О П Р Е Д Е Л Е Н И Е
№ 445
София, 05.07.2019 година
Върховният касационен съд на Република България, второ търговско отделение, в закрито заседание на 21.05.2019 година, в състав:
ПРЕДСЕДАТЕЛ: ВАНЯ АЛЕКСИЕВА
ЧЛЕНОВЕ: ТАТЯНА ВЪРБАНОВА
НИКОЛАЙ МАРКОВ
като изслуша докладваното от председателя ВАНЯ АЛЕКСИЕВА
т.дело № 274 /2019 година
за да се произнесе, взе предвид:
Производството е по чл.288 ГПК.
С решение № 1892 от 18.07.2018 г., по в.т.д.№ 5982/2017 г. Софийски апелативен съд е отменил частично решение на Кюстендилския окръжен съд № 48 от 07.08.2017 г., по т.д.№ 62/2016 г. и при условията на чл.271, ал.1 ГПК е признал за установено, че „СПОРТ ЕКСПЕРТ” ЕООД дължи на „СПОРТ ДЕПО”АД сумата 58 507.19 лева. по издаден на 09.12.2009 г. запис на заповед за 103 000 лв. с падеж 01.10. 2010 г., ведно със законната лихва върху тази сума, начиная от 14. 02.2013 г. до окончателното и плащане, която е предмет на издадена заповед за изпълнение въз основа на документ по чл.417, т.9 ГПК по ч. гр.д.№ 390/2013 г. на КРС. В частта, с която предявената искова претенция е отхвърлена за разликата до пълния размер на исковата сума първоинстанционния съдебен акт на КОС е потвърден. Решението на КОС по т.д.№ 75/2013 г. (постановено при първото разглеждане на делото) е влязло в сила в частта, с която положителната установителна искова претенция на „СПОРТ ДЕПО”АД, основана на чл.422, ал.1 ГПК, срещу управителя на „СПОРТ ЕКСПЕРТ” ЕООД Н. Г. В., като солидарен длъжник, е отхвърлена изцяло и не е предмет на въззивното производство.
Недоволни от въззивното решение на Софийски апелативен съд са останали и двете страни по спора, всяка от които го е обжалвала в срока по чл.283 ГПК и е депозирала съответен отговор по реда на чл.287, ал.1 ГПК, възразявайки срещу насрещното искане за достъп до касация.
Касаторът „СПОРТ ДЕПО”АД обжалва въззивното решение на Софийски апелативен съд в частта, с която е потвърден съдебния акт на КОС за отхвърляне на предявения иск по чл.422, ал.1 ГПК за разликата над 58 507.19 лв. до пълния предявен размер от 103 000 лв.. Излагайки подробни съображения за необоснованост, допуснато нарушение на закона и на съществените съдопроизводствени правила при постановяване на обжалвания съдебен акт, в частта му предмет на подадената касационна жалба, жалбоподателят – ищец иска касирането му на основание чл.281, т.3 ГПК.
В депозирано към касационната жалба изложение по чл.284, ал.3, т.1 ГПК приложното поле на касационното обжалване е обосновано с предпоставките на чл.280, ал.2, пр.3 ГПК и тези на чл.280, ал.1, т.1 ГПК, които последни по отношение на определените за значими за изхода на делото въпроси: 1.”Следва ли да се анализират взаимоотношения, споменати в Споразумението, като получена, но нефактурирана стока с посочена точна стойност, която е фактурирана още при завеждане на делото или Софийски апелативен съд следва да ги изключи от предмета на делото, както е сторил на стр.15 от Решението, само защото към деня на сключване на споразумението и издаването на запис на заповед стоката не е била фактурирана, но пък е описана в споразумението, като нефактурирана, но получена стока с посочена стойност от 32 072 лв., като същата е стока, фактурирана по- късно?”; 2.”Необходимо ли е обсъждането на всички събрани по делото доказателства, заедно и поотделно както и на всички доводи на страните, свързани с твърденията им ?”;3.”Следва ли Софийски апелативен съд да мотивира защо не кредитира неоспорено от страните и прието от КОС заключение на вещо лице относно това, че общата дължима сума е в размер на 90 892.96 лв. и че от тази сума следва да се направи прихващане с фактура № 627/28.11.2011 г. на стойност 1 809.60 лв. ?”
Квалифицираното основание за достъп до касация „очевидна неправилност” на въззивния съдебен акт се поддържа с аргумент, че остатъкът от менителничния дълг на дружеството издател на ефекта неправилно е приет за формиран чрез изваждане на сумата 32 072.59 лв., като общо заплатена по посочените ( л.14) фактури от посочената за дължима в размер на 103 000 лв. по процесния запис на заповед, вместо от общия паричен дълг от 134 200 лв. по споразумението между страните от 09. 12. 09 г.
Касаторът – ответник СПОРТ ЕКСПЕРТ” ЕООД обжалва решението на Софийски апелативен съд, в частта, с която предявената положителна установителна искова претенция по чл.422, ал.1 ГПК е уважена за сумата 58 507.19 лв. Въведените с касационната жалба оплаквания са за неправилно приложение на материалния закон и допуснато нарушение на съществените съдопроизводствени правила.
Основно жалбоподателят възразява срещу извода на въззивната инстанция, че процесният запис на заповед е редовен от външна страна менителничен ефект и поражда целените с неговото издаване правни последици. Доводите са, че при абстрактните сделки възможността за тълкуване волята на издателя на ценната книга е силно ограничена и е недопустимо по тълкувателен път да се извежда наличието или не на който и да е от задължителните реквизити, установени в чл.535 ТЗ, както е процедирал Софийски апелативен съд.
Възразява и срещу процесуалната законосъобразност на отказа на въззивния съд да се произнесе по основателността на защитното му правопогасяващо възражение за давност, като несвоевременно заявено.
Аргументите са, че доколкото въвеждането му в процеса по реда на чл.373, ал.2 ГПК е в отговор на допълнителните твърдения на ищеца във вр. с оспорения в срока по чл.131 ГПК падеж на главния дълг по каузалната сделка, то възражението за давност е в рамките на установения преклузивен срок и е подлежало на обсъждане – обстоятелство, несъобразено от Софийски апелативен съд.
Приложното поле на касационното обжалване касаторът „СПОРТ ЕКСПЕРТ” ЕООД обосновава с предпоставките на чл.280, ал.1, т.1 и т.3 ГПК по отношение на определените за значими за крайния правен резултат по делото въпроси на материалното и процесуално право: 1.”Редовен ли е запис на заповед, в който е посочено, че е платим „при предявяване”, наред с определен на конкретна дата падеж?”; 2. „Възможно ли е съдът по аналогия с каузалните правоотношения да тълкува част от текста на запис на заповед и дали чл.20 ЗЗД е приложим?”; 3.” От кой момент се преклудира правото на ответника да направи възражение за изтекла погасителна давност – с изтичане срока за отговор на исковата молба или с изтичане срока за допълнителен отговор, ако ищецът е навел нови твърдения в допълнителната искова молба и възражението за изтекла давност е във вр. с нововъведените твърдения?”
Като израз на твърдяното противоречие с практиката на ВКС по първия от поставените въпроси са цитирани решение № 201 от 02.08. 2018 г., по т.д.№ 1703/2017 г. на І т.о. и решение № 168 от 07. 11. 13 г. , по т.д.№ 678/2012 г. на І т.о.. По въпрос № 2 – решение № 96 от 28. 07. 2017 г. , по т.д.№ 1907/2016 г. на І т.о., а по въпрос № 3 – ТР №1/2013 г. на ОСГТК на ВКС.
Настоящият състав на второ търговско отделение на ВКС, като взе предвид изложените от страните доводи и провери данните по делото, съобразно правомощията си в производството по чл.288 ГПК, намира:
За да постанови обжалваното решение Софийски апелативен съд, след самостоятелна преценка на доказателствата по делото, е приел, че процесният запис на заповед, издаден от Н. Г. В., действащ лично за себе си и в качеството си на управител на „СПОРТ ЕКСПЕРТ” ЕООД, е редовен от външна страна менителничен ефект, съдържа изискуемите от чл.535 ТЗ реквизити и обезпечава изпълнението на въведеното с исковата молба и неоспорено от ответника каузално правоотношение между страните – ЮЛ, породено от сключено помежду им споразумение от 09.12. 2009 г. Позовавйки се на формулировката в титулната част на ефекта и на конкретния определен ден, като падеж на поетото от издателите менителнично задължение, въззивният съд е преценил, че в случая изразът „на предявяване” е равнозначен ( синоним) на словосъчетанието „представяне за плащане”, поради което е преценил за неоснователно възражението на ответника, основано на чл.486, ал.2 ТЗ. Предвид изричното волеизявление на втория ответник по делото Н. В., че издава процесния записа на заповед както в личното си качество, така и като управител на „СПОРТ ЕКСПЕРТ” ЕООД решаващият състав на въззивния съд е отхвърлил като неоснователно и другото защитно възражение, съдържащо се в отговора на исковата молба – за недействителност на ефекта, поради неположен подпис от всичките му издатели. Счел е, че при наличие на пълен идентитет между физическото лице и представителя на ЮЛ, задължили се по ценната книга, полагането само на един подпис безусловно удовлетворява формалното изискване на закона – чл.535, т. 7 ТЗ. Позовавайки се на отсъствие на довод за антидатиране на ефекта и на посочени в тази вр. доказателства Софийски апелативен съд е отрекъл ръкописното дописване датата на ефекта да е релевантно за валидността на поетото менителнично задължение. Затова, като е съобразил разпоредената от чл.154, ал.1 ГПК доказателствена тежест в процеса по предявения положителен установителен иск по чл.422 ГПК, обвързаността на процесния запис на заповед от конкретното въведено с исковата молба каузално правоотношение, ангажираните от ответника писмени доказателства за извършени плащания след издаване на ценната книга и отчитайки констатираната от съдебно- икономическата експертиза разлика в отделните счетоводни записвания в счетоводствата на страните по спора относно включените в споразумението фактури решаващият състав на въззивния съд е изградил краен правен извод за частична основателност на претендираната сума. По съображения, че е несвоевременно въведено в процеса -в срока за отговор на допълнителната искова молба, с която единствено е уточнен произхода и начина на формиране размера на претендираното от ищеца вземане, поради оспорената в срока по чл.133 ГПК изискуемост на задължението по каузалната сделка въззивният съд е отказал да се произнесе по възражението на ответника за изтекла давност, вкл. по наведени с въззивната жалба оплаквания в тази насока срещу първоинстанционния съдебен акт.
Съобразени решаващите мотиви в обжалваното решение дават основание да се приеме, че искането за допускане на касационно обжалване е неоснователно и следва да се остави без уважение.
Съгласно задължителните постановки в т. 1 на ТР № 1/19.02.10 г. на ОСГТК на ВКС материалноправният и/ или процесуалноправен въпрос, с който се обосновава общото основание за достъп до касация по чл.280, ал.1 ГПК трябва да е относим към формирането на решаващите правни изводи в обжалвания съдебен акт, но не и към неговата правилност, към възприемане на фактическата обстановка от състава на въззивната инстанция или за обсъждане на събраните по делото доказателства.
В случая първият формулиран от касатора-ищец „СПОРТ ДЕПО”АД въпрос, с твърдение, че е решен в противоречие с практиката на ВКС, не покрива общия селективен критерий за допускане на касационно обжалване по чл.280, ал.1 ГПК, тъй като не касае приложението на конкретна правна норма, а е фактологически обусловен, т.е. разрешаването му е въз основа на преценката на конкретните факти и доказателства по делото. Правилността на същата, относима към размера на паричния дълг по каузалната сделка между страните, която всъщност касаторът оспорва чрез поставения въпрос, не е предмет на производството по чл.288 ГПК, а е свързана със същинския инстанционен контрол, който ВКС извършва само при разглеждане на касационната жалба по същество. Липсата на общо основание по чл. 280, ал. 1 ГПК е достатъчно съображение за недопускане на касационен контрол, без да се разглеждат въведените допълнителни селективни основания.
Вторият формулиран въпрос – процесуалноправен по естеството си, макар и не достатъчно конкретизиран несъмнено е значим за изхода на всяко дело и обосновава главната обща предпоставка за достъп до касация. Недоказани по отношение на същия са поддържаните селективни основания по т.1 и по т.3 на чл.280, ал.1 ГПК. Съгласно задължителните постановки в Тълкувателно решение № 1/ 2103 г. на ОСГТК на ВКС и формираната по казуална практика на ВКС, обективирана в служебно известните на настоящия съдебен състав решения по чл.290 ГПК, разрешението в които безусловно споделя: № 134/ 30.12.13 г. по т. д. № 34/2013 г. на II т.; № 185 от 15.02.2011 г., по гр. д. № 1713/09 г. на ІV г. о. ; № 536/19.12.12 г. по гр. д. № 89/12 г. на IV г. о. ; № 14 / 07.02.2014 г., по т.д.№ 1130/ 2013 г. на ІІ т.о.; № 196 / 11.04.2012 г., по т.д.№ 994 / 2010 г. на ІІ т.о.; №255/11.07.2011 г. по гр. д. № 587/2010 г. на ІV г.о.; № 702/05.01.2011 г., по гр.д.№ 1036/2009 г. на ІV г.о. и мн. други въззивният съд следва да постанови решението си въз основа на доказани правнорелевантни факти, съобразно установените в процесуалния закон правила за доказателствена тежест, като обсъди в тяхната взаимна връзка всички допустими и относими към предмета на спора доказателства, ангажирани по делото, възраженията и доводите на страните, съобразно процесуалното правило на чл. 235, ал. 2 и 3 ГПК. В качеството си на съд по съществото на спора въззивната инстанция е длъжна наред с извършваната проверка за основателност на въведените с въззивната жалба оплаквания да изложи и собствени фактически констатации и правни изводи по предмета на спора. В случая с тази съдебна практика въззивният съд изцяло се е съобразил, тъй като при постановяване на обжалвания съдебен акт е проверил законосъобразността на оспорените с въззивната жалба фактически констатации и процесуални действия на първоинстанционния съд и произнасяйки по съществото на спора обстойно е анализирал всички събрани по делото допустими и относими доказателства, доводите и възраженията на страните, които е счел за своевременно заявени в процеса. Въз основа на съвкупната им преценка е изградил и крайния правен извод за частична основателност на предявения иск, поради извършеното от ответника плащане по конкретните посочени в установителното споразумение между страните фактури, излагайки подробни правни съждения относно начина на формирания остатък на менителничния дълг.
Съставният въпрос № 3, освен, че е некоректно поставен, в частта си, притежаваща характеристика на правен, а не фактически, няма самостоятелно обуславящо значение за изхода на делото, поради което не попада в обхвата на чл.280, ал.1 ГПК. Но дори да се възприеме тезата на касатора, че се явява обуславящ за решаващите правни изводи на въззивния съд, разрешаването му от Софийски апелативен съд не е в отклонение от трайно непротиворечивата практика на касационната инстанция – решение № 144 / 07.10.2010 г., по т.д.№ 806/09г. на ІІ т. о.; решение № 60 от 25. 03. 2013 г., по т.д.№ 475/2012 г. на ІІ т.о.; решение № 762 от20.07.2011 г., по гр. д.№ 1371/09 г. на І г.о., решение № 108 от 16.05.2011 г., по гр.д.№ 1814 / 09 г. на ІV г.о. и др., която настоящият съдебен състав споделя. Същата е в смисъл, че съдът не е длъжен да възприеме заключението на вещото лице, дори и когато не е направено възражения срещу него, а да прецени доказателствената му сила съобразно неговата обоснованост. Независимо дали възприема или не експертното заключение, решаващият съд следва да изложи мотиви, обосноваващи преценката му за годността на експертизата. В случая, видно от съобразителната част на обжалвания съдебен акт Софийски апелативен съд не само е изложил подробни мотиви, с които е обосновал преценката си за възприемане основното заключение на съдебно- счетоводна експертиза само относно съвпадащите счетоводни записвания на страните по делото за извършените от длъжника плащания, но е обсъдил същото заедно с всички останалите писмени доказателства, касаещи осъществените между страните търговски операции по повод включените в споразумението, чието изпълнение издаденият запис на заповед обезпечава, фактури.
Съществуването на трайно непротиворечива практика на касационната инстанция, по отношение на която касаторът не доказва обществена и правна необходимост от промяна, селективното основание по т.3 на чл.280, ал.1 ГПК, според т.4 на ТР № 1/ 19.02.2010 г. на ОСГТК на ВКС е въобще неприложимо.
Неоснователно е и позоваването на чл.280, ал.2, пр.3 ГПК.
Квалифицирана форма на неправилност „очевидната неправилност”, като основание за допускане на касационно обжалване, е налице само при наличието на такова видимо тежко нарушение на закона, на процесуалните правила или явна необоснованост, които пороци на въззивния съдебен акт са осъществени до степен да могат да бъдат констатирани от състава на касационната инстанция без реална необходимост от допълнителен анализ или извършване на проверка, присъща на същинския инстанционен контрол за законосъобразност – материалноправна или процесуалноправна и за обоснованост на изградените фактически изводи. Или „очевидна неправилност” по см. на чл.280, ал.2, пр.3 ГПК, според формираната съдебна практика, би била налице при прилагане на несъществуваща или отменена правна норма, прилагане на закона в неговия противоположен смисъл, нарушение на общите основополагащи принципи на правото и при явна необоснованост на фактическите изводи, породена от грубо нарушение правилата на формалната логика. В останалите случаи необосноваността на въззивния акт, произтичаща от неправилно възприемане на фактическата обстановка, необсъждането на доказателствата в тяхната съвкупност или допуснати от съда обикновени грешки при прилагане правилата на логическото мислене, не обосновават наличие на предпоставките на чл.280, ал.2, пр.3 ГПК, а достъпът до касационно обжалване е отново задължително обусловен от предпоставките на чл.280, ал.1 ГПК.
Съдържанието на решаващите мотиви на въззивния съд дава основание да се приеме, че формулираният от касатора –ответник „СПОРТ ЕКСПЕРТ” ЕООД въпрос № 1, освен, че е некоректен, също не обосновава общото основание за достъп до касация, предвид извода на Софийски апелативен съд, че нито е налице повече от един от падежите, определени в чл.486, ал.1 ТЗ, нито изразената воля на издателите на ефекта за падежа на поетото задължение е неясна или противоречива.
В обхвата на чл.280, ал.1 ГПК не попада и въпрос № 2. Освен, че е израз на тезата на касатора,че падежът на менителничното задължение в процесния менителничен ефект е определен по начин, даващ основание за различно тълкуване, тъй като създава съмнение дали е на конкретна календарна дата или е в съответствие с правилото на чл.486, ал.1, т.1 ТЗ, невъзприета от въззивния съд, този въпрос се явява и хипотетичен, доколкото не е обсъждан в обжалвания съдебен акт.
Изложените в противен смисъл съображения на Софийски апелативен съд, аргументирани с езиковото значението на използвания в текстовата част на ценната книга израз „при предявяване на този запис на заповед”, като равнозначен на представянето й на длъжника за плащане, т.е. с функция на покана за изпълнение на изискуемо с оглед настъпилия вече падеж на изпълнение, менителнично задължение, са в съгласие със задължителните постановки по т.3 на ТР № 1/28.12.2005 г. на ОСТК на ВКС, разграничаваща значението на понятията в хипотезата на запис на заповед с определен падеж. В този смисъл волята на издателя на ефекта, която е ясна и непротиворечива, не е подлагана на тълкуване по см. на чл.20 ЗЗД, а е изяснено езиково самото съдържание на употребените в титулната част на ефекта изрази, което съответства на казуална практика на ВКС, цитираната от въззивния съд и обективирана в решения по чл.290 ГПК: № 148 от 15.11.17 г., по т.д.№ 61/2017 г. на І т.о.; № 246 от 15.01.2015 г., по т.д.№ 2879/13 г. на І т.о.; № 213 от 22.12.2014 г., по т. д. № 2 700/13 г. на ІІ т.о.; № 105 от 23.10.12 г. ,по т.д.№ 4515/2011 г. на І т. о. ; № 155 от 07.11.2013 г., по т.д.№ 664 /2012 г. на І т.о.
Въпрос № 3 от изложението на „СПОРТ ЕКСПЕРТ” ЕООД по чл. 284, ал.3, т.1 ГПК се явява обуславящ правната воля на съда, отказал да разгледа защитното правопогасяващо възражение за давност, поради несвоевременното му въвеждане в процеса, но спрямо него не е доказано селективно основание по т.3 на чл.280, ал.1 ГПК.
Съгласно задължителните разяснения в т.4 на ТР №1/19.02.2010 г. на ОСГТК на ВКС правният въпрос от значение за изхода на конкретното дело, разрешен в обжалвано въззивно решение ще е от значение за точното прилагане на закона, когато разглеждането му ще допринесе за промяна на създадена поради неточно тълкуване съдебна практика или за осъвременяване на тълкуването й с оглед изменения в законодателството и обществените условия, а за развитие на правото, когато законите са непълни, неясни или противоречиви, за да се създаде чрез корективното им тълкуване съдебна практика по прилагането им.
В случая в касаторът – ответник не твърди наличие на подобна хипотеза , нито поддържа, че следва да се изостави едно тълкуване на закона, за да се възприеме друго, съобразено със съвременните обществено – икономически условия и законодателство.
Отделно е, че нормата на чл.373, ал.2 ГПК, с която е предвидена специфична за производството по търговски спорове възможност за предявяване на допълнителен отговор от ответника на подадена, съобразно процесуалното правило на чл.372, ал.2 ГПК допълнителна искова молба и съдържанието на същия, е ясна и вътрешно непротиворечива, поради което не се налага изясняване на съдържанието и чрез изправително/ корективно / тълкуване. Що се касае до твърдяната липса на съдебна практика по приложението и, вкл. с оглед заявено по реда на чл.373, ал.2 ГПК възражение от ответника, освен, че е невярна, предвид формираната казуална практика на ВКС, тя сама по себе си, макар да е относима до конкретна законова разпоредба, не е достатъчна, за да обоснове критерия за селекция по т.3 на чл.280, ал.1 ГПК.( т.4 на ТР №1 / 19.02.2010 г. на ОСГТК на ВКС) .
С оглед изхода на делото в производството по чл.288 ГПК и процесуалното правило на чл.78, ал.1 и ал.3 ГПК своевременно претендираните от страните деловодни разноски следва да останат така, както са направени от тях.
Мотивиран от горното, настоящият състав на второ търговско отделение на ВКС
О П Р Е Д Е Л И:
НЕ ДОПУСКА касационно обжалване на въззивното решение на Софийски апелативен съд №1892 от 18.07.2018 г., по в.т.д.№ 5982/ 17 г..
ОПРЕДЕЛЕНИЕТО не подлежи на обжалване.
ПРЕДСЕДАТЕЛ:
ЧЛЕНОВЕ: