т.о., постановено по реда на чл.290 ГПК/. Видно от данните по делото, апелативният съд е тълкувал процесния договор в съответствие с константната съдебна практика, спазвайки правилата предвидени в чл.20 ЗЗД, съпоставяйки съдържанието на спорните клаузи в тяхната връзка и с оглед съдържанието и смисъла на целия договор. Що се касае до конкретните изводи на съда, направени в резултат на извършената суверенна преценка на фактическия и доказателствен материал по делото, същите са относими единствено към настоящия спор и касаят правилността на постановения съдебен акт. В тази връзка оплакванията на касатора за необоснованост и твърденията за погрешни крайни изводи представляват основание за касиране по смисъла на чл.281, т.3 ГПК, но не и основания за допускане на касационно обжалване с оглед критериите предвидени в чл.280, ал.1 ГПК. Изводите, до които е достигнал апелативния съд в резултат на извършеното тълкуване, не могат да бъдат ревизирани в производството по чл.288 ГПК, тъй като те са предмет на самия касационен контрол, в който смисъл са и задължителните указания в ТР № 1/2009 год. на ОСГТК на ВКС.
Поставеният в касационната жалба процесуален въпрос дали е редовна искова молба, с която е заведен частичен иск с предмет множество периодични плащания като е посочена само общата сума без да е конкретизирано каква част от отделните плащания се претендира, е ирелевантен за изхода на спора, тъй като по такъв въпрос липсва изрично произнасяне от страна на въззивния съд. Въпросът е некоректно зададен, тъй като в случая въобще не се касае за претенция за периодични плащания, произтичащи от повтарящи се еднородни задължения за определен период. Както вече беше посочено, видно от исковата молба и последвалото уточнение, предмет на делото е частичен иск за неизплатената част от договорения аванс в размер на 15% от дължимата цена, съответствуваща на стойността на фактически извършените и приети поетапно различни видове СМР на процесния обект, както и частична претенция за неустойка за забавено плащане на посочената главница за периода на забавата до предявяването на иска. В тази връзка и с оглед указанията дадени в т.1 от ТР № 1/2009 год. на ОСГТК на ВКС, като общо основание за допускане на касационно обжалване е изискването поставеният материалноправен или процесуален въпрос да е от значение за изхода по конкретното дело и да е обусловил решаващата воля на съда при постановяване на обжалваното решение. В случая посоченото изискване не е налице.
По изложените съображения и на основание чл.288 ГПК съставът на второ отделение на Търговската колегия на Върховния касационен съд
О П Р Е Д Е Л И:
НЕ ДОПУСКА касационно обжалване на решението на Софийски апелативен съд № 1012/15.06.2011 год., постановено по т.дело № 867/2011 год.
Определението не подлежи на обжалване.
ПРЕДСЕДАТЕЛ: /п/
ЧЛЕНОВЕ: /п/