6
О П Р Е Д Е Л Е Н И Е
№ 446
София, 13.07.2015 год.
Върховният касационен съд на Република България, първо гражданско отделение в закрито заседание , в състав:
ПРЕДСЕДАТЕЛ: ЖАНИН СИЛДАРЕВА
ЧЛЕНОВЕ : ДИЯНА ЦЕНЕВА
БОНКА ДЕЧЕВА
разгледа докладваното от съдията Д. Ценева гр.д. № 2358/2015 г. по описа на ВКС, І г.о. и за да се произнесе, взе предвид :
Производството е по чл. 288 ГПК.
С решение от 10.08.2011 г. по гр.д. № 3493/2010 г. на Софийски градски съд е потвърдено решението на Софийски районен съд, постановено на 04.12.2009 г. по гр.д. № 6093/2005 г. :
– в частта, с която е отхвърлен предявеният от Ю. Б. К. против М. Б. С. иск за прогласяване за нищожен на основание чл. 26, ал.2 ЗЗД във вр. с чл. 13, ал.7 СК /1968 г., отм./ на договор за дарение, сключен с нотариален акт № 20, т.ХХХ, нот. дело № 5235/1971 г. /неправилно в решението е посочена 1979 г./, с който Б. Н. Х. дарил на М. Б. Х. 1/5 ид. част от дворно място, съставляващо парцел ІХ-11 и 12 в кв. 131 по плана на [населено място], м. “Л., заедно с 1/5 ид. част от построената в него жилищна сграда;
– в частта, с която е признато за установено по отношение на М. Б. С., че отказът на Ю. Б. К. от наследството на Б. Н. Х., бивш жител на [населено място], поч. на 08.03.1975 г., вписан в книгите на СРС под № 950/1979 г., е нищожен;
– в частта, с която е отхвърлен предявеният от Ю. Б. К. против М. Б. С. и С. Ц. С. иск за прогласяване нищожността на основание чл. 26, ал.1 ЗЗД на договор за дарение, сключен с нотариален акт № 62, т.І, нот. дело № 57/2004 г., с който М. и С. С. дарили на Н. М. С. недвижимия имот в [населено място], м. ” Л.”, [улица] имота в [населено място], област София, м. “Б.”;
– в частта, с която е допусната съдебна делба между Ю. Б. К. и Н. М. С. по отношение на следните недвижими имоти:
– дворно място с лице 14 м. откъм [улица]/бивш “П. П.”/, представляващо северната част от общото дворно място, цялото от 750 кв.м, съставляващо понастоящем УПИ ХІ-536 в кв. 131 по плана на [населено място], м. “Л.”, ведно с построената в него еднофамилна двуетажна жилищна сграда със застроена площ 114.60 кв.м, при права : 2/5 ид. части за Ю. Б. К. и 3/5 ид. части за Н. М. С.
– дворно място с площ 1070 кв.м, находящо се в землището на [населено място], в.зона “Б.”, съставляващо понастоящем УПИ І- 1 в кв. 5 по З. на [населено място], ведно с построената в него едноетажна вилна сграда с площ 63 кв.м, тухлена барака и външна тоалетна, при права по ? ид. част за всеки от съделителите Ю. К. и Н. С..
Против въззивното решение в частта, с която е допусната делба на двата имота, е подадена касационна жалба от Н. М. С. чрез неговия пълномощник адв. В. П.. Доводите са за съществени нарушение на съдопроизводствените правила и неправилно приложение на материалния закон. Иска се в тази част въззивното решение да бъде допуснато до касационно обжалване на основание чл. 280, ал.1,т.1 и 3 ГПК по въпроса за точното прилагане на чл. 68 ЗС и прецизното разграничаване на владелеца на една вещ от държателя. Твърди се, че този въпрос е от значение за точното прилагане на закона и за развитието на правото, а също – че е разрешен в противоречие с практиката на ВКС – решение № 5 от. 25.01.2010 г. по гр.д. № 2728/2008 г. на ВКС, ІІ г.о., решение № 1796 от 03.06.1996 г. по гр.д. № 2657/95 г. на ВС, І. г.о. и решение № 304 от 04.05.1995 г. по гр.д. № 75/95 г. на ВС, І г.о.
Подадена е и касационна жалба от Ю. Б. К. чрез нейния пълномощник адв. Н. Т., с която се атакува въззивното решение в частта, с която е отхвърлен предявеният от жалбоподателката иск за прогласяване нищожността на договора за дарение, обективиран в нотариален акт № 20, т.ХХХ, нот. дело № 5235/1971 г. В жалбата се сочи, че изводът на съда за това, че сделката е извършена със съгласието на съпругата на дарителя, е в противоречие с действащото към 1971 г. законодателство, което изисквало декларация за местожителство, гражданство, гражданско и имотно състояние, подписана лично от прехвърлителя. Тъй като в нотариалния акт не било изрично упоменато съдържанието на представената пред нотариуса декларация, съдът необосновано и по пътя на предположението е приел, че тя касае именно даденото от съпругата съгласие за разпореждане с имота. Правният въпрос, поставен в изложението по чл. 284, ал.3, т.1 ГПК към касационната жалба, по който се иска въззивното решение да бъде допуснато до касационно обжалване, е дали при сключване на нотариална сделка с недвижими имоти са били задължителни правилата на ПМС № 195/1960 г. и на ПМС № 35/74 г. относно представяне на декларация за местожителство, семейно и имотно състояние на прехвърлителя, подписана лично от него.
Върховният касационен съд, състав на първо гражданско отделение, за да се произнесе, взе предвид следното:
От фактическа страна по делото е установено, че Ю. Б. К. и М. Б. С. са наследници по закон на Б. Н. Х., поч. на 08.03.1975 г. , и на Е. Х. Х., поч. на 24.07.1980 г. Наследодателите им са сключили граждански брак през 1925 г. П. недвижими имоти, предмет на предявения от Ю. К. иск за делба, са придобити през време на брака съответно през 1932 г. и 1943 г. по силата на сключени от Б. Х. като купувач договори за покупко- продажба с трети лица. През 1971 г. Б. Х. дарил на своята дъщеря М. Б. Х. /С./ 1/5 ид. част от 360/594 ид. части от дворното място, цялото от 594 кв.м, съставляващо парцел ІХ-11 и 12 в кв. 131 по плана на [населено място], м. ”Л.”, заедно с 1/5 ид. част от построената в него върху имот пл.№ 11 жилищна сграда.
Наследодателят Б. Х. е починал на 08.03.1975 г. През 1979 г. под № 950 в особената за това книга при Софийски районен съд е вписан отказ от наследството му, направен от Ю. Б. К.. Самият документ, обективиращ волеизявлението за отказ от наследството, е написан на немски език и подписът на ищцата е удостоверен от нотариус в Германия на 28.05.1975 г. Документът е придружен от превод на български език, от който е видно, че Ю. К. се отказва от полагащия й се наследствен дял в полза на сестра си М. С. и на майка си Е. Х., като същевременно ги упълномощава да се разпореждат по собствена преценка с наследствения й дял, в частност да го прехвърлят на самите себе си. По делото е установено с помощта на съдебно- графическа експертиза, че подписът под заявлението до Софийски районен съд за вписване на отказа не е положен от Ю. К..
През 1979 г. М. С. предявила против майка си Е. Х. иск за делба на процесните имоти. Образувано е гр.д. № 8919/1979 г. по описа на Софийски районен съд, което е приключило със съдебна спогодба, одобрена от съда, съгласно която на основание чл. 288, ал.2 ГПК/ отм./ М. С. получава в дял и изключителна собственост двата делбени имота, а съделителката Е. Х. получава правото да обитава до края на живота си безвъзмездно по една стая по избор в жилището в [населено място], [улица] във вилата в [населено място], както и сумата 13 245 лв. По това дело съделителката Е. Х. е била представлявана от адвокат, подписал спогодбата, който бил преупълномощен от друг адвокат, упълномощен от Е. Х. с правото да извърши от нейно име и за нейна сметка делба на двата недвижими имота с М. С., като не предявява искания по чл. 288, ал.2 ГПК/ отм./ , и от нейно име и за нейна сметка да признае, че всички сметки във връзка с тези имоти са уредени и няма никакви претенции в бъдеще.
При така установените факти по делото въззивният съд е приел, че отказът от наследството на Б. Х., направен от ищцата Ю. К., е недействителен, тъй като молбата за вписването му не е подписан от нея, нито от упълномощено от нея лице. Освен това е приел, че волеизявлението на Ю. К. за отказ от наследството на нейния баща няма безусловен характер, доколкото обективираната воля сочи на желание да бъдат облагодетелствани определи лица, а също така инкорпорира и упълномощителна сделка за разпореждане с наследствените й имоти. Оттук е направил извод, че извършената без участие на един от сънаследниците делба през 1979 г. е нищожна на основание чл. 75, ал.2 ЗН, и не е породила вещнотранслативно действие. Отделно от това е приел, че сключената по гр.д. № 1979 г. съдебна спогодба също е нищожна, тъй като упълномощителката Е. Х. не е изразила воля за разпореждане с признатото й от закона право да получи дял. Поради това е приел, че М. С. и нейният съпруг С. С. не са придобили правото на собственост на основание извършената делба. Намерил е за неоснователно заявеното от тях възражение за придобиване на делбените имоти на основание придобивна давност с начален момент на владение от 1979 г., като е приел, че предвид наследствения характер на делбените имоти, презумпцията на чл. 69 ЗС в случая е неприложима. До 2000 г. ищцата Ю. К. е имала осигурено ползване на самостоятелна стая в къщата, което сочи, че М. и С. С. са се съобразявали с правата й, произтичащи от наличието на съсобственост. Приел е, че извършването на ремонти и поддържането на имотите в състояние, годно да служи на използването им по предназначение, не сочи на променено намерение да ги владеят изцяло са себе си, тъй като тези действия не влизат в противоречие с интересите на невладещия съсобственик и не могат да бъда третирани като оспорване на правата му. Ответниците са демонстрирали намерението си да своят имотите за себе си през 2000 г., когато отказали достъп на Ю. К. до тях. Поради това е направил извод, че към 2004 г., когато М. и С. С. са дарили двата имота на техния внук – Н. М. С., те не са били техни изключителни собственици и договорът за дарение е произвел вещнопрехвърлително действие само до обема на притежаваните от М. С. права.
Въззивният съд е намерил за неоснователен предявения от Ю. К. иск за прогласяване за нищожен поради противоречие със закона на договора за дарение от 1971 г., с който Б. Х. дарил на М. С. 1/5 ид. част от дворното място и от къщата в [населено място], м. ”Л.”. За да обоснове този извод, се е позовал на текста на нотариалния акт за дарение от 1971 г., в който при изброяване на представените пред нотариуса документи при изповядане на сделката под № 10 е описана “ декларация”, както и на представеното по делото удостоверение № 17795 от 25.09.2002 г., издадено от “Обща архива” при Софийски районен съд, от което е видно, че по регистрационен № 17795 от 12.11.1971 г. в регистъра на ІІ нотариус за заверки на пълномощни, декларации и др, е регистрирана декларация от Е. Х. Х. за дарение на 1/5 ид. част от недвижим имот. Поради изтеклия период за съхранение самата декларация не е представена по делото, за да се види нейното точно съдържание, но като е взел предвид, че същата е заверена на 12.11.1971 г., а сделката е изповядана на 17.11. 1971 г., както и че тя е дадена във връзка с дарение на 1/5 ид. част от недвижим имот, въззивният съд е приел, че с нея съпругата на дарителя е дала съгласие именно за извършеното в полза на М. С. дарение. Оттук е направил извод, че извършената от Б. Х. разпоредителна сделка не е нищожна, тъй като дарението е извършено със съгласието на съпругата му, дадено в предвидената от закона писмена форма с нотариална заверка на подписа, с което е спазено изискването на чл. 13, ал.3 във вр. ал.7 СК от 1968 г. за разпореждане от единия съпруг с общи вещи и права върху вещи.
В обобщение е направил извод, че по дарение от Б. Х. и по наследяване от него и от съпругата му Е. Х., М. С. е придобила правото на собственост върху 3/5 ид. части от имота в [населено място], [улица], а останалите 2/5 ид. части са станали собственост на ищцата Ю. К.. По отношение на имота в [населено място] съдът е приел, че по наследяване от Б. Х. и Е. Х. техните деца- М. С. и Ю. К. са придобили по 1/2 ид. част. Тъй като през 2004 г. М. С. се е разпоредила с притежаваните от нея права, делбата на двата имота е допусната между приобретателя по договора за дарение Н. С. и ищцата Ю. К., при права 3/5 ид. части за него и 2/5 ид. части за нея по отношение на имота в [населено място], м. “Л.”, и при равни права – по 1/2 ид. част по отношение на другия имот в [населено място].
Не следва да се допуска касационно обжалване на въззивното решение в частта, с която е отхвърлен предявеният от Ю. К. иск за прогласяване нищожността на договора за дарение от 1971 г. Поставеният в изложението по чл. 284, ал.3, т.1 ГПК правен въпрос не осъществява общото изискване на чл. 280, ал.1 ГПК за допускане на касационно обжалване, тъй като не е обуславящ изхода на делото. Това е така, защото изводът на въззивния съд, че с описаната в акта за дарение декларация е дадено съгласието на съпругата Е. Х. за извършване на разпореждане с общия имот, не е мотивиран с липсата на изискване прехвърлителят да установи своето семейно и материално състояние, а се основава на обсъждането на конкретни обстоятелства, установени чрез представените по делото доказателства, които съдът е преценявал в тяхната взаимна връзка и с оглед установеното чл. 13, ал.7 СК от 1968 г. изискване за форма на съгласието на единия съпруг за извършване на разпореждане от другия съпруг с общ недвижим имот. Датата на извършване на дарението, датата, на която е била заверена декларация на Е. Х. Х., данните относно нейното съдържание, касаещи вида и предмета на сделката, както накратко са били отразени в направената в регистъра на нотариуса бележка, както и обстоятелството, че по делото няма доказателства, а и не са наведени твърдения за извършено приживе разпореждане чрез дарение с 1/5 ид. част от друг общ на съпрузите недвижим имот, са мотивирали съдът да приеме, че изискуемото се от чл. 13, ал.3 във вр. ал.7 СК от 1968 г. съгласие на съпругата Е. Х. е било налице, поради което и договорът за дарение не е нищожен на наведеното от ищцата основание. Следователно, крайният резултат по иска за установяване нищожност на дарението не е обусловен от разрешаване на въпроса за приложимостта на изискванията на ПМС 195 от 23.08.1960 г. за подобряване обслужването на гражданите от народните съвети /отм./, както се подържа от жалбоподателката, и само обстоятелството, че по този въпрос няма формирана съдебна практика, не може да обоснове основание за допускане на касационно обжалване по смисъла на чл. 280, ал.1, т.3 ГПК.
Не са налице предпоставките на чл. 280, ал.1, т.1 и 3 ГПК за допускане на касационно обжалване на въззивното решение и по касационната жалба против него, подадена от Н. М. С.. Въпросът за приложението на чл. 68 ЗС и разграничаването двете форми на упражняване на фактическа власт – владение и държане, е формулиран общо, без да бъде съобразен със спецификата на спора, определящ за която е наследствият произход на процесните недвижимите имоти, както и с изложените в тази връзка мотиви на въззивния съд относно възможността един от сънаследниците, който ползва сам сънаследствения имот, да придобие по давност идеалните части на останалите сънаследници. В аспекта на настоящия спор, налице е трайно установена съдебна практика, която приема, че когато един имот е сънаследствен и само някой от наследниците упражнява фактическата власт върху него, този наследник е владелец на притежаваните от него идеални части по наследство и се явява държател по отношение на идеалните части на останалите наследници. В тази хипотеза, за да придобие правото на собственост върху чуждите идеални части, съсобственикът следва да превърне с едностранни действия държането им във владение, като тези действия трябва да са от такъв характер, че с тях по явен и недвусмислен начин да се показва отричане владението на останалите съсобственици. Промяната в намерението фактическата власт да се упражнява за себе си вместо за другиго следва да намери външна проява чрез действия, които явно и недвусмислено да отричат правата на досегашния собственик или владелец. В тази насока са и разясненията, дадени в мотивите на Тълкувателно решение № 1 от 06.08.2012 г. по тълк.д. № 1/2012 г. на ОСГК, в което е пояснено, че поначало упражняването на фактическата власт продължава на основанието, на което е започнало, докато не бъде променено, и след като основанието, на което съсобственикът е придобил фактическата власт върху вещта, признава такава и на останалите съсобственици / както е при наследяването/, това го прави държател на техните идеални части, и е основание да се счита оборена презумпцията на чл. 69 ЗС. Въззивното решение е съобразено с тази практика, поради което няма основание за допускане на касационно обжалване в хипотезата на чл. 280, ал.1, т.1 ГПК.
Водим от гореизложеното съдът
О П Р Е Д Е Л И :
НЕ ДОПУСКА касационно обжалване на решение от 10.08.2011 г. по гр.д. № 3493/2010 г. на Софийски градски съд.
ПРЕДСЕДАТЕЛ : ЧЛЕНОВЕ: