3
О П Р Е Д Е Л Е Н И Е
№ 447
гр. София,11.07.2017 год.
В ИМЕТО НА НАРОДА
ВЪРХОВЕН КАСАЦИОНЕН СЪД на Република България,Търговска колегия, Второ отделение, в закрито заседание на деветнадесети април през две хиляди и седемнадесета година, в състав:
ПРЕДСЕДАТЕЛ: РОСИЦА КОВАЧЕВА
ЧЛЕНОВЕ: ЕМИЛИЯ ВАСИЛЕВА
АННА БАЕВА
изслуша докладваното от съдия Анна Баева т.д. № 471 по описа за 2017г., и за да се произнесе, взе предвид следното:
Производството е по чл.288 ГПК.
Образувано е по касационна жалба на А. П. Г., [населено място], представляван от адв. М. З. срещу решение № 1407 от 04.07.2016г. по гр.д. № 4646/2015г. на Софийски апелативен съд, 5 състав, с което е обезсилено решение № 1241 от 28.07.2015г. по т.д. № 2122/2013г. на СГС, ТО, VI-15 състав и е прекратено производството по делото.
Касаторът поддържа, че обжалваното решение е постановено при съществено нарушение на съдопроизводствените правила, необоснованост и нарушение на материалния закон. Твърди, че въззивният съд не е съобразил, че в случая от значение са не само процесуалноправната легитимация /към датата на подаване на исковата молба/, а и материалноправната /към датата на провеждане на ОС, чиито решения се оспорват/. Поддържа, че съдът не е изпълнил задължението си за преценка на доказателствата и обстоятелствата по делото, а само се е ограничил да посочи, че трябва да се преценяват свободно от съда съобразно всички доказателства по делото. Сочи, че въззивният съд не е преценил дали са налице предпоставките на ЗЮЛНЦ и чл.15, ал.4 от Устава на сдружението за отпадане на ищците като негови членове. Твърди, че въззивният съд е направил неправилна преценка по разпределението на доказателствената тежест и приложимостта на съответните разпоредби на ГПК, както и не е съобразил качеството на представения протокол от 17.12.2015г. с презумпцията на чл.181 ГПК относно достоверността на датата на частния документ и необходимостта от оспорването му. Поддържа във връзка с решението на управителния съвет от 17.12.2012г., че въззивният съд не е взел предвид липсата на данни за датата и съответно сроковете за оспорване на такова решение и за узнаването му от засегнатата страна с оглед възможността за оспорването му. Твърди, че въззивният съд неправилно е счел за ирелеватна представената извадка с отразяванията в сайта на сдружението от 08.04.2013г., както и че неправилно е преценил и значението на обстоятелството, че ищецът е бил член на управителния съвет на сдружението към 17.12.2012г. от гледна точка на специфична материалноправна легитимация.
В изложението си по чл.284, ал.3 ГПК , в т.1 касаторът поддържа, че обжалваното решение подлежи на преценка от ВКС с оглед неговата допустимост и съответствие с ТР № 1 от 17.07.2001г. по гр.д. № 1/2001г. на О. на ВКС, т.10, чието действие е потвърдено с т.1 на ТР № 1 от 19.02.2010г. по т.д. № 1/2009г. на ОСГТК на ВКС, като сочи, че произнасянето на въззивния съд във връзка със съществуването на право на иск и активна процесуалноправна легитимация в производството по чл.25, ал.4 ЗЮЛНЦ предполага ищецът да е бил носител на накърненото членствено право към датата на вземане на оспорваното пред съда решение /Определение № 424 от 01.06.2011г. по ч.т.д. № 126/2011г. на ВКС, ТК, II т.о./, но съдът е приел, че към датата на подаване на исковата молба ищците не са членове на сдружението, т.е. не са активно процесуалноправно легитимирани да обжалват решенията на общото му събрание. В тази връзка твърди, че съдът не е конкретизирал кой момент приема за основа на преценката си за недопустимост, както и не се е произнесъл по въпроса за наличието или отсъствието на правен интерес, като вследствие на това не е направил разграничение между процесуалноправна и материалноправна легитимация. Счита, че разрешаването на този въпрос е в противоречие с определение № 284 от 16.04.2010г. по ч.т.д. № 518/2009г. на ВКС, ТК, II т.о. и решение № 128 от 19.11.2009г. по т.д. № 269/2009г. на ВКС, ТК, I т.о. В т.2 от изложението касаторът поддържа, че въззивният съд е разрешил в противоречие с практиката на ВКС следните правни въпроси, които са от значение за точното прилагане на закона и за развитието на правото – по характера на представения документ, по въпроса за начина на оспорване на съдържанието на такъв документ и по доказателствената тежест относно данните, съдържащи се в такъв документ, въззивният съд се е произнесъл в противоречие с практиката на ВКС – решение № 748/2011 по гр.д. № 801/2009г. на ВКС, ГК, IV г.о., решение № 80 от 17.07.2013г. по гр.д. № 161/2012г. на ВКС, ГК, IV г.о., решение № 117 от 26.04.2011г. по гр.д. № 718/2010г. на ВКС, ГК, I г.о., решение № 197 от 23.12.2014г. по гр.д. № 7364/2013г. на ВКС, ГК, III г.о., решение № 261 от 22.01.2014г. по гр.д. № 2354/2013г. на ВКС, ГК, III г.о., решение № 270 от 19.02.2015г. по гр.д. № 7175/2013г. на ВКС, ГК, IV г.о., решение № 74 от 13.05.2015г. по гр.д. № 4426/2014г. на ВКС, ГК, III г.о. В т.3 от изложението касаторът твърди, че следва да бъде допуснато касационно обжалване с оглед необходимостта от запълване на нормативна празнота и прилагане на правила по аналогия, като сочи следните въпроси:
3.1. Правилата по редовността на провеждане на заседания на върховни органи, приложими ли са за заседанията на органите на управление в случаите, когато такива са предвидени в закона? Твърди, че по този въпрос е налице основание по чл.280, ал.1, т.3 ГПК.
3.2. Доколко в производството по чл.25 ЗЮЛНЦ са приложими по аналогия разпоредбите на чл.74 и чл.71 ТЗ. Твърди, че според съда може да се иска отмяна на решение на орган на сдружението, непредвиден в ЗЮЛНЦ /за разлика от чл.71 ТЗ/ и съответно – до недопустимост на такъв иск срещу такъв ответник пред съда.
3.3. Може ли член на управителен орган на сдружение да обжалва решенията на върховните органи в това си качество? Твърди, че този въпрос е свързан с противоречивост и неяснота в нормативната уредба.
Ответникът Сдружение”Център за защита правата в здравеопазването” оспорва касационната жалба. Възразява, че посочените в жалбата въпроси не са от значение за развитие на правото. Излага съображения за неоснователност на касационната жалба.
Касационната жалба е редовна – подадена е от надлежна страна, срещу подлежащ на касационно обжалване съдебен акт в преклузивния срок по чл.283 ГПК и отговаря по съдържание на изискванията на чл.284 ГПК.
Въззивният съд, за да приеме, че първоинстанционното решение е недопустимо, е изложил съображения, че принадлежността на правото на конститутивния иск по чл.25, ал.4 вр. ал.6 ЗЮЛНЦ е обусловена изцяло от принадлежността на защитаваното материално право, т.е. на правото на членство и предполага ищецът да е бил носител на накърненото членствено право към датата на вземане на оспорваното пред съда решение- в случая решения на ОС на сдружението от 15.03.2013г. Посочил е, че съдът е задължен да следи служебно за допустимостта на иска във всяко положение на делото. В тази връзка е приел, че към датата на подаване на исковата молба ищците не са членове на сдружението, т.е. не са активно процесуалноправно легитимирани да обжалват решенията на общото събрание на сдружението, като е счел за основателно направеното от ответника с отговора на исковата молба възражение , че с протокол от заседание на УС на сдружението от 17.12.2012г. на основание чл.15, ал.4 от устава му е констатирано отпадане на ищците поради системно невнасяне на членски внос и неучастие в работата на сдружението и членството им е прекратено от тази дата. Въззивният съд е счел, че изложените от ищците съображения във връзка с оспорването на посочения протокол са свързани със съдържанието на документа, поради което първоинстанционният съд недопустимо и неправилно е приел при липса на оспорване на датата на съставяне на документа, че същият е оспорен от гледна точка на достоверността на датата му и че решението за прекратяване на членствените правоотношения на ищците е взето на 26.09.2013г. /датата на подаване на отговора на исковата молба/, предвид разпоредбата на чл.181, ал.1 ГПК. Въззивният съд е счел за неоснователни и възраженията за нередовна процедура, липса на кворум и решение на управителния съвет за прекратяване на членството, взето на проведено на 17.12.2012г. заседание, тъй като в устава на сдружението не е предвиден специален ред за свикване на заседание на управителния съвет, кворумът, предвиден в чл.37, ал.1 и чл.39, ал.1 от устава е спазен и е налице конкретно решение, с което членството на ищците е прекратено на основание чл.15, ал.4 от устава. Посочил е, че липсват твърдения и доказателства за оспорване на решението на управителния съвет пред общото събрание на сдружението по реда на чл.25, ал.5 ЗЮЛНЦ, както и че ищците не са представили доказателства за заплащане на членски внос и участие в дейността на сдружението преди датата 17.12.2012г. в съответствие с указанията на първоинстанционния съд. С оглед на това е счел за ирелевантно заплащането или незаплащането на членски внос от другите членове на сдружението, както и отразяванията в сайта на сдружението от 08.04.2013г.
Въззивният съд е посочил, че във вътрешните отношения прекратяването на членствените правоотношения е породило целените правни последици от момента на взимане на решението, поради което обстоятелството, че към 17.12.2012г. ищецът Г. е бил член на управителния съвет и в регистъра не е вписано освобождаването му като член на управителния съвет не обосновава активната му процесуалноправна легитимация.
Допускането на касационно обжалване съгласно чл. 280, ал. 1 от ГПК предпоставя произнасяне от въззивния съд по материалноправен или процесуалноправен въпрос, който е от значение за решаване на възникналия между страните спор и по отношение на който е налице някое от основанията по чл. 280, ал. 1, т. 1 – т. 3 ГПК. Този въпрос следва да е обусловил решаващите изводи на въззивната инстанция и от него да зависи изходът на делото. Преценката за допускане на касационно обжалване се извършва от ВКС въз основа на изложените от касатора твърдения и доводи с оглед критериите, предвидени в посочената правна норма.
Д. на касатора в т.1 от изложението за недопустимост на въззивното решение е неоснователен. Недопустимо е решение, което не отговаря на изискванията, при които делото може да се реши по същество– решение, постановено въпреки липсата на право на иск или ненадлежното му упражняване, както и ако съдът е бил десезиран, решение, постановено при липсата на положителна или наличието на отрицателна процесуална предпоставка. Въззивното решение отговаря на всички изисквания за допустимост. Доколкото с него е обезсилено като недопустимо обжалваното първоинстанционно решение, преценката за правилността на извода на въззивния съд за недопустимост на предявения иск касае правилността на това решение, а не неговата допустимост. С оглед на това не е налице основание касационният съд служебно да допусне касационен контрол на обжалваното решение с оглед евентуалната му недопустимост, а при липсата на формулиран конкретен процесуалноправен въпрос, извън оплакванията за неправилност на въззивното решение, обусловил решаващите изводи на въззивния съд, не е налице и общото основание по чл.280, ал.1 ГПК за допускане на касационно обжалване.
В т.2 от изложението си касаторът е изложил оплакване за неправилност на въззивното решение поради допуснати нарушения на съдопроизводствените правила във връзка с преценката за характера на представен документ, реда за оспорването му и разпределението на доказателствената тежест във връзка с това, възпроизвеждайки част от мотивите на обжалваното решение, без да формулира конкретен процесуалноправен въпрос, по който е налице противоречие между обжалваното въззивно решение и посочената практика на ВКС. К. съд не е длъжен и не може да извежда правния въпрос от твърденията на касатора и от сочените в касационната жалба факти и обстоятелства. Изложените от касатора оплаквания за неправилност на въззивното решение поради нарушение на съдопроизводствените правила не могат да обосноват допускане на касационен контрол, а могат да бъдат обсъждани само след допуснато касационно обжалване при формулиран конкрен правен въпрос, разрешен от въззивния съд и обусловил изхода на делото и констатирано наличие на допълнителните основания по чл.280, ал.1, т.1, т.2 и т.3 ГПК.
Правните въпроси, поставени в т.3 от изложението, не са релевантни, тъй като не са обусловили решаващите изводи на въззивния съд. Въззивният съд не е приел, че правилата по редовността на провеждане на заседания на върховни органи са приложими за заседанията на органите на управление, а е счел за неоснователни възраженията на касатора за нередовна процедура, липса на кворум и решение на управителния съвет за прекратяване на членството, взето на проведено на 17.12.2012г. заседание, тъй като в устава на сдружението не е предвиден специален ред за свикване на заседание на управителния съвет, кворумът, предвиден в чл.37, ал.1 и чл.39, ал.1 от устава, които уреждат реда за провеждане, кворума и мнозинството на заседанията на УС, е спазен, както и е налице конкретно решение, с което членството на ищците е прекратено на основание чл.15, ал.4 от устава. Изводите на въззивния съд не са обосновани и с прилагането по аналогия на чл.74 и чл.71 ТЗ в производството по чл.25 ЗЮЛНЦ. Въззивният съд не е обсъждал и въпроса дали качеството на ищеца на член на УС на сдружението обуславя активната му легитимация да обжалва решения на върховните органи, а това му качество е обсъждано единствено в контекста на преценката на въззивния съд за наличието на членствено правоотношение на ищеца с ответното сдружение. В тази връзка въззивният съд е приел, че липсата на вписване на освобождаването на ищеца като член на управителния съвет не обосновава активната му легитимация към датата на предявяване на исковата молба, тъй като във вътрешните отношения прекратяването на членствените правоотношения е породило целените материалноправни последици от момента на взимане на решението и не вписването в регистъра на съда по чл.17 ЗЮЛНЦ установява наличието на членствено правоотношение, а обратното – членственото правоотношение е предпоставка за избора на член на управителния съвет, съгласно чл.35, ал.3 от устава. При липса на общата предпоставка на чл.280, ал.1 ГПК, не следва да се обсъжда наличие на формално посоченото, без излагане на твърдения за обосноваването му, допълнителното основание по чл.280, ал.1, т.3 ГПК.
По изложените съображения настоящия състав намира, че не е налице основание за допускане на касационно обжалване на въззивното решение. При този изход на спора на касатора не следва да се присъждат разноски. На ответника следва на основание чл.78, ал.3 ГПК да бъдат присъдени направените разноски в размер на 400 лева за заплатено адвокатско възнаграждение за касационното производство.
Така мотивиран, Върховният касационен съд, Търговска колегия, състав на Второ отделение,
О П Р Е Д Е Л И:
НЕ ДОПУСКА касационно обжалване на решение № 1407 от 04.07.2016г. по гр.д. № 4646/2015г. на Софийски апелативен съд, 5 състав.
ОСЪЖДА А. П. Н., ЕГН [ЕГН], съд. адрес: [населено място], [улица], ет.2, кантора 262, адв. М. З. да заплати на Сдружение „Център за защита правата в здравеопазването”, ЕИК[ЕИК], [населено място], [улица] сумата 400 лева /четиристотин лева/ – разноски за адвокатско възнаграждение за касационната инстанция, на основание чл.78, ал.3 ГПК.
Определението не подлежи на обжалване.
ПРЕДСЕДАТЕЛ: ЧЛЕНОВЕ: