О П Р Е Д Е Л Е Н И Е
№ 447
гр. София, 11.11.2010 год.
В И М Е Т О Н А Н А Р О Д А
Върховният касационен съд на Република България, ІІ гражданско отделение, в закрито заседание на десети ноември две хиляди и десета година, в състав:
ПРЕДСЕДАТЕЛ: Емануела Балевска
ЧЛЕНОВЕ: Снежанка Николова
Велислав Павков
като разгледа докладваното от съдията Н. ч. гр. д. № 394/2010 год. по описа на Върховния касационен съд, ІІ г. о., за да се произнесе, взе предвид следното:
Производството е по чл. 274, ал. 3, т. 1 ГПК, образувано по частната жалба на Ц. И. С. и Л. А. И., чрез пълномощника им адвокат М. С., против въззивното определение от 8.09.2010 год. по ч. гр. д. № 7888/2010 год. на Софийски градски съд. С него е потвърдено първоинстанционното определение от 17.06.2010 год. по гр. д. № 35380/2009 год. на Софийския районен съд, с което е върната исковата молба на настоящите жалбоподатели за установяване против ответниците правото им на възстановяване на собствеността върху спорните земеделски земи към момента на включването им в ТКЗС, на основание чл. 14, ал. 4 ЗСПЗЗ.
Жалбоподателят поддържа становище за незаконосъобразност на обжалваното определение с молба за отмяната му и делото се върне на районния съд за продължаване процесуалните действия по разглеждане на предявения иск.
Ответниците не са взели становище по жалбата.
За да се произнесе, настоящият състав на ВКС, ІІ г. о. намира следното:
Преди да разгледа по същество частната жалба, касационният съд следва да се произнесе по допустимостта на касационното обжалване, съгласно чл. 274, ал. 3 ГПК, във вр. с чл. 280, ал. 1 ГПК, тъй като се обжалва въззивно определение, с което е оставена без уважение частна жалба против определение, преграждащо по-нататъшното развитие на делото, т. е. налице е хипотезата на чл. 274, ал. 3, т. 1 ГПК. В приложеното изложение по чл. 284, ал. 3, т. 1 ГПК жалбоподателите се позовават на основанията по чл. 280, ал. 1, т. 2 и т. 3 ГПК за допускане на касационно обжалване на въззивното определение. Формулират въпроса, по който въззивният съд се е произнесъл в обжалваното определение – за правния им интерес от предявяване на установителния иск за собственост към минал и настоящ момент, който е решаван противоречиво от съдилищата, с оглед представената съдебна практика, както и имащ значение за точното прилагане на закона, както и за развитието на правото.
За да остави в сила определението на първоинстанционния съд, с което исковата молба е върната и производството е прекратено като недопустимо, въззивният съд приел, че ищците не поддържат твърдение за подадено заявление от тях или от друг наследник за възстановяване на правото на собственост върху описаните имоти като принадлежащи на наследодателя А. Б., починал през 1944 год. Твърдят, че не са подали и заявление за признаване право на възстановяване на имотите, като принадлежащи на техния пряк наследодател И. Б., син на А. Б.. В исковата молба поддържат, че последният е бил съсобственик заедно с останалите низходящи на А. Б. на неговите имоти, които всички наследници внесли в стопанството, поради което и възстановяването им следва да е на всички тях, което обаче не обуславя наличието на правен интерес от предявяването на иска по чл. 14, ал. 4 ЗСПЗЗ против ответниците, наследници на останалите низходящи на А. Б.. Същите са заявили за възстановяване имотите като техни, поради което и спор по чл. 14, ал. 4 ЗСПЗЗ не е възникнал с оглед липсата на заявено искане от ищците за възстановяване на собствеността.
При това положение, обуславящият извода на съда въпрос е този за наличие на правен интерес от търсеното установяване по отношение на ответниците, че към момента на коопериране на земята собственици на спорните имоти са били наследниците на А. Б., респ. наследодателят на ищците и негов син И. А. Б. е бил собственик на 1/6 ид. част от тях, при данните по делото, че заявление за възстановяване на собствеността в лицето на този наследодател не е подадено.
По този въпрос е налице утвърдена съдебна практика, включително и задължителна такава за съдилищата. В изложението си жалбоподателите се позовават на представените определения на ВКС, обосновавайки наличие на противоречиво решаване на въпроса за допустимостта на иска по чл. 14, ал. 4 ЗСПЗЗ, които определения според настоящият състав са неотносими към спора по делото. Така, в определението с № 112 от 16.03.2010 год. по ч. гр. д. № 18/2010 год. на ІІ г. о. е разгледана хипотезата при постановен отказ за възстановяване на собствеността върху земеделския имот в лицето на ищеца, т. е. последният е подал заявление по реда на чл. 11, ал. 1 ЗСПЗЗ и допустимостта на иска му по чл. 14, ал. 4 ЗСПЗЗ е преценявана с оглед на това дали този отказ да му бъде възстановена собствеността е процесуална пречка да предяви иска за материално право, при положение, че същият имот е възстановен в лицето на други заявители. В този случай съдът е намерил аргумент в покрепа на извода си за допустимостта на иска в разпоредбата на чл. 14, ал. 7 ЗСПЗЗ, според която влязлото в сила решение /това на ищеца, с което е постановен отказ да му бъде възстановена собствеността/ може да бъде изменено от поземлената комисия /ОбСЗ/ при откриване на нови обстоятелства или нови писмени доказателства от съществено значение, за което е предвиден и срок. В такъв смисъл е и определението с № 173 от 13.04.2010 год. по ч. гр. д. № 116/2010 год. на І г. о. на ВКС, както и това с № 446 от 30.12.2008 год. по ч. гр. д. № 2116/2008 год. на V г. о. на ВКС, в което е прието, че искът по чл. 14, ал. 4 ЗСПЗЗ е недопустим, когато имотът изобщо не е заявен от страните или и за двете страни по спора има влязъл в сила отказ за признаване за възстановяване, какъвто е смисълът, вложен в ТР № 1/97 год. ОСГК на ВКС. Разрешението, дадено в обжалваното определение е съобразено с тази практика, тъй като, видно от твърденията на ищците е, че те не са заявили по реда на чл. 11, ал. 1 ЗСПЗЗ спорните имоти нито като такива на А. Б., нито като такива на неговите синове, респ. на техния пряк наследодател, поради което и не са „претендиращи за тези имоти”, за да имат правния интерес да установяват това обстоятелство към миналия момент, че наследниците на А. Б. са били съсобственици на внесените в стопанството имоти, респ. на всички тях /или на техните наследници/ е следвало да се възстанови собствеността.
Поради това и не е налице основанието по чл. 280, ал. 1, т. 2 ГПК за допускане на касационното обжалване, нито това по чл. 280, ал. 1, т. 3 ГПК, изискващо излагане на съображения за необходимост от разглеждането на правния въпрос с оглед допринасяне на промяна в създадена поради неточно прилагане на закона съдебна практика или за осъвременяване на тълкуването на закона с оглед промени в законодателството и обществените отношения, както и при непълна или неясна правна разпоредба, което налага тълкуването й с оглед създаване на съдебна практика по прилагането й или същата да бъде променена. Такива доводи не се поддържат в изложението, поради което и формалното цитиране на закона не обосновава наличието на поддържаното основание за допускане на касацията.
По изложените съображения и на основание чл. 288 ГПК, настоящият състав на ІІ гражданско отделение
О П Р Е Д Е Л И :
НЕ ДОПУСКА касационно обжалване на въззивното определение № 12503 от 8.09.2010 год. по ч. гр. д. № 7888/2010 год. на Софийски градски съд, по подадената от Ц. И. С. и Л. А. И., чрез адв. М. С., частна жалба против него.
Определението е окончателно.
ПРЕДСЕДАТЕЛ:
ЧЛЕНОВЕ: