7
О П Р Е Д Е Л Е Н И Е
№ 445
[населено място] , 30.10.2018г.
ВЪРХОВЕН КАСАЦИОНЕН СЪД,ТЪРГОВСКА КОЛЕГИЯ,първо отделение, в закрито заседание на двадесет и осми септември, през две хиляди и осемнадесета година, в състав:
ПРЕДСЕДАТЕЛ:ЕЛЕОНОРА ЧАНАЧЕВА
ЧЛЕНОВЕ:РОСИЦА БОЖИЛОВА
ЛЮДМИЛА ЦОЛОВА
като разгледа докладваното от съдия Божилова ч.т.д. № 2129/2018 год. и за да се произнесе съобрази следното:
Производството е по чл.274 ал.3 ГПК.
Образувано е по частна жалба на Д. Х. Д. против определение № 1283/20.04.2018 г. по ч.гр.д.№ 1825/2018 г. на Софийски апелативен съд, с което е потвърдено определение № 3231/ 09.02.2018 г. по гр.д.№ 8208/2017 г. на Софийски градски съд. С потвърденото определение е прекратено производството по предявени от жалбоподателя против „Банка ДСК„ЕАД установителни искове, в евентуално съединение. Жалбоподателят оспорва правилността на атакуваното определение,като необосновано,мотивирано с предположения относно релевантни за преценката на съда факти. Така жалбоподателят счита, че по делото е следвало да се съберат доказателства кога са му станали действително известни фактите, твърдени от него като новооткрити обстоятелства по смисъла на чл.424 ГПК, респ. доказателства за това кога са му връчени заповедите за незабавно изпълнение, с наличието на които кредиторът – ответник в настоящото производство е оспорил допустимостта на предявените искове. Жалбоподателят счита, че съдът не е съобразил направените с допълнителната молба от 14.11.2017 г. уточнения, с които е конкретизирал предпоставките, поради които е предприел разваляне на сключените с ответника договори за поръчителство по договори за кредит, с кредитополучател „Соф Ко„АД, фактите относно които предпоставки са му станали известни далеч след изтичането на срока по чл.414 ГПК и чл.423 ГПК, посочвайки и самото разваляне като новонастъпило обстоятелство – на 13.04.2017 г., с връчване на ответник нотариалната покана от ищеца, съдържаща волеизявлението му за разваляне на договорите за поръчителство.Жалбоподателят счита, че съдът голословно е приел за известни на ищеца фактите, предпоставили развалянето, поради което счел за недопустим иска с правно основание чл.424 ГПК.Така определението, според жалбоподателя, се оказва постановено въз основа на неустановена с доказателства фактическа обстановка.
Ответната страна – „Банка ДСК” ЕАД – оспорва частната жалба и обосноваността на основание за допускане на касационното обжалване, поради немотивиране на очевидна неправилност на въззивното определение, съобразно формираното от касационната инстанция разбиране за съдържанието на това основание, както и поради необоснованост на общия и допълнителен селективни критерии по така формулираните изрично въпроси, вкл. липсваща им характеристика на правни, по смисъла на т.1 от ТР № 1/2010 г. по тълк.дело № 1/2009 год. на ОСГТК на ВКС.
Върховен касационен съд, първо търговско отделение констатира, че частната жалба е подадена в срока по чл.275 ал.1 ГПК, от легитимирана да обжалва страна и е насочена срещу валиден и допустим, подлежащ на обжалване съдебен акт .
За да се произнесе по допускане на касационното обжалване настоящият състав съобрази следното :
Ищецът Д. Д. е предявил против „Банка ДСК”ЕАД искове, с които, излагайки обстоятелствена част относно придобито,според него, потестативно право за разваляне на сключени с ответника договори за поръчителство, по договори за кредит с кредитополучател „Соф Ко„АД, е претендирал съдът да установи липсата на правоотношения по два договора за поръчителство между страните по спора,предвид вече упражненото потестативно право на разваляне.В евентуалност е претендирано установяване нищожност на посочени в обстоятелствената част клаузи от сключените договори за кредит от 17.04.2006 г. и от 29.08.2007 г., страни по които са „Соф Ко„АД и „Банка ДСК„ЕАД и за задълженията на кредитополучателя по които ищецът – жалбоподател е поръчителствал.
Ответникът – „Банка ДСК”ЕАД – е оспорил допустимостта на предявените искове,с довода, че задълженията на кредитополучателя „Соф Ко„ЕАД са били обявени за предсрочно изискуеми и срещу същия и настоящият ищец – поръчител са издадени заповеди за незабавно изпълнение,по реда на чл.417 ГПК, срещу които не е постъпило възражение по реда на чл.414 ГПК,респ. същите са влезли в сила. За ищеца е недопустимо, пропускайки реда за оспорване по чл.414 ГПК, да провежда ново, самостоятелно производство за отричане на вземанията на ответника, основани на договорите за кредит и поръчителство. Ответникът е посочил, че твърдените от ищеца факти не обуславят надлежна обстоятелствена част на иск по чл.424 ГПК, само по който ред длъжникът би могъл да оспорва вземането по заповедите за изпълнение – въз основа на новооткрити обстоятелства или нови писмени доказателства за иначе известни обстоятелства.Страната е оспорила и надлежна процесуална легитимация на ищеца, като предявяващ искове за установяване нищожност на клаузи по договори , по които не е страна.
С последваща молба уточнение от 14.11.2017 г. ищецът е заявил изрично, че не е уведомен за издадени срещу него, в качеството му на длъжник , заповеди за незабавно изпълнение по реда на чл.417 ГПК,вкл. не му е връчвана покана за доброволно изпълнение. Посочил е , че право за разваляне на договора черпи от следните факти : наличието на застрахователна полица № 22040721300009/10.09.2007 г.,със страни ответника и „ДЗИ Общо застраховане„АД, водената между двете дружества кореспонденция във връзка с прекратяване на застрахователното правоотношение от страна на дружеството – застраховател, Общите условия, приложими по договора и конкретно клаузата, предоставяща на дружеството – застраховател правото на едностранно прекратяване на застрахователния договор, респ. факта на самото му прекратяване, като станали известни на ищеца след образуването на гр.д.№ 3486/2014 г. на Софийски районен съд. Петитумът на предявения иск е уточнен като такъв за установяване несъществуване между страните по спора на правоотношения по договори за поръчителство, в обезпечаване на договори за кредит,сключени между „Банка ДСК”ЕАД и „ Соф Ко „ АД на 17.04.2006 г. и 29.08.2007 г.. Поддържайки преждепосочените фактически твърдения, ищецът е заявил, в случай на установяване узнаването му за издадените в полза на банката заповеди за изпълнение, да бъде установено, на основание чл.424 ГПК, че банката няма изискуемо вземане от него, основано на договорите за поръчителство от 30.06.2011 г., предвид упражненото потестативно право на разваляне, настъпило с връчване волеизявлението му на ответника , респ. на дата – 13.04.2017 г. .
Първоинстанционният съд е прекратил производството по делото , като е приел, че с предявените искове ищецът на практика оспорва вземанията на ответника не по предвидения за това процесуален ред – с възражение по чл.414 ГПК, предпоставящо установителен иск на кредитора по реда на чл.422 ГПК.Съдът е мотивирал,че ако ответникът не е бил уведомен за издадените срещу него заповеди за незабавно изпълнение / представени от ответника и съпроводени с доказателства за уведомяване на длъжника, неоспорени от същия / , претенцията му също би била недопустима, тъй като за него би съществувал предходно упоменатия, изрично уреден процесуален ред – с възражение по чл.414 ГПК.Съдът е приел, че с исковата молба и уточнението от 14.11.2017 г., ищецът не е посочил новооткрити – след влизане в сила на заповедите за изпълнение – факти и обстоятелства, въз основа които да твърди, че вземането на кредитора – ответник не съществува, възприемайки за такива твърдяната от ищеца нищожност на договорни клаузи и обстоятелствата, предпоставили по твърдение на ищеца предявяване на потестативното право за разваляне на договорите за поръчителство, които съдът е счел, че са били известни на страната към момента на изтичане срока по чл.414 ГПК / очевидно съобразявайки,че клаузите с това си съдържание са договорени при сключването на договорите за кредит /. Позовавайки се на възприетото в т.16 от ТР № 4/ 2013 г. по тълк.дело № 4/2013 г. на ОСГТК на ВКС, съдът е изложил изрични мотиви, че така визираните обстоятелства не са от естество да обосноват надлежна, по иск с правно основание чл.424 ГПК, обстоятелствена част, още по-малко да бъдат възприети като факти „от съществено значение” за оспорване на вземането.
Въззивният съд е потвърдил първоинстанционното определение , изрично приемайки за доказано връчването на заповедите за незабавно изпълнение, издадени в полза на ответника – кредитор, на длъжника – ищец , при липса на твърдения и доказателства за упражнено право на възражение по чл.414 ГПК от последния. Неупражненото право на защита по специално предвидения за това, облекчен за длъжника ред, съдът е счел за обуславящо недопустимост на предявения иск за установяване несъществуване на правоотношение по договорите за поръчителство между страните. В евентуалност, съдът е изложил аналогични на първоинстанционното определение мотиви, че дори да не биха били съобщени на длъжника издадените срещу него заповеди за незабавно изпълнение, искът отново би бил недопустим,именно предвид отворения за същия ред на защита, с възражение по чл.414 ГПК. Неразграничавайки мотивите си по отношение на отделните предявени искове, въззивният съд ги е приел за недопустими, считайки че твърдените от ищеца факти и обстоятелства, вкл. предвид качеството му на изпълнителен директор на дружеството – кредитополучател, не са новооткрити , по смисъла на чл.424 ГПК.
В изложението за обосноваване на основания за допускане на касационното обжалване , касаторът е формулирал следните въпроси : 1/Допуска ли законът извеждане на крайни доказателствени изводи за съществуване на релевантни за изхода на спора факти, основани на предположение / без събиране на убедителни доказателства и без проведено съдебно дирене / ? Въпросът, относим към произнасянето на съда по иска с правно основание чл.424 ГПК, е обосноваван в хипотезата на чл.280 ал.1 т.1 ГПК, поради противоречие с решения по гр.д.№ 4744/ 2008 г. на І г.о. , по гр.д. № 536 / 2010 г. на ІІ г.о., по гр.д.№ 5839/2014 г. на ІV г.о., по гр.д.№ 2956/2016 г. на ІV г.о. ,по гр.д.№ 1413/2009 г. на ІV г.о. и по гр.д.805/2009 г. на І г.о. на ВКС; 2/ Процесуално допустимо ли е съдът , след като изведе фактическо заключение за неупражнено право на възражение по чл.414 ГПК, да квалифицира исковата молба като възражение по чл.414 ГПК и да я отправи към компетентния за това съд ? Въпросът обосноваван в хипотезата на чл.280 ал.1 т.3 ГПК.
Жалбоподателят обосновава и „очевидна неправилност” на въззивното определение, на основание чл.280 ал.1 т.2 пр.трето ГПК, предвид допуснатото тежко процесуално нарушение – произнасяне при несъбрани за формиране правните изводи на съда доказателства , очевидно визирайки несъбрани доказателства за узнаване на твърдените обстоятелства, предпоставили упражняване на потестативното право на разваляне, доколкото именно със същите жалбоподателят обосновава относими към иска по чл.424 ГПК факти и обстоятелства.
Първият от въпросите не удовлетворява общия селективен критерий. Същият не е съобразен с обстоятелството, че преценката за допустимостта на исковете се прави въз основа твърденията на ищеца и в случай, че същите са недостатъчни да обосноват същата, в тежест единствено на ищеца, не и на съда или ответната страна е представянето на доказателства в подкрепа на допустимостта, вкл. правният интерес от предявяване им. Самият ищец не е посочил, относими към преценка за допустимостта на евентуалния негов иск по чл.424 ГПК, обстоятелства относно датата на уведомяване за заповедите за незабавно изпълнение, респ. датите на узнаване на конкретните нови факти и обстоятелства, които противопоставя като такива от съществено значение за съществуването на вземането, необходимо с оглед преценка за спазване на преклузивния срок по чл.424 ал.2 ГПК, както и не е посочил обстоятелствата, поради които е бил в невъзможност да ги узнае, до изтичане срока на възражението по чл.414 ГПК,в който именно смисъл са били съображенията на въззивния съд, макар непрецизирани в достатъчна степен. От друга страна съдът е съобразил за достатъчно обуславящо недопустимостта самото твърдение на ищеца, че не е бил уведомен за заповедите за незабавно изпълнение, в който случай за същия е бил отворен облекчения път за защита с възражението по чл.414 ГПК. Ако е твърдял противното – изрично уведомяване и на конкретна за това дата – ищецът е следвало да я посочи, което не е сторил. Така формулиран въпросът опира до допуснато от съда съществено процесуално нарушение по непопълване на делото с релевантни за произнасянето му доказателства,каквото задължение, с оглед преждеизложеното – във фазата по преценка допустимостта на иска, същият не е имал.Нещо повече, както правилно посочва ответната страна в отговора си на частната касационна жалба, с въззивната жалба не са наведени твърдения за подобна непълнота, нито поискано събиране на доказателства, макар в обосноваване допустимостта, не и основателността на исковете.Неудовлетворяването на общия селективен критерий изключва необходимостта от произнасяне по допълнителния селективен такъв по чл.280 ал.1 т.1 ГПК.
Вторият от формулираните въпроси е напълно чужд на предмета на спора и произнасянето на съда и няма характеристиката на правен – отговор на който да е обусловил решаващ мотив на въззивното определение. Същият е относим към възможността за придаване на подадената искова молба функцията на възражение по реда на чл.414 ГПК, неоснована на конкретна процесуална норма. При това , въззивният съд е приел за установено уведомяване на ищеца за постановените заповеди за незабавно изпълнение, респ. че е изтекъл срока за предявяване на възражението по чл.414 ГПК,поради което пред него не е стоял въпроса за все още съществуваща към момента на подаване на исковата молба възможност за ищеца – длъжник да упражни правото си на възражение.Формалното позоваване на чл.280 ал.1 т.3 ГПК не удовлетворява изискването за обосноваване на допълнителния селективен критерий в тази хипотеза, съобразно задължителните указания т.4 на ТР № 1/2010 г. по тълк.дело № 1/2009 г. на ОСГТК на ВКС. Визираната във въпроса трансформация не е обоснована с приложение на конкретна процесуална норма, предпоставяща тълкуване, като непълна, неясна или противоречива.
Не е обосновано основание за допускане на касационното обжалване, поради „очевидна неправилност” на въззивното определение. Жалбоподателят, аналогично на съображенията провокирали първия от формулираните въпроси, я предпоставя от произнасянето на съда без събрани доказателства, относно приети за установени факти, за които , както вече се посочи, съдът не е имал процесуално задължение да събере служебно, нито е отказал незаконосъобразно, въпреки надлежно отправено от страната искане за това. Важими тук са съображенията, изложени във връзка с първия от формулираните въпроси. Обстоятелството, дали приетото от съда знание за твърдените от ищеца факти, във връзка с иска по чл.424 ГПК и до изтичане срока по чл.414 ГПК, е установимо от доказателствата, предпоставя проверка извън съдържанието на постановения съдебен акт, допустима в производство различно от това по чл.288 ГПК и на основания, различни от тези по чл.280 ал.1 т.1–3 ГПК. Както се приема във вече формираната съдебна практика по приложението на чл.280 ал.1 т.2 пр.трето ГПК, „очевидната неправилност” предпоставя обосноваване на порок на въззивния акт, установим пряко и единствено от съдържанието на последния,без анализ на осъществените в действителност процесуални действия на съда и страните и без съобразяване на действителното съдържание на защитата им,събраните доказателства и тяхното съдържание. Тя следва да е изводима от мотивите на съдебното решение или определение.Такава би била налице при обосноваване на съда с отменена или несъществуваща правна норма или прилагане на правна норма със смисъл, различен от действително вложения /извън тълкуването на неясна , противоречива или непълна правна норма, което предпоставя при произнасянето собствена тълкувателна дейност на контролиращата инстанция, за да би била изведена неправилност /. Очевидна неправилност би била налице и при неприложена императивна правна,когато приложението й е обосновано от възприетата в решението фактическа обстановка. Очевидна неправилност би била налице и при изводим от мотивите на акта отказ да се приложи процесуална норма или нарушение на процесуално правило, когато от отказа или нарушението е предпоставен решаващ правен извод. Това основание за допускане на касационното обжалване би могло да е налице и при необоснованост на извод относно правното значение на факт, в разрив с правилата на формалната логика, опита и научните правила, когато тази необоснованост е установима от мотивите, съобразно възпроизведеното от съда съдържание на факта, извън реалното му съдържание и характеристика, установимо от доказателствата. Всичко, което предпоставя допълнителна проверка и анализ на съда, въз основа на доказателствата по делото и обективно осъществилите се процесуални действия на съда и страните, е относимо към преценка за неправилност, на основанията на чл.281 т.3 ГПК, но не и към очевидна неправилност.
Предвид горното, Върховен касационен съд, първо търговско отделение
О П Р Е Д Е Л И :
НЕ ДОПУСКА касационно обжалване на определение № 1283/ 20.04.2018 г. по ч.гр.д.№ 1825/2018 г. на Софийски апелативен съд.
Определението не подлежи на обжалване.
ПРЕДСЕДАТЕЛ:
ЧЛЕНОВЕ: