10
О П Р Е Д Е Л Е Н И Е
№ 447
гр.София 05.06.2019 год.
Върховният касационен съд на Република България, IІІ гражданско отделение в закрито съдебно заседание на трети април две хиляди и деветнадесета година в състав:
ПРЕДСЕДАТЕЛ: МАРИЯ ИВАНОВА
ЧЛЕНОВЕ: ЖИВА ДЕКОВА
МАРГАРИТА ГЕОРГИЕВА
разгледа докладваното от съдията Декова
гр.дело №4659 по описа за 2018 год., за да се произнесе, взе предвид следното:
Производството е по чл.288 ГПК.
Постъпила е касационна жалба от В. В. У., чрез процесуален представител адв.Х., срещу решение от 29.05.2018г., постановено по в.гр.д.№526/2018г. на Окръжен съд – Варна, с което след частична отмяна на решение от 11.01.2018г. по гр.д.№10308/2017г. на Варненски районен съд, е уважен предявения от И. М. Ж. срещу В. В. У. иск с правно основание чл.284, ал.2 ЗЗД в размер на сумата 1034,97лв.
Касаторът счита, че са налице основания по чл.280, ал.1, т.1 и 3 ГПК за допускане на касационно обжалване.
В срока по чл.287, ал.1 ГПК е постъпил отговор от ответника по жалбата И. М. Ж., чрез процесуален представител адв. Р., който оспорва жалбата като неоснователна.
Постъпила е касационна жалба от И. М. Ж., чрез процесуален представител адв. Р., срещу решение от 19.07.2018г., постановено по в.гр.д.№526/2018г. на Окръжен съд – Варна, с което е оставена без уважение молбата му по чл.247 ГПК. Касационната жалба на И. Ж. в частта срещу въззивното решение от 29.05.2018г. е върната с разпореждане от 27.08.2018г. на администриращия я въззивен Окръжен съд – Варна, редовно връчено на 28.08.2018г., необжалвано.
Касаторът счита, че са налице основания за допускане на касационно обжалване по чл.280, ал.1, т.1-3 ГПК и по ал.2 – очевидна неправилност.
В срока по чл.287, ал.1 ГПК е постъпил отговор от ответника по жалбата В. В. У., чрез процесуален представител адв.Х., в който оспорва наличето на основание за допускане на касационно обжалване.
Върховният касационен съд, състав на ІІІ гр.отделение на ГК, след преценка на изложените основания за касационно обжалване по чл.280, ал.1 от ГПК намира:
В изложението на основанията за допускане на касационно обжалване касаторът-ответник сочи следните процесуалноправни въпроси в раздел І:1“Допустимо ли е въззивният съд да измени правната квалификация на иска и да не предостави възможност на страната да ангажира доказателства във връзка с променената правна квалификация?“; 2“Допустимо ли е въззивният съд да приема за установени обстоятелства, незаявени от ищцовата страна в исковата и уточнителната молби, както и за доказани факти, несъбрани по надлежния процесуален ред? В случай на заявени от въззивника нови твърдения и обстоятелства, след одобрен доклад по делото и определена от първоинстанционния съд правна квалификация на иска, следва ли въззивният съд да остави производството без движение и да даде указания за изправяне на нередовностите и неточностите на исковата молба?“; 3“Допустимо ли е въззивният съд вместо да цени всички събрани по делото доказателства поотделно и в тяхната съвкупност да елиминира изцяло доказателствата на една от страните /в случая свидетелските показания на ответната страна/, въпреки че те установяват твърденията й за начина на договаряне и уточняване между Бенд лидера и всеки един от членовете на „Трип колектив“, след като Бенд лидерът е приел поръчката от „Програм продакшън“?“.
Касаторът поставя и следните материалноправни въпроси в раздел ІІ: 1“Доколкото съдът следва да даде правната квалификация на иска на основата на изложените факти и обстоятелства в исковата молба на ищеца, правилна ли се явява определената от въззивния съд правна квалификация на предявения от И. М. Ж., като се имат предвид неговите твърдения и доводи в исковата молба за наличие на трудови правоотношениея с Бенд лидера – ответника В. В. У.?“; 2“ От гледна точка на правната квалификация на предявения иск, правилна ли се ядява дадената от въззивния съд правна квалификация на съществуващи трудови правоотношения между ищец И. М. Ж. и финландския работодател Програм продакшън, опосредени чрез Бенд лидера – ответника В. В. У., посредством сключения между последния и финладския работодател договор, при който Бенд лидерът да е действал от името на ищеца, който като член от състава на музикалната формация Трип колектив предварително да е овластил ответника да сключи такъв договор?“; 3“От гледна точка на правната квалификация на иска, издаденият от финладския работодател фиш за плащане /пейлист/ може ли да бъде приет за основа на отношенията между страните по делото, при липса на трудов договор и трудови правоотношения, регламентирани от българското законодателство? Финладският Закон за трудовите договори прилога ли се във взаимоотношенията между страните по делото, само заради това, че ответникът В. В. У. е сключил договор с финладската импресарска агенция Програм продакшън?“.
Касаторът сочи също и въпроси в раздел ІІІ на изложението:1“Липсата на коментар на обясненията, доводите и съображенията на ответника В. В. У. относно организацията на работата, поета в качеството му на Бенд лидер на музикалната формация Трип колектив, пряко касаещи правилното определяне на квалификацията на иска, представлява ли липса на мотиви на съдебното решение?“; 2“Приетата правна конструкция – ищецът, в качеството му на член на музикалната формация, овластява Бенд лидера да сключи от негово име трудов договор с финладския работодател, която не съответства на изложените от всяка от страните твърдения, факти и обстоятелства, представлява ли необоснованост на съдебното решение, евентуално основано и на процесуално нарушение „липса на преценка на събраните по делото доказателства поотделно и в тяхната съвкупност?“
Касоторът сочи ТР №1/2013г. на ОСГТК на ВКС и решение па гр.д.№3600/2015г. на ВКС, ІІІг.о. като съдебна практика относно задълженията на въззивната инстанция при промяна на квалификацията на иска да даде указания на страните да сочат и ангажират допълнителни доказателства и да ги допусне, ако са относими и ще допринесат за изясняване на фактите и обстоятелствата по предмета на спора.
Според касатора „по поставените въпроси не е налице съдебна практика, като се има предвид специфичният слуцай като предмет на спора, както и намесването от въззивния съд на финладското законодателство по трудови правоотношения“.
Касаторът сочи, че въззивното решеине е „постановено и при очевидна неправилност – основание по чл.280, ал.2 ГПК, като се има предвид събраните по делото писмени и гласни доказателства, които преценени в тяхната съвкупност водят до съвършено друга правна квалификация и изводи“.
Въззивният съд е приел, че успешно е провежден предявения иск с правно основание чл.284, ал.2 ЗЗД по отношение на втория контракт, за който е установено наличието на кумулативно изискуемите се предпоставки: съществуването на валиден договор за поръчка между страните, по който довереникът да е получил нещо в изпълнение на поръчката и липсата на доказателства, че полученото е предадено от довереника на доверителя, до размер на сумата 1034,97лв., представляваща левовата равностойност на 527,17евро.
По поставените в раздел І въпроси от касатора настоящия касационен състав намира, че не е налице основание за допускане на касационно обжалване.
Във въззивното решение са изложени съображенията на съда, че в константната практика на ВС и ВКС последователно е застъпвано становището, че посочената от ищеца правна квалификация не обвързва съда и че определянето й е служебно задължение на сезирания съд. Правната квалификация произтича от изложените в исковата молба обстоятелства, на които се основава искът, преценявани в неразривна връзка със съдържанието на формулираното в петитума на молбата искане за съдебна защита. Въззивният съд е длъжен да квалифицира правното основание на предявения иск, за да прецени дали първоинстанционният съд е разгледал предявения иск, както и за да реши спора по същество, ако решението е допустимо. Когато първоинстанционният съд е обсъдил твърдените от ищеца факти и обстоятелства, но е определил неправилно правната квалификация на иска, въззивният съд е длъжен да посочи правилната правна квалификация и да разгледа спора по същество, тъй като атакуваното решение не е недопустимо. В този смисъл въззивният съдебен състав е счел за неправилна дадената от първоинстанционният съд правна квалификация на главните искове като такива по чл.55, ал.1, предл. първо от ЗЗД и в проведеното съдебно заседание уведоми страните, че същите са с правно основание чл. 284, ал.2 от ЗЗД. Прието е, че тъй като първоинстанционният съд се е произнесъл по предявените факти, не се касае до произнасяне по непредявен иск, а за неправилно приложение на материалния закон, то решението му не е недопустимо и не подлежи на обезсилване, а спорът следвало и е разгледан по същество от въззивната инстанция по предявените искове с правно основание чл.284, ал.2 и чл.86 от ЗЗД.
Въззивното решение е постановено в съответствие със съдебната практика, включително и с посоченото от касатора решение по гр.д.№3600/2015г. на ВКС, ІІІг.о. като е съобразено, че в своята практика Върховният съд и Върховният касационен съд последователно са се придържали към становището, че определянето на правната квалификация на предявения иск е задължение на сезирания съд. За да определи действителното основание на спорното материално право, съдът следва да изходи от изложените в обстоятелствената част на исковата молба фактически твърдения, които формират основанието на исковата претенция, и от заявеното в петитума искане за защита. В съответствие с принципа на диспозитивното начало в гражданския процес съдът трябва да разреши правния спор съобразно действителната правна квалификация на предявения иск, след като обсъди релевантните за спора факти, доказателствата по делото и становищата на страните и приложи съответния материален закон. При пренасяне на спора пред въззивната инстанция последната има аналогични задължения, тъй като съгласно указанията в т.19 от ТР № 1/04.01.2001 г. на ОСГК на ВКС нейната правораздавателна дейност е тъждествена с тази на първата инстанция, представлява нейно продължение и изисква извършване в същата последователност на всички процесуални действия, насочени към постановяване на решението по съществото на спора, в т. ч. и квалифициране на спорното право.
В приложеното решение на ВКС е прието, че в случай, че въззивният съд при непроменени фактически твърдения и петитум на исковата молба възприеме различна от дадената в обжалваното първоинстанционно решение правна квалификация на предявения иск, той следва да разреши спора в съответствие с действителното правно основание на исковата претенция като обсъди защитните тези на страните във връзка със събраните доказателства и изложи собствени мотиви за основателност или неоснователност на иска в съответствие с разпоредбата на чл.236 ал.2 ГПК и изискванията на ППВС № 1/1953 г. за мотивираност на съдебния акт.
Поставените от касатора първи и втори въпрос, предпоставят произнасяне на въззивния съд при променени фактически твърдения като съдържание на обстоятелствената част на исковата молба /първия въпрос/ и по „обстоятелства, незаявени от ищцовата страна в исковата и уточнителната молби“ и „заявени от въззивника нови твърдения и обстоятелства, след одобрен доклад по делото и определена от първоинстанционния съд правна квалификация на иска“ /втори въпрос/. Така поставени правните въпроси от касатора не са разрешени във въззивното решение и не представляват правни въпроси по смисъла на чл.280, ал.1 ГПК. Във въззивното решение е разрешен въпроса относно правомощията на въззивната инстанция при дадена от първоинстанционния съд погрешна квалификация на иска, при непроменени фактически твърдения и петитум на исковата молба, който въпрос е разрешен във въззивното решение в съответствие с практиката на ВКС, вкл. с приложената от касатора такава. Както е разяснено в т.1 на ТР № 1 от 19.02.2010 г. по тълк. дело № 1/2009г. на ОСГТК на ВКС, правният въпрос от значение за изхода по конкретното дело е този, който е включен в предмета на спора и е обусловил правните изводи на съда по делото. Материалноправният или процесуалноправният въпрос трябва да е от значение за изхода по конкретното делото, за формиране решаващата воля на съда, но не и за правилността на обжалваното решение, за възприемането на фактическата обстановка от въззивния съд или за обсъждане на събраните по делото доказателства. Основателността на искането за допускане на касационен контрол се преценява само с оглед конкретните правни разрешения на въззивния съд, обусловили изхода на спора, доколкото във връзка с тях касаторът е формулирал относим правен въпрос. В производството по чл. 288 ГПК не може да бъде проверявано дали мотивите на въззивното решение са правилни. Това се отнаса и до третия от поставените от касатора въпроси, който е предпоставен от некореспондиращото със съдържанитео на мотивите на въззивното решение твърдение, че в случая не са обсъдени събраните гласни доказателства, ангажирани на ответната страна, сега касатор. Въззивният съд е приел за установено, че между страните по делото е сключен неформален договор за поръчка, по силата на който ищецът е възложил на ответника да получава дължимото му възнаграждение по всеки един от контрактите, като липсват данни за уговорено възнаграждение за извършването на посоченото правно действие. Въззивният съд е приел, че от събраните гласни доказателства, посредством разпитите на водените от страните свидетели, не се установява между страните по делото да е постигната уговорка за така нареченото от ответника вторично разпределение на дължимите му суми за положения труд по време на всеки от контрактите.
По поставените от касатора въпроси в раздел ІІ от изложението, изцяло се отнасят разясненията в т.1 на ТР № 1 от 19.02.2010 г. по тълк. дело № 1/2009г. на ОСГТК на ВКС. Както се посочи по-горе, материалноправният или процесуалноправният въпрос трябва да е от значение за изхода по конкретното делото, за формиране решаващата воля на съда, но не и за правилността на обжалваното решение, за възприемането на фактическата обстановка от въззивния съд или за обсъждане на събраните по делото доказателства. С поставените в този раздел въпроси се иска в производство по допускане на касационно обжалване касационната инстанция да провери правилността на изводите на въззивния съд по квалификацията на иска, което се извършва само при разглеждане на касационната жалба, ако такова бъде допуснато. Отделно от това, следва да се посочи, че във въззивното решение е прието, че в конкретния случай между страните не се спори, че трудовото възнаграждение на ищеца е превеждано по сметка на ответника, който е следвало да превежда същото по сметка на музиканта в групата. Т.е. съдът е приел, че по делото не се е развил спор относно вида на договора, в изпълнение на който третото за спора лице е превеждало дължимото на ищеца възнаграждение по сметка на ответника, който от своя страна е следвало да превежда същото по сметка на музиканта в групата. Поради това настоящият съдебен състав намира, че и поставените въпроси за приложимото право относно договора с импресарката агенция, не отговаря на изискванията за общо основание за допускане на касационно обжалване.
По поставените в раздел ІІІ от изложените правни въпроси също не е налице основание за допускане на касационно обжалване, като казаното по-горе относно разясненията в т.1 на ТР № 1 от 19.02.2010 г. по тълк. дело № 1/2009г. на ОСГТК на ВКС важи и тук. Отделно от това, по първия въпрос следва да се посочи, че въззивният съд е изложил мотиви „относно организацията на работата, поета в качеството на Бенд лидер на музикалната формация Трип колектив“. Несъгласието с решаващите изводи на съда в никакъв случай не може да се приравни с претендираната липса на мотиви, още повече, че настоящата инстанция констатира, че въззивният съд е разгледал доводите в отговора на исковата молба, че „преди извършване на конкретните преводи към музикантите, Бенд лидерът провежда вторично преразпределине, като удържа суми, съгласно вътрешното споразумение с всеки от тях“. Въззивният съд е приел, че от събраните гласни доказателства, посредством разпитите на водените от страните свидетели, не се установява между страните по делото да е постигната уговорка за така нареченото от ответника вторично разпределение на дължимите му суми за положения труд по време на всеки от контрактите. Във втория от поставените от касатора въпроси е предпоставено, че е прието нещо различно, от приетото във въззивното решение. Видно от мотивите на въззивното решение, въззивният съд е приел, че няма спор, а и видно от представените на л.39-І, л.44-І и л.47-І писмени доказателства се установява, че договорите с импресарската агенция са сключвани от ответника, в качеството му на ръководител на групата, а персоналния състав на същата е определян по-късно.
Касаторът сочи, че въззивното решеине е „постановено и при очевидна неправилност – основание по чл.280, ал.2 ГПК, като се има предвид събраните по делото писмени и гласни доказателства, които преценени в тяхната съвкупност водят до съвършено друга правна квалификация и изводи“. Основанието по чл. 280, ал. 2, предложение трето ГПК предпоставя на порок на въззивния акт, установим пряко и единствено от съдържанието на последния, без анализ на извършените процесуални действия на съда и страните, както и без съобразяване на действителното съдържание на защитата им, събраните доказателства и тяхното съдържание. В конкретния случай не е налице основание за допускане до касационно обжалване по чл. 280, ал. 2, пр. 3 ГПК.
Предвид изложеното не следва да се допусне касационно обжалване на въззивното решение.
В обжалваното от ищеца решение на въззивния съд, с което е оставена без уважение молбата му за допускане на очевидна фактическа грешка в постановеното въззивно решение по делото, е посочено, че съобразно трайната съдебна практика, очевидна фактическа грешка е всяко несъответствие между действителната воля на съда и тази, която е изразената в диспозитива на постановения съдебен акт. На поправка подлежи само очевидна фактическа грешка в постановения от съда диспозитив – актът, който се ползва със сила на присъдено нещо. Въззивнитя съд е приел, че в постановеното от него въззивно решение по спора, не е налице несъответствие между изложените мотиви и постановения диспозитив. Отделно е посочено, че в решението си е съобразил събраните по делото доказателства, както фишове за заплати, така и извлечение от банкови сметки, при което е възприел и отчел заплатените три броя аванси, всеки от които в размер на 1000 евро. молбата се излага, че е налице допусната очевидна фактическа грешка в постановеното решение, като не са отчетени получените от ищеца аванси в размер на по 1000 евро съответно на дати 09.06.2015 г., 18.08.2015 г. и 28.10.2015 г.
Касаторът сочи основания за допускане на касационно обжалване по чл.280, ал.1, т.1-2 ГПК. Счита, че обжалваното решение е постановено в противоречие с практиката на ВКС – решение по гр.д.№1151/2009г. на ІІг.о., решение по гр.д.№4576/2007г. на Vг.о., решение по гр.д.№ 343/2011г. на Іг.о., решение по гр.д.№6064/2013г. на ІVг.о. Касаторът формулира правен въпрос, по който счита, че въззивното решение е в противоречие с практиката на ВКС: „Допустимо ли е по реда на чл.247 ГПК да се отстрани ОФГ при грешно посочване в мотивите на решението на размера на работните заплати“. Според касатора в случая е налице несъответствие между изложената в мотивите воля на въззивния съд и изразената воля в диспозитива на решението, поради неправилно изчисляване на размера на работните заплати.
Във въззивното решение по спора съдът е приел, че от трите процесни контракта единствено по втория контракт се установява, че отчетената сума е с 529,17 евро по-малка от дължимата за периода, поради което искът по чл.284, ал.2 от ЗЗД за дължимото възнаграждение на ищеца за контракта му от 09.08.2015г. до 12.09.2015г. се явява частично основателен за сумата от 1034,97 лв., представляваща левовата равностойност на 527,17 евро. В този размер е уважен иска след частична отмяна на отхвърлителното въззивно решение.
В посочената от касатора практика на ВКС е прието, че: Очевидна фактическа грешка е налице при несъответствие между формулираната в мотивите воля на съда и изразената воля в диспозитива на неговото решение. Прието е, че е налице допусната очевидна фактическа грешка като несъответствие с диспозитива на въззивното решение, в който следва да се отрази установителен диспозитив за правото на собственост, съобразно приетото в мотивите му / решение по гр.д.№1151/2009г. на ІІг.о./; Грешките в пресмятането, включително и когато са в мотивите и в диспозитива, се отстраняват по реда на чл.247 от ГПК. Прието е, че допуснатата грешка в пресмятането се е пренесла и в диспозитива на съдебното решение и тъй като грешката е аритметическа, а не в правните изводи на въззивния съд, тя следва да бъде отстранена по реда на чл.247 ГПК/ решение по гр.д.№ 343/2011г. на Іг.о. / ; Че е допусната явна фактическа грешка и тогава, когато грешно е изписано име на страна, както в диспозитива, така и в мотивите на съдебния акт, щом няма съмнение относно правния субект, спрямо когото се е произнесъл съда решение по гр.д.№6064/2013г. на ІVг.о.
В случая самият касатор твърди, че съдът „неправилно тълкува доказателствата и не отчита получените от аванси от ответника“, т.е., че грешката не е аритметическа, а не в правните изводи на въззивния съд. Поради това неоснователно се сочи противоречие с посочената от касатора парктика на ВКС, вкл. с решение по гр.д.№ 343/2011г. на Іг.о., с което е прието, че когато допуснатата грешка е в пресмятането /аритметическа/, а не в правните изводи на въззивния съд, тя следва да бъде отстранена по реда на чл.247 ГПК. Поради изложеното няма основание за допускане на касационно обжалване по чл.280, ал.1, т.1 ГПК. Посоченото от касатора основание чл.280, ал.1, т.2 ГПК в действащата му редакция, не е е обосновано с посочване на актове на Конституционния съд на РБ или на СЕС. Не е обосновано и соченото от касатора основание по чл.280, ал.1, т.3 ГПК. Отделно, по приложението на чл.247 ГПК има установена съдебна практика /вкл. посочената от самия касатор/, която не се нуждае от промяна.
Според касатора-ищеца в решението не са отчетени получените аванси, като счита, че съдът „неправилно тълкува доказателствата и не отчита получените от аванси от ответника“ в размер на по 1000 евро съответно на дати 09.06.2015 г., 18.08.2015 г. и 28.10.2015 г. и че при неотчитане на безспорно получени от ответника суми, се е достигнало до обечивно неправилно решение. Касационната инстанция извършва самостоятелна преценка на правилността на въззивното решение и в случай, че са нарушени правни норми и принципи, които нарушения го опорочат до такава значителна степен, че неправилността му произтича без реална необходимост от анализ или съпоставяне на съображения за наличието или липсата на нарушение на материалния закон, съществено нарушение на съдопроизводствените правила или необоснованост, служебно или по искане на жалбоподателя го допуска до касационно обжалване. Настоящият съдебен състав не намира да са допуснати такива нарушения.
По изложените съображения Върховният касационен съд, състав на IІІ гр. отд.
О П Р Е Д Е Л И:
НЕ ДОПУСКА касационно обжалване на решение от 29.05.2018г., постановено по в.гр.д.№526/2018г. на Окръжен съд – Варна, с което след частична отмяна на решение от 11.01.2018г. по гр.д.№10308/2017г. на Варненски районен съд, е уважен предявения от И. М. Ж. срещу В. В. У. иск с правно основание чл.284, ал.2 ЗЗД в размер на сумата 1034,97лв.
НЕ ДОПУСКА касационно обжалване на решение от 19.07.2018г., постановено по в.гр.д.№526/2018г. на Окръжен съд – Варна, с което е оставена без уважение молбата на И. М. Ж. по чл.247 ГПК.
Определението не подлежи на обжалване.
ПРЕДСЕДАТЕЛ: ЧЛЕНОВЕ: