ОПРЕДЕЛЕНИЕ
№ 445
София, 30.03.2015г.
Върховният касационен съд на Република България, състав на Четвърто гражданско отделение, в закрито съдебно заседание на деветнадесети март две хиляди и петнадесета година в състав:
ПРЕДСЕДАТЕЛ: БОЙКА СТОИЛОВА
ЧЛЕНОВЕ: МИМИ ФУРНАДЖИЕВА
ВЕЛИСЛАВ ПАВКОВ
изслуша докладваното от съдия Б.Стоилова гр. дело № 6655 по описа за 2014г. и приема следното:
Производството е по чл.288 от ГПК. Образувано е по касационната жалба на адвокат Л.П. като процесуален представител на Л. В. Н. от С. срещу въззивното решение на Софийския апелативен съд /САС/ от 07.V.2014г. по в.гр.д. № 4661/2013г.
Ответникът по касационната жалба НЗОК в отговора си по реда на чл.287 ал.1 ГПК чрез процесуалния си представител гл.юрисконсулт Т.А. е релевирал пространни съображения за нейната неоснователност. Претендира разноски.
Касационната жалба е допустима – подадена е в преклузивния срок, от страна, имаща право и интерес от обжалването, и е срещу валиден и допустим съдебен акт.
По допускането на касационно обжалване на въззивното решение ВКС на РБ констатира следното:
С решението си от 07.V.2014г. САС по въззивна жалба само на ищеца е потвърдил решението на СГС от 05.ІХ.2013г. по гр.д. № 3628/2011г. в частта, с която е отхвърлен предявеният от Л. В.Н. срещу НЗОК иск с правно основание чл.59 ал.1 ЗЗД за разликата над 1151.07 евро до пълния предявен размер 24874.33 евро, представляващи обезщетение за неоснователно обогатяване в следствие на отказа за възстановяване на разноски за проведено лечение в Университет Х., Медицински факултет в [населено място], Германия, през периода 06.VІІ.2010г. – 25.VІІ.2010г.
За да постанови решението, въззивният съд, основавайки се на разпоредбите на ЗЗО – чл.36 ал.1, чл.32 ал.2, чл.78 т.3 и чл.79 /в редакцийте им към момента на възникване на спорното правоотношение/, както и на Регламент /Е./ № 1408/1971г., Регламент /Е./ № 574/1972г., Регламент /ЕО/ № 883/2004г. и Регламент /ЕО/ № 987/2009г., съобразявайки и Решение на съда /голям състав/ от 05.Х.2010г. по дело С-173/2009г., Решение от 13.V.2003г. по дело № С-385, Решение от 12.VІІ2001г. по дело № 157/1999г. и Решение на съда /втори състав/ от 19.ІV.2007г. по дело № С-444/2005г., е приел, че на ищеца се дължи заплащане на извършените от него разходи по лечението му в Германия само до размера, в който те се покриват според установените в РБ правила. За останалата част от разходите – над присъдения до претендирания по делото размер – претенцията му е неоснователна. Не е била налице предпоставката за това – поискано от него и получено от НЗОК предварително разрешение за лечението в чужбина. Не са налице изключенията от това изискване – когато лицето обективно не е могло да поиска разрешение, не е могло да изчака отговора на НЗОК по причини, свързани със здравословното му състояние, или е необходимо спешно да се подложи на лечение в болнично заведение. Установено е в случая, че извършената в Университет „Х.” операция на ищеца е имала планов характер без данни за спешност, при което не може да се приеме, че е бил обективно възпрепятстван да подаде предвидените в чл.9 от Правилата за извършване на експертиза по чл.78 ЗЗО , Регламен № 1408/1971г. и Регламент № 574/1972г. документи. Не е съществувала пречка да поиска разрешение и да предприеме лечението, ако с оглед здравословното си състояние не е могъл да изчака произнасянето на НЗОК. Не е допустимо в настоящото производство да се извърши проверка дали са съществували предпоставките за издаване на разрешение – съгласно чл.17 ал.1 от Правилата отказът на НЗОК е административен акт и подлежи на обжалване по установения ред, затова не може компетенцията на административния орган да бъде иззета чрез последваща проверка за съществуването на предпоставките, още повече защото разрешението трябва да е предварително, а в случая се касае за последваща проверка, която е недопустима според посочените правни актове. Освен това, за да бъде уважен иска в пълния му размер, ищецът е трябвало да ангажира доказателства, че извършените от него разходи биха му били възстановени именно в този размер от компетентната институция в Германия в съотвествие с действащото по отношение на нея законодателство, както и доказателства, че здравното заведение, в което е провел лечението си, има договор с компетентната осигурителна институция в Германия. Такива доказателства не са представени.
В изложението на Л. В.Н. по чл.284 ал.3 т.1 от ГПК се сочи произнасяне от въззивния съд в хипотезата по чл.280 ал.1 т.3 ГПК по въпроса „дали обезщетение се дължи от НЗОК въпреки, че лицето не е поискало предварително разрешение за лечение в чужбина, преди да замине за това лечение, при положение, че такова разрешение би било получено, ако бе поискано, тъй като лицето отговаря на всички изискуеми условия за това”.
ВКС на РБ, състав на ІV ГО, намира, че не са налице в случая предвидените в чл.280 ал.1 ГПК предпоставки за допускане на касационно обжалване на атакуваното въззивно решение. То е допустимо при произнасяне от въззивния съд по материалноправни и/или процесуалноправни въпроси, които са от значение за изхода на спора по делото, т.е. от значение за формиране на решаващата воля на съда. Въпросите трябва да са посочени конкретно и ясно от касатора, тъй като съобразно диспозитивното начало в гражданския процес по този начин той определя предмета на касационната жалба, а следователно и пределите на касационния контрол, в които той може да бъде извършен по силата на чл.290 ал.2 от ГПК. С оглед на това и предвид правото на защита на противната страна касационният съд няма правомощие да стори това служебно, като изведе въпросът от значение за спора от твърденията на касатора в изложението му /Така т.1 от ТР № 1/19.ІІ.2010г. по т.д. № 1/2009г. на ОСГТК на ВКС/.
В разглеждания случай единственият поставен от касатора материалноправен въпрос е хипотетичен и неотносим, тъй като не е обусловил решаващите изводи на въззивния съд в атакуваното решение. Неотносимостта произтича от условието във въпроса, че разрешение за лечение в чужбина би било получено, ако е било поискано, тъй като лицето отговаря на всички изисквания на закона за това. Решаващите изводи на въззивния съд в тази насока са, че разрешение от НЗОК следва да бъде поне поискано предварително и че последваща проверка за съществуването на предпоставките за издаването му, и то от съда, разглеждащ гражданскоправния спор между страните, е недопустима. Произнасянето по въпроси, обусловило тези изводи, не се сочи като основание за допускане на касационно обжалване, а касационният съд не може да го вземе предвид служебно. Но дори да се приеме, че въпросът е относим, той не би бил от значение за спора по делото с оглед останалите сами по себе си решаващи изводи за неангажирането от ищеца на доказателства, че извършените от него разходи биха му били възстановени от компетентната институция в Германия именно в претендирания размер в съответствие с действащото по отношение на нея законодателство и че здравното заведение, в което е проведено лечението, има договор с компетентната осигурителна институция в тази държава, произнасянето по които също е следвало, но не е релевирано като основание за допускането на касационно обжалване. Останалите съображения в изложението, обективиращи становището на касатора за основателност на претенцията му до пълния й предявен размер, имат характер на оплаквания за необоснованост, които представляват основание за касационно обжалване по смисъла на чл.281 ГПК, подлежащо на проверка от касационния съд при допуснато касационно обжалване.
По изложените съображения касационно обжалване на атакуваното въззивно решение не следва да бъде допускано.
На основание чл.78 ал.3 ГПК на ответника по касация следва да бъде присъдено юрисконсултско възнаграждение в размер на1000лв.
Водим от горното Върховният касационен съд, състав на Четвърто ГО,
ОПРЕДЕЛИ:
НЕ ДОПУСКА касационно обжалване на решението на Софийския апелативен съд /САС/ от 07.V.2014г. по в.гр.д. № 4661/2013г.
ОСЪЖДА Л. В. Н. от С.да заплати на НЗОК 1000лв. разноски.
Определението не подлежи на обжалване.
ПРЕДСЕДАТЕЛ: ЧЛЕНОВЕ: