О П Р Е Д Е Л Е Н И Е
№ 446
София, 20.05.2019 г.
В ИМЕТО НА НАРОДА
Върховният касационен съд на Република България, Четвърто гражданско отделение, в закрито заседание на четиринадесети май, две хиляди и деветнадесета година в състав:
Председател: ВЕСКА РАЙЧЕВА
Членове: СВЕТЛА БОЯДЖИЕВА
ЕРИК ВАСИЛЕВ
като изслуша докладваното от съдия Ерик Василев гр.д. № 1060 по описа за 2019 г., за да се произнесе взе предвид следното:
Производство по чл.288 ГПК.
Образувано по касационна жалба на И. М. М. чрез адвокат К. С. от АК – Р. срещу решение № 421 от 25.10.2018 г. по в.гр.д. № 439/2018 г. на Окръжен съд Русе, с което се потвърждава решение № 720/03.05.2018 г. по гр.д. № 8120/2017 г. на Районен съд Русе и са отхвърлени предявените от И. М. М. против Й. Т. М. и И. Т. Т. искове на основание чл.26, ал.2, пр.4 и 5 ЗЗД да се прогласи нищожността на договор за дарение на недвижим имот с нотариален акт № 93/12.06.2016 г. поради липсата на основание и привидност, както и искът за изкупуване на идеални части от недвижимия имот на основание чл.33, ал.2 ЗС срещу Й. Т. М., И. Т. Т. и С. Х. Т..
В касационната жалба се твърди, че решението на въззивния съд е необосновано и постановено при съществени нарушения на материалния и процесуалния закон, а в изложение към жалбата се поддържа, че са налице основанията по чл.280, ал.1 ГПК за допускане на касационно обжалване по въпросите: „За задължението на съда да изпълни изискването на чл.235, ал.2 и ал.4 ГПК като изложи мотиви, в които да обсъди и се произнесе по всички обосновани оплаквания и възражения на въззивника, след като извърши собствена преценка на събраните доказателства и да основе решението си на приетите да установени обстоятелства, а изводите му да намерят писмено отражение в мотивите, дори при позоваване на чл.272 ГПК”; „За предпоставките за прогласяване на нищожност на договор на дарение поради привидност и разкриването на относителна симулация и тяхното доказване”, както и „Спрямо чия воля следва да се преценяват евентуалните пороци в намерението при сделка за дарение, сключена чрез пълномощник, действащ въз основа на общо пълномощно за всякакви разпоредителни действия – спрямо волята на дарителя – упълномощител или този на пълномощника”. Според касатора, въззивният съд дал отговор в противоречие с практиката на Върховния касационен съд по първите два въпроса, а третият е от значение за точното прилагане на закова и за развитието на правото по смисъла на чл.280, ал.1 и 3 ГПК.
От И. Т. Т. и С. Х. Т., двамата чрез адвокат Б. С. от АК – Р. е подаден писмен отговор, в който оспорват доводите в касационната жалба и считат, че не е налице основание за допускане на касационно обжалване по чл.280, ал.1 ГПК.
От Й. Т. М. не е постъпил писмен отговор.
За да постанови решението въззивният съд е възприел мотивите на първоинстанционния съд, че договорът за дарение с нотариален акт № 93 от 12.02.2016 г. на идеална част от наследствен имот в полза на трето за съсобствеността лице, който е последван от продажбата на останалите в собственост на прехвърлителя идеални части от същия недвижим имот, не е нищожен поради симулация и липса на основание, независимо че сделките са извършени на същата дата и има платена цена при съставянето на пълномощно за извършването им, тъй като резултатът не е непозволен или забранен от закона. Плащането на продажна цена по втората сделка преди сключването й, както и осуетяване правото на изкупуване от другите наследници /съсобственици на имота/, според съда не е основание за нищожност на извършеното дарение, тъй като участвалият в нотариалното производство пълномощник е имал представителна власт за безвъзмездно разпореждане с имота, въз основа на което следва да се преценяват евентуалните пороци в сделката. Според въззивния съд, искът по чл.33, ал.2 ЗС е допустим, но неоснователен, тъй като оспорваното от ищцата дарение на идеални части от имота е извършено валидно, с оглед на което първата инстанция правилно е отхвърлила исковете като недоказани.
Върховният касационен съд, състав на Четвърто гражданско отделение, намира, че не са налице предпоставките за допускане на касационно обжалване на въззивното решение., тъй като поставените въпроси не са разрешени в противоречие с практиката на ВКС и не са от значение за точното прилагане на закона и за развитието на правото по смисъла на чл.280, ал.1, т.1 и 3 ГПК.
Първият процесуалноправен въпрос, за приложението на чл.272 ГПК, във връзка със задължението на въззивния съд да изложи собствени мотиви по всички доводи и възражения във въззивната жалба, не обосновава допускане на касационно обжалване поради противоречие с практиката на ВКС по смисъла на чл.280, ал.1, т.1 ГПК, тъй като въззивният съд е направил самостоятелна преценка на доказателствения материал по делото, като е посочил, че възприема фактическите и правни изводи за спорните между страните обстоятелства, тъй като от писмените доказателства и свидетелските показания на пълномощника по сделката се установява, че му е била учредена широка представителна власт, включително с правото да се разпорежда безвъзмездно с част от наследствения имот, чиято цел не е забранена или непозволена от закона, съгласно разясненията в ТР № 5 от 28.11.2012 г. по тълк. дело № 5/2012 г. на ВКС, ОСГК, с оглед на което, според съда, доводите за липса на основание на договора за дарение са неоснователни. Тези изводи са в съответствие с практиката на Върховния касационен съд, според която предвидената в чл.272 ГПК процесуална възможност не дерогира изискването на чл.236, ал.2 ГПК за мотивиране на въззивното решение, тъй като не освобождава въззивната инстанция от задължението да се произнесе по спорния предмет на делото, след като подложи на самостоятелна преценка доказателствата и обсъди защитните тези на страните при съблюдаване на очертаните с въззивната жалба предели на въззивното производство (решение № 34 от 26.02.2015 г. на ВКС по гр. д. № 6256/2014 г., II г. о., ГК.; решение № 123 от 28.05.2014 г. по гр.д. № 7750/2013 г., I г.о. ГК и др.). Въпросът, длъжен ли е въззивният съд да разгледа и обсъди всички доводи и възражения във въззивната жалба, в този смисъл, не е разрешен в противоречие, а в съответствие с дадените разяснения в т.19 на ТР № 1/04.01.2001 г. на ОСГК, според което дейността на въззивната инстанция е аналогична на тази на първата инстанция и поради това въззивният съд е длъжен да даде свое собствено разрешение по спорния предмет на делото като извърши самостоятелна преценка на доказателствата, формира свои самостоятелни фактически и правни изводи по съществото на спора и ги изрази писмено в мотивите към решението си. В случая, при постановяване на обжалваното решение, съдът е взел отношение по всички обстоятелства от значение за крайния извод, че не се доказва симулация поради липсата на писмено доказателство /”обратно писмо”/, което да установи симулативност в изявленията на страните, а авансовото плащане на продажната цена по втората сделка, само по себе си, не обосновава възмездност на първия договор за дарение на част от имота. Мотивите на въззивния съд не са в противоречие с установената съдебна практика, формирана с решение № 68/22.02.2012 г. по гр.д. № 748/2011 г. на ВКС, ІІ г.о. и решение № 392/10.01.2012 г. по гр.д. № 891/2010 г. на ВКС, І г.о., с която се приема, че съгласно чл.12 и чл.235, ал.2 ГПК съдът постановява решението си, като преценява доводите на страните по свое вътрешно убеждение, върху приетите за установени обстоятелства и в рамките на твърдяните по делото факти, като всяка от страните носи тежестта на доказване на фактите, от които черпи изгодни за себе си последици, поради което поставеният процесуалноправен въпрос не дава основание за допускане на касационно обжалване на въззивното решение по чл.280, ал.1, т.1 ГПК.
Материалноправният въпрос за предпоставките за прогласяване на нищожност на договор на дарение поради привидност и разкриването на относителна симулация и тяхното доказване също не дава основание за допускане на касационно обжалване поради противоречие с практиката на ВКС поради следните съображения: В съдебната практика на Върховния касационен съд в решение № 988/13.09.2010 г. по гр.д. № 473/2009 г. на ВКС, ІІІ г.о. е изяснено, че, за да се приеме, че дарението е относително симулативно и прикрива продажба, е необходимо да се проведе пълно доказване на прикритата сделка въз основа на непълния обратен документ и останалите допустими доказателствени средства по чл.134, ал.2 ГПК(отм.) При отсъствие на уговорена цена и твърдения на отчуждителя по договора за тази цена, не може да се разкрие съдържанието на прикритата сделка. В същия смисъл са решение от 17.07.2012 г. по гр.д. № 824/ 2011 г. на ВКС, ІV г.о, решение от 26.01.2012 г. по т.д. № 638/ 2010 г. на ВКС, І т.о. и решение от 12.01.2016 г. по гр.д. № 1870 /2015 г. на ВКС, ІІІ г.о., с които се приема, че документът, съставляващ начало на писмено доказателство следва да изхожда от насрещната страна (или да удостоверява изявленията й пред държавен орган) и да създава убеждение за вероятност на твърдението за привидност на материализираното в документ изявление, като при начало на писмено доказателство, свидетелски показания са допустими за установяване привидността на съдържащите се в документа изявления, ако са поискани. Посочва се, че при относителната симулация волеизявлението на страните съдържа две части: изявява се желание за сключване на сделката, при спазване на предписаната форма, която сделка става достояние на третите лица, от друга страна – страните са постигнали съгласие, че не целят правните последици на обективираната пред третите лица сделка, а действителната им воля е различна от външно изявената. Приема се също така, че вторият елемент на волеизявлението, разкриващ действителната воля на страните, ако е изразен в писмен документ, представлява обратно писмо и, ако е истински, разкрива пълно симулацията, като е основание за прогласяване на нищожността на сделката по чл.26, ал.2, пр.5 ЗЗД.
В съдебната практика на ВКС се приема също, че между страните по явната сделка обратният документ е признание, че сделката не отразява действителните правоотношения и че съществува друга прикрита сделка. Обратният документ, който разкрива съдържанието на един прикрит договор трябва да съдържа всички елементи от съдържанието на договора и тогава той служи за пълно разкриване на симулацията. Когато документът е едностранен и разкрива само волеизявлението на една от страните по сделката, той ще служи само като начало на писмено доказателство по см. на чл. 165, ал. 2 ГПК/чл. 134, ал. 2 ГПК/отм.// и в този случай е допустимо доказването на действителните права и отношения между договарящите със свидетели. В това се състои разликата между обратния документ, който установява напълно прикритото съглашение и документът, който прави само вероятно твърдението за симулация. В случая, въззивният съд приема, че липсата на изхождащ от прехвърлителя писмен документ, не може да установи симулативност на изявлението му, че е получил продажна цена и за подарената част от имота, което е в съответствие с цитираната съдебна практика на ВКС и липсват предпоставките за допускане на касационно обжалване по чл.280, ал.1, т.1 ГПК.
В тази връзка, доводите на касатора за противоречие с други цитирани, но непредставени решения на ВКС, не могат да бъдат споделени, доколкото същите обосновават необходимостта от доказване по несъмнен начин на главния факт, че отчуждителят не е имал намерение да се разпореди със собствената си част от имота по начина, по който е отразено в нотариалния акт, което според въззивния съд в случая не се доказва. Оплакванията в тази част на изложението по същината си представляват касационни доводи за неправилност по чл.281, т.3 ГПК и могат да бъдат обсъждани само след допускане на обжалваното решение до касация по конкретен правен въпрос.
Последният поставен въпрос, спрямо чия воля следва да се преценяват евентуалните пороци в намерението при сделка за дарение, сключена чрез пълномощник, действащ въз основа на общо пълномощно за всякакви разпоредителни действия – спрямо волята на дарителя – упълномощител или този на пълномощника, не обуславя допускане на касационно обжалване в хипотезата на чл.280, ал.1, т.3 ГПК, тъй като отговорът му в случая е свързан с преценка на конкретните доказателства, във връзка с твърденията за нищожност на дарението. В съдебната практика на Върховния касационен съд се приема безпротиворечиво, че съдът не е обвързан от квалификацията на порока на сделката, посочен от страната, а го извежда от обстоятелствата, на които е основан иска за нищожност на договора /решение № 181/20.07.2012 г. по гр.д. № 1321/2011 г. на ІІІ г.о./. В решение № 97/08.02.2013 г. по гр.д. № 196/2011 г. на ВКС, І г.о. се приема, че съдът е длъжен да разгледа основанията за нищожност според тежестта на порока – от най-тежкия (противоречие със закона) и ако отхвърли този иск да премине към следващите по-леки пороци (липса на основание, липса на съгласие, привидност, невъзможен предмет и пр.), а когато уважи иска на едно от основанията, разгледани според естеството на порока не дължи произнасяне по останалите, предявени при условията на евентуалност искове. Следователно, порок на волята на страна по сделката, сключена чрез пълномощник, може да се поддържа, както във връзка с учредената представителната власт от дарителя, така и ако представителят е действал извън рамките на пълномощното или във вреда на представлявания. В случая, възззивният съд приема, че е дадено общо пълномощно, което не изключва безвъзмездно разпореждане с част от имота, поради което волята на пълномощника не е опорочена и не се доказва липсата на основание или привидност на договора за дарение. Изводите на съда не могат да се проверяват за необоснованост при селекцията на касационните жалби, а само при решаване на правния спор по същество (арг. от чл.281, т.3 ГПК).
Отделно от изложеното, при липсата на съображения, че съдебната практика се нуждае от осъвременяване поради промяна в законодателството или обществените отношения, не е налице основанието по чл.280, ал.1, т.3 ГПК. Когато се твърди, че правната уредба е непълна или противоречива и липсва съдебна практика по определен въпрос също е необходимо да се изложат съображения в какво се състои непълнотата, неяснотата или противоречието на конкретните правни норми, чието тълкуване се иска. В случая, няма доводи в посочения смисъл, поради което не е налице хипотезата на чл.280, ал.1, т.3 ГПК.
От И. Т. Т. и С. Х. Т., двамата чрез адвокат Б. С. от АК–Р. са поискани разноските за адвокатско възнаграждение в касационната инстанция, което следва да бъде присъдено съгласно представения договор за правна защита и съдействие от 04.02.2019 г.
Воден от изложеното, Върховният касационен съд, състав на ІV г.о.
О П Р Е Д Е Л И:
НЕ ДОПУСКА касационно обжалване на въззивно решение № 421 от 25.10.2018 г. по в.гр.д. № 439/2018 г. на Окръжен съд Русе.
ОСЪЖДА И. М. М. с адрес [населено място], ЕГН [ЕГН], да заплати на И. Т. Т. и С. Х. Т., двамата чрез адвокат Б. С. от АК–Р., разноските за адвокатско възнаграждение пред касационната инстанция в размер на 1000 (хиляда) лева.
Определението е окончателно.
ПРЕДСЕДАТЕЛ:
ЧЛЕНОВЕ: 1.
2.