О П Р Е Д Е Л Е Н И Е
№ 446
[населено място] 06.06. 2018 год.
Върховният касационен съд на Република България, IІІ гражданско отделение в закрито съдебно заседание на тринадесети февруари две хиляди и осемнадесета година в състав:
ПРЕДСЕДАТЕЛ: МАРИЯ ИВАНОВА
ЧЛЕНОВЕ: ЖИВА ДЕКОВА
МАРГАРИТА ГЕОРГИЕВА
разгледа докладваното от съдия Д.
гр.дело № 3304 по описа за 2017 год., за да се произнесе, взе предвид следното:
Производството е по чл.288 ГПК, вр. § 74 от ПЗР на З..
Постъпила е касационна жалба от ПК „Н. Възход“, чрез процесуален представител адв.Д., срещу решение от 11.05.2017г., постановено по в.гр.д.№162/2017г. на Апелативен съд – В., с което е потвърдено решение от 07.02.2017г. по гр.д.№118/2016г. на Окръжен съд – Добрич в обжалваната част за уважаване на предявения от [община]
иск с правно основание чл.59 ЗЗД за сумата от 26 784лв., представляваща обезщетение за ползване без правно основание на общински терен, намиращ се в централна градска част в [населено място], за периода м.май 2013г. – до м.април 2014г., ведно със законната лихва върху главницата от датата на завеждане на иска .
К. счита, че са налице основания по чл.280, т.1-3 ГПК за допускане на касационно обжалване.
Ответникът по жалбата [община] не взема становище по касационната жалба.
Касационната жалба е процесуално допустима – подадена е в срока по чл.283 от ГПК, срещу обжалваемо решение, от легитимирана страна, която има интерес от обжалването.
Върховният касационен съд, състав на ІІІ гр.отделение на ГК, след преценка на изложените основания за касационно обжалване по чл.280, ал.1 ГПК намира:
С въззивното решение е потвърдено първоинстанционното решение в обжалваната част за уважаване на предявения от [община] срещу ПК „Н. Възход“ иск с правно основание чл.59 ЗЗД за сумата от 26 784лв., представляваща обезщетение за ползване без правно основание на общински терен, намиращ се в централна градска част в [населено място], за периода м.май 2013г. – до м.април 2014г., ведно със законната лихва върху главницата от датата на завеждане на иска до окончателонто изплащане на сумата.
Установено е, че с решение №65/04.07.2007г., постановено по гр.д.№187/06г. по описа на Д., влязло в сила в долупосочената част на 30.06.2009г., ПК „Н. Възход” е осъдена да предаде на [община] владението върху собствения й недвижим имот, представляващ терен с площ от 1 116 кв.м., от които 700 кв.м. част от УПИ І, кв.48, 244 кв.м. част от УПИ І, кв.15 и 172 кв.м. улична регулация по плана на Ц. на [населено място], върху който е изградена едноетажна сграда от сглобяема метална конструкция с площ от 1 116 кв.м., на основание чл.108 ЗС. Със същото решение е отхвърлен предявеният от [община] против ПК „Н. Възход” иск с правно основание чл.108 ЗС за предаване владението върху едноетажна сграда от сглобяема метална конструкция с площ от 1 116 кв.м.
В. съд е приел, че страните са обвързани от формираната между тях сила на пресъдено нещо по влязлото в сила съдебно решение по отношение правото на собственост на [община] върху недвижимия имот с площ от 1 116 кв.м., включващ 700 кв.м. от УПИ І, кв.48, 244 кв.м. от УПИ І, кв.15 и 172 кв.м. улична регулация по плана на Ц. на [населено място], както и осъждането на ПК „Н. Възход” да й предаде владението върху този имот, тъй като го владее без основание. С оглед на това е прието, че в настоящото производство ПК „Н. Възход” не разполага с правото да възразява, че ползва общинския терен на годно правно основание, възникнало преди приключване на устните състезания пред въззивна инстанция в производството, по което е формирана сила на пресъдено нещо, каквито възражения по същество се навеждат с твърденията, че кооперацията е придобила собственост върху едноетажната сграда от сглобяема метална конструкция с площ от 1 116 кв.м. по силата на закона – чл.2, ал.3 ЗОС/отм.2004г./, т.к. я е построила със свои средства преди 13.07.1991г., предвид което и има право да я държи върху имота, собственост на [община], вкл. и предвид разпоредбата на чл.64 ЗС като суперфициар има право да ползва земята.Посочено е, че тези твърдени права са отречени с влязлото в сила решение като е прието, че изграденият през 1983г. върху държавен тогава имот обект със средствата на кооперативната организация, чиито правоприемник е ПК „Н. Възход”, с оглед техническите му характеристики не попада в категорията обекти в обхвата на чл.2, ал.3 ЗОС /отм./, като не съставлява сграда или постройка, а съставлява временна постройка – сглобяема метална конструкция, без траен градоустройствен статут, която може да бъде демонтирана и преместена. Посочено е, че поради това в решението по спора за собственост е прието, че чл.2, ал.3 ЗОС /отм./, предвиждащ, че не са общинска собственост сградите и постройките на кооперативните организации, чието строителство е извършено от тях до 13.07.1991г., вкл. и прилежащия терен, не намира приложение, предвид което и ПК „Н. Възход” владее станалия вече по силата на З. общински имот, върху който е разположен обектът, без основание. Р. иск по отношение на временната постройка е отхвърлен, защото е прието, че същата като преместваем обект, който може да бъде демонтиран и преместен на друго място без съществени увреждания, не е недвижима вещ, поради което и не би могло да бъде придобита от собственика на земята по силата на чл.92 ЗС. Също защото не съставлява сграда е прието, че е неприложима разпоредбата на чл.64 ЗС, т.к. същата касае правата на лице, собственик на сграда, изградена върху земя, собственост на друго лице.
Посочено е в обжалваното решение, че не е спорно между страните, че в процесния период м.05.2013г.-м.04.2014г. кооперацията е използвала недвижимия имот, собственост на въззиваемата страна, чрез използване на своята разположената върху него временна постройка с площ от 1 116 кв.м. като влязлото в сила решение през 2009г. по уважения иск с правно основание чл.108 ЗС не е било приведено в изпълнение в този период. Приети са за неоснователни възраженията на кооперацията, че т.к. общината, въпреки, че разполага с влязло в сила решение по уважен иск с правно основание чл.108 ЗС е бездействала, то и следва да бъде прието, че същата не е положила грижата на добрия стопанин по см. на чл.83, ал.2 ЗЗД, поради което и не може да претендира обезщетение. В. съд се е позовал на приетото в постановеното по реда на чл.290 от ГПК решение №96/11.05.2016г. по гр.д.№5405/15г. по описа на ВКС, ІІІ гр.о./постановено по предявен иск с правно основание чл.59 ЗЗД за ползването на същия имот между същите страни за друг период/, формиращо задължителна съдебна практика по произнасянето на ВКС по въпроса, до който е допуснато касационно обжалване, а той е „дали бездействието на собственика по влязло в сила съдебно решение по чл.108 ЗС за получаване на владението на своя имот и защита на интересите си е пречка за уважаване на иск с правно основание чл.59 ЗЗД”, когато едно лице ползва чужд имот без основание собственикът има право, но няма задължение да го отстрани фактически от имота, поради което и бездействието на собственика, независимо по какви причини е породено, не освобождава лицето, което ползва имота от задължението да заплати за неоснователното си обогатяване.Нормата на чл.83, ал.2 ЗЗД се отнася за обезщетението за вреди от неизпълнение на задължения, а не за неоснователно обогатяване.
В. съд се е позовал и на решение, постановено по реда на чл.290 от ГПК и формиращо задължителна съдебна практика, а именно решение №398/06.08.2014г. по гр.д.№1933/13г. по описа на ВКС, ІV гр.о., е посочено, че общата хипотеза за неоснователно обогатяване е налице в случаите, когато лице несобственик ползва недвижимия имот /вещта/ без правно основание и с това препятства собственика да го ползва съобразно неговото функционално предназначение в обема на правата, които има. Ползването от несобственик на имота препятства собственика да ползва лично или да отдава под наем/на правно основание/ имота и да реализира имуществена облага.Фактическият състав на предявен иск с правно основание чл.59 ЗЗД обхваща елементите: 1/ ищецът да е собственик на имота/вещта; 2/ ответникът да го използва фактически без наличието на правно основание за това; 3/ размер на вредата, изчислена на база сумата, с която собственикът е обеднял, т.к. не е реализирал ползата от принадлежащото му право на ползване на имота – наемната цена на този функционален тип имоти.
В. съд се е позовал и на решение №293/30.09.2015г. по гр.д.№119/15г. по описа на ВКС, ІV гр.о., също постановено по предявен иск с правно основание чл.59 ЗЗД за ползването на същия имот между същите страни за друг период, в което е прието, че относно размера на обезщетението изключения спрямо субекти или вида собственост не могат да се обосновават, като в случая е без значение обстоятелството, че ищецът е община и имотът е общинска частна собственост.
Прието е за неоснователно възражението на въззивника, че т.к. имотът е отчасти публична общинска собственост, същият не би могъл да бъде отдаван под наем. Изложени са съображенията на съда, че при наличието на условията на чл.6 ЗОС имоти публична общинска собственост могат да се обявят за частна и обратно, от своя страна имоти публична общинска собственост също могат да бъдат отдавани под наем-чл.14, ал.7 ЗОС, като в правомощията на съответната община е да реши как да бъде използван имотът, при спазване на предвидения в законодателството ред, вкл. като може да разреши и поставянето на преместваеми обекти за търговска дейност по реда, посочен в чл.56 ЗУТ /имотът попада в УПИ с отреждане по план от 2006г. за обществено обслужване и паркинг, като по предходен план, действащ към датите на съставяне на А. за имотите в части от които попада процесният, съответно с №1657 и №1658 от 23.11.2001г. е бил с отреждане за делови търговски център/. Прието е за ирелеватно обстоятелството дали частите от общинските УПИ, заемани от обекта на въззивника с обща площ от 1 116 кв.м., могат или не да бъдат отделени в самостоятелен УПИ, притежаващ минимално изискуемите площ и лице, т.к. горното не е условие за отдаването на дадена вещ под наем.
В. съд е възприел приетото в цитираното решение от 30.09.2015г., че и при наличието на одобрена наредба от ОбС-Д. с определен размер на наем на общинско имущество, единственият обективен критерии за определяне размера на паричното обедняване на собственика в случая е само пазарът – търсенето и отдаването под наем на недвижими имоти с характеристиките на процесния. Посочено е, че в размера на средномесечния пазарен наем е присъдено обезщетение за ползването на процесния имот и за друг период с решение №18/04.02.2016г. по т.д.№34/15г. по описа на ВКС, ІІ т.о. Посочено е, че с цитираното с решение №96/11.05.2016г. по гр.д.№5405/ 15г. по описа на ВКС, ІІІ гр.о. обезщетение е присъдено в размерите по наредбата на ОбС Д., касаещи отдаването под наем на общински имоти за паркинг, но е посочено, че в тази му част решението не формира задължителна съдебна практика, т.к. решението, предмет на касационно проверка, не е било допуснато до касационно обжалване по този въпрос, а по въпроса „дали бездействието на собственика по влязло в сила съдебно решение по чл.108 от ЗС за получаване на владението на своя имот и защита на интересите си е пречка за уважаване на иск с правно основание чл.59 ЗЗД”. В. съд е изложи и съображения, че наличието на определен размер на наемна цена за общинско имущество, което може да се ползва като паркинг, от една страна не означава, че би се намерил наемател, който да я плаща през исковия период, а от друга не означава, че с оглед отреждането по плана на терена за обществено ползване не би могло и същият с оглед местоположението му в Ц. на [населено място] да попадне в схемата, одобрявана от главния архитект на общината, за разполагане на преместваеми обекти по чл.56 ЗУТ, а за поставянето на такива цената в наредбата е над 20 пъти по-висока от тази за паркинг/0, 56 лв. на месец за кв.м. спрямо 14, 11лв. на месец за кв.м./, а тази по-висока цена от своя страна е и в пъти по-висока от средномесечния пазарен наем за имота, установен от СТЕ, но пък тази по-висока цена би се дължала само при наличието на възникнали валидни договорни или административни отношения.
В. съд е приел, че за установяване размера на обезщетението следва като обективен критерий да бъде приложен средномесечният пазарен наем за този функционален тип имоти. Възприето е заключението на СТЕ от 05.12.2016г., като обективно и компетентно дадено и неоспорено от страните, че средномесечният пазарен наем за периода, изчислен по метода на пазарните аналози и метода на сравнителните продажби, възлиза на 26 784лв./2 232лв. на месец/по 2лв. за кв.м. Прието е, че с установената от СТЕ сума на средномесечния пазарен наем за имота в размер от 26 784лв. за процесния период общината е обедняла, а кооперацията се е обогатил, спестявайки заплащането му за ползването на чуждия поземлен имот, поради което до този размер предявеният иск е основателен и следва да бъде уважен.
К. счита, че е налице основание за допускане на касационно обжалване по чл.280, ал.1 ГПК на въззивното решение по следните въпроси:
1 „дължи ли се обезщетение за лишаване от ползване на имот – терен в населено място, изцяло застроен със законно изградени постройки, съществуващи на място, определено от собственика на терена, до премахването или преместването им по съответния правен способ“; 2 „след като до съществуването на тези постройки владението на терена, върху което са изградени, не може да бъде предаден на собственика, независимо от наличието на изпълнителен титул за това, следва ли се изплащане на обезщетение за лишаване от същото владение, което поради гореизложеното не може да бъде предадено“; 3 „може ли с промяна на предназначението на имот да се промени и конфигурация на права, т.е. да се приеме по същество нов план“; 4“релевантна ли е възможността за промяна на плана относно минали събития за срок, за който няма спор, че такава промяна не е била осъществявана“.
К. счита, че е налице основание за допускане на касационно обжалване по чл.280, ал.1 ГПК по въпроса: „наличието на диспозитив на съдебно решение прави ли решаващите мотиви за произнасянето му задължителни или ползващи се с доказателствена сила за страните по спора, по който е произнесено, независимо от обстоятелството дали решението е постановено по реда на чл.290 ГПК или не“.
К. е посочил, че по поставените въпроси са налице основания по чл.280, ал.1, т.1-3 ГПК, но не е посочил и не е представил доказателства за наличие на противоречива съдебна практика по смисъла на чл.280, ал.1, т.2 ГПК; не е посочил задължителна съдебна практика, на която счита, че въззивното решение противоречи по поставените въпроси; не е обосновал поставените въпроси са да от значение за точното прилагане на закона, както и за развитие на правото. Отделно от това, на първите два от поставените от касатора въпроси, както е посочено и във въззивното решение, е даден отговор в постановено по реда на чл.290 ГПК решение №96/11.05.2016г. по гр.д.№5405/15г. по описа на ВКС, ІІІ гр.о ., формиращо задължителна съдебна практика по произнасянето на ВКС по въпроса, до който е допуснато касационно обжалване, а той е „дали бездействието на собственика по влязло в сила съдебно решение по чл.108 ЗС за получаване на владението на своя имот и защита на интересите си е пречка за уважаване на иск с правно основание чл.59 ЗЗД”, когато едно лице ползва чужд имот без основание собственикът има право, но няма задължение да го отстрани фактически от имота, поради което и бездействието на собственика, независимо по какви причини е породено, не освобождава лицето, което ползва имота от задължението да заплати за неоснователното си обогатяване.Нормата на чл.83, ал.2 ЗЗД се отнася за обезщетението за вреди от неизпълнение на задължения, а не за неоснователно обогатяване. В. решение е постановено в съответствие с посочената задължителна съдебна практика. Следващите два от поставените въпроси не представляват правни въпроси по смисъла на чл.280, ал.1 ГПК, т.к. не са разрешени в обжалваното въззивно решение, в което не са обсъждани промяна в предназначението на имота или промяна в плана, а е обсъждана и то като допълнителни, нерешаващи мотиви, възможността с оглед местоположението на имота и отреждането по плана на терена за обществено ползване да попадне в схемата, одобрявана от главния архитект на общината, за разполагане на преместваеми обекти по чл.56 ЗУТ, т.к. за поставянето на такива цената в наредбата на [община] е по висока от тази за паркинг и от средната пазарна цена. Последният от поставените въпроси се отнася към доводите в касационната жалба, че въззивният съд е бил задължен да възприеме приетото в решение №96/11.05.2016г. по гр.д.№5405/ 15г. по описа на ВКС, ІІІ гр.о., с което обезщетение е присъдено в размерите по наредбата на ОбС Д., касаещи отдаването под наем на общински имоти за паркинг, като според касатора определения с решението на ВКС „размер е посочен в диспозитива на решението и като такъв се ползва със С. между страните, при което приетото в съжденията на въззивния съд относно задължителността на мотивите на това решение, е неточно – С. произтича от диспозитива на това решение /а оттам и решаващите мотиви по определянето му/“. По въпроса за пределите на действие на силата на пресъдено нещо и мотивите на влязлото в сила решение ползват ли се с такава, има установена съдебна практика, включително такава по чл.290 ГПК, в съответствие с която е постановено въззивното решение. С решение №58/26.04.2016 по гр.д. №5180/2015 на ВКС, I г.о. по този въпрос е прието, че
съгласно чл. 298 ГПК, решението влиза в сила само между същите страни и техните универсални и частни правоприемници, придобили права в хода на процеса, по отношение на предявеното основание на спорното право в исковата молба и формираното искане. Произнасяне по тези три въпроса се съдържа в диспозитива на решението, което е концентриран израз и краен извод за това дали спорното право съществува на предявеното основание за ищеца, а при отрицателен установителен иск – дали ответника притежава отричаното от ищеца право на всички възможни основания. Съгласно чл. 236, ал.1 т.5 ГПК, диспозитивът съдържа какво постановява съда по спорното право. Мотивите се излагат към решението – чл. 235, ал.2 ГПК и по съдържание съставляват анализ на доказателствата в тяхната взаимна връзка и зависимост при използване правилата на логиката, подвеждането на приетите за установени факти под правната норма и формиране на правни изводи от тях. С т.18 от ТР № 1/04.01.2001г. на ОСГК, Р № 44/07.02.2012г. по гр.д.№ 1188/2011г. ІV гр.о. Р № 133/26.10.2011 по т.д.№ 133/2011г. ІІ г.о. Р № 472/12.01.2012г. по гр.д. 1712/2010г. ІV гр.о. и Р № 610/09.12.2008г. по т.д.№ 391/2008г. на ВКС І т.о. се приема, че със сила на пресъдено нещо се ползва само диспозитива на влязлото в сила съдебно решение. Ако страната иска да се формира сила на пресъдено нещо по едно преюдициално отношение, тя следва да го въведе като предмет на спора с предявяване на инцидентен установителен иск – чл. 212 ГПК. В противен случай съдът ще го обсъди само в мотивите, за да реши спора, но по него няма да се формира сила на пресъдено нещо. Само в изрично предвидените два случая в чл. 298, ал.4 ГПК за възражение за прихващане и по искане за признаване право на задържане се формира сила на пресъдено нещо, но в тези случаи съдът се произнася с диспозитива на решението.
К. сочи, че е налице основание за допускане на касационно обжалване по чл.280, ал.1, т.1 ГПК по въпроса: за задължението на въззивния съд като инстанция по съществото на спора да се произнесе по всички направени и поддържани възражения в процеса по спора и в разглежданата от него въззивна жалба. Счита, че по този въпрос въззивното решение е в противоречие с ППВС №1/1985г., т.19. К. и в касационната жалба не е посочил конкретни възражения и доводи, които счита, че не са обсъдени от въззивния съд, а напротив – конкретните оплаквания в жалбата са за неправилност на изводите във въззивното решение за неоснователност на направените от него възражения и доводи, т.е. касаторът изразява несъгласие с изводите на съда, а не се позовава на липса на произнасяне по направените от него възражения и доводи. Поради това не е налице основание за допускане на касационно обжалване по поставения въпрос.
Предвид изложеното не следва да се допусне касационно обжалване на въззивното решение.
По изложените съображения Върховният касационен съд, състав на IІІ гр. отделение
О П Р Е Д Е Л И:
НЕ ДОПУСКА касационно обжалване на решение от 11.05.2017г., постановено по в.гр.д.№162/2017г. на Апелативен съд – В..
Определението не подлежи на обжалване.
ПРЕДСЕДАТЕЛ: ЧЛЕНОВЕ: