9
Върховен касационен съд на Република България ТК, ІІ т.о. дело № 1949/2013 год.
О П Р Е Д Е Л Е Н И Е
№ 447
гр.София, 08.07. 2014 година
Върховният касационен съд на Република България, Търговска колегия, ІІ отделение в закрито заседание на трети декември две хиляди и тринадесета година в състав:
ПРЕДСЕДАТЕЛ: РОСИЦА КОВАЧЕВА
ЧЛЕНОВЕ: ЛИДИЯ ИВАНОВА
ЕМИЛИЯ ВАСИЛЕВА
изслуша докладваното от
председателя (съдията) ЛИДИЯ ИВАНОВА
търговско дело под № 1949/2013 година
Производството е по чл.288 във вр. с чл.280, ал.1 ГПК.
Образувано е по касационна жалба на [фирма], [населено място], подадена чрез процесуалния му представител адвокат Р.М. от САК срещу решението на Софийски апелативен съд № 138/24.01.2013 год., постановено по т.дело № 1734/2012 год. С това решение след частична отмяна на първоинстанционното решение на Софийски градски съд, ТО, VІ-4 състав от 23.02.2012 год. по гр.дело № 1919/2009 год. в осъдителната му част апелативният съд е отхвърлил предявеният от ищеца касатор срещу Министерство на финансите [населено място] иск по чл.79, ал.1 ЗЗД за заплащане на неизплатен остатък от цената на доставени два броя спасителни лодки по договор от 14.11.2006 год. за разликата над присъдените от първоинстанционния съд 97 760 евро до предявения размер от 316 000 евро като погасен чрез прихващане, както и претенцията за мораторна лихва по чл.86, ал.1 ЗЗД върху претендираната главница /включваща частично неизплатената цена на стоката и цената за обучение/ за разликата над присъдените 8 224.80 евро до претендирания размер от 29 207.85 евро; сумата 108.02 евро-мораторна лихва върху главница от 1 155.27 евро и сумата 18.37 евро-мораторна лихва върху главница от 196.46 евро за периода на забава от 11.02.2009 год. до 09.11.2009 год. Със същото решение е потвърдено първоинстанционното решение в останалата му обжалвана част, с което са отхвърлени исковете за присъждане на мораторни лихви върху уговорените договорни лихви за забавено плащане; претенцията за пропуснати ползи по чл.82 ЗЗД за разликата над сумата 1 155.27 евро, на колкото възлиза печалбата от олихвяване на несвоевременно освободената гаранция от 113 820 евро по протокол № 1, както и претенциите за заплащане на мораторни неустойки по чл.92, ал.1 ЗЗД и лихви по чл.86, ал.1 ЗЗД върху тези неустойки за забавено плащане на цената за доставените стоки по протоколи от № 2 до № 7.
В касационната жалба се правят оплаквания за неправилност на обжалваното решение поради необоснованост и допуснати нарушения на материалния закон и съдопроизводствените правила. Излагат се съображения, че съдът неправилно е приел за основателно направеното от ответника след срока за отговор възражение за прихващане с негово насрещно вземане за неустойка за забавено изпълнение при доставката на две от лодките, въпреки, че самият той е бил в забава при изплащането на остатъка от дължимата цена. Наведени са доводи, че уговорената лихва при неизпълнение на парично задължение представлява договорна мораторна неустойка /въпреки, че размерът й се определя на база на лихвен процент/ и тъй като самата неустойка представлява лихвоносна главница, дължи се и обезщетението за забавено плащане по чл.86, ал.1 ЗЗД в размер на законната лихва върху претендираната неустойка.
В допълнително изложение по чл.284, ал.3, т.1 ГПК, повтаряйки оплакванията за незаконосъобразност и необоснованост касаторът сочи основание за допускане на касационно обжалване по чл.280, ал.1, т.1 ГПК. Позовава се на противоречие на обжалваното решение с практиката на ВКС по поставените многобройни материалноправни и процесуални въпроси, които най-общо могат да бъдат обединени в три основни групи: Първата група въпроси касае допустимостта на направеното от ответника възражение за прихващане – към кой момент следва да бъде направено /с отговора на исковата молба или в по-късен момент/; от коя дата настъпва погасяването на насрещните задължения и намира ли приложение разпоредбата на чл.76, ал.2 ЗЗД? Втората група въпроси се отнася до основателността на направеното от ответника възражение за прихващане и възможността той да претендира неустойка за забавено изпълнение при доставката на двете процесни лодки след като сам е изпаднал в забава по отношение на ищеца във връзка с окончателното изплащане на договорената цена. Третата група въпроси се отнасят до приложението на чл.92 и чл.86, ал.1 ЗЗД и възможността при уговорена договорна лихва за забавено плащане на парично задължение, която според касатора има характер на мораторна неустойка, да се начислява законната мораторна лихва по чл.86, ал.1 ЗЗД върху размера на претендираната неустойка. Твърди, че въззивното решение противоречи на приложените към касационната жалба решения на различни състави на гражданска и търговска колегии на ВКС.
Ответникът по касационната жалба Министерство на финансите изразява становище, че не е налице основание за допускане на касационно обжалване, а по същество направените оплаквания са неоснователни.
Върховният касационен съд, състав на второ отделение на Търговска колегия, като взе предвид изложеното в касационната жалба и провери данните по делото намира, че същата е подадена от надлежна страна срещу подлежащ на обжалване акт на въззивен съд в срока по чл.283 ГПК, но въпреки процесуалната й редовност не е налице соченото основание за допускане на касационно обжалване. Преценката се извършва с оглед критериите предвидени в чл.280, ал.1 ГПК при спазване на указанията дадени в ТР № 1/2009 год. на ОСГТК на ВКС.
Видно от данните по делото, с обжалваното решение след частична отмяна на първоинстанционното решение в осъдителната му част апелативният съд е отхвърлил претенцията на ищеца-касатор за заплащане на неизплатената част от цената на доставените две спасителни лодки за разликата над сумата 97 760 евро до предявения размер от 316 000 евро, както и претенциите за мораторни лихви по чл.86, ал.1 ЗЗД; за разликата над 8 224.80 евро до пълния размер от 29 208.85 евро в съответствие с размера на посочената главница; за сумата 108.02 евро върху главницата от 1 155.27 евро и за сумата 18.37 евро върху главницата от 196.46 евро-пропуснати ползи от олихвяване на несвоевременно освободени гаранционни суми за периода на забавата. Прието е въз основа на събраните доказателства, че поначало ответникът-възложител по процесния договор дължи неизплатения остатък в размер на 40% от цената на доставената стока и стойността на проведеното обучение. За да отхвърли претенцията на ищеца апелативният съд е счел за основателно направеното от ответника в първоинстанционното производство възражение за прихващане с негово насрещно вземане за неустойка в размер на сумата 218 240 евро по чл.21.1 от договора за забавено изпълнение от страна на ищеца на доставката по протокол № 6/17.12.2007 год. с 33 дни и по протокол № 7/31.01.2008 год. със 77 дни спрямо уговорения срок – 14.11.2007 год. Наведени са доводи, че възражението за прихващане е направено от процесуалния представител на ответника пред първоинстанционния съд с отговора му на исковата молба и допълнителния отговор, поради което същото е допустимо и валидно, а разгледано по същество-основателно, тъй като дължимостта на неустойката е обусловена от настъпването на условията, при които е договорена. Доколкото претенцията за мораторна лихва по чл.86, ал.1 ЗЗД има акцесорен характер същата е изцяло в зависимост от изхода на спора досежно главницата. По отношение отхвърлената претенция на ищеца за неустойка по чл.92, ал.1 ЗЗД за забавено изплащане от ответника на остатъка от договореното възнаграждение съдът е тълкувал съдържанието на сключения договор и е достигнал до извода, че същият не съдържа изрична неустоична клауза, а страните са договорили, че при забава в плащанията в рамките на два месеца от забавянето изпълнителят може да претендира лихви съобразно съответния ре-дисконтов курс, прилаган от съответната банка. В тази връзка е прието, че тъй като съдът е сезиран с претенция за неустойка, каквато не е договорена, същата се явява неоснователна, поради което не се дължи и присъждане на мораторна лихва върху размера на претендираната неустойка за забавено плащане. В съответствие със събраните по делото доказателства частично е уважена претенцията по чл.82 ЗЗД за вреди за периода на неоснователно задържане на дадените гаранции, изразяващи се в пропуснатата от ищеца възможност да реализира печалба от олихвяване на гаранционните суми, като е отхвърлена претенцията за мораторна лихва по чл.86, ал.1 ЗЗД върху присъдените суми поради липса на отправена покана до ответника, в която да се конкретизира вида и размера на пропуснатите ползи.
Съгласно указанията дадени в ТР № 1/2009 год. на ОСГТК на ВКС, допускането на касационно обжалване предпоставя произнасяне от въззивния съд по релевантен материалноправен или процесуален въпрос, който е от решаващо значение за крайния изход на спора и по отношение на който е налице някое от основанията предвидени в чл.280, ал.1 ГПК. Правният въпрос трябва да е от значение за предмета на спора и да е обусловил правните изводи на съда по конкретното дело, но не и за правилността на обжалваното решение с оглед възприемането на фактическата обстановка от въззивния съд или преценката на събраните доказателства. Основанията за допускане на касационно обжалване са различни от общите основания за неправилност на въззивното решение предвидени в чл.281, т.3 ГПК. Касаторът е длъжен да изложи ясна и точна формулировка на правния въпрос от значение за изхода на делото разрешен с обжалваното решение. Върховният съд не е задължен да го изведе от изложението към касационната жалба, но може да го уточни и конкретизира.
С оглед на изложеното настоящият съдебен състав счита, че поставените от касатора в жалбата му многобройни въпроси могат да бъдат обединени в три основни групи.
Първата група въпроси касае допустимостта на направеното възражение за прихващане и релевантен по делото е въпроса за правомощията на съда да разгледа възражение за прихващане с насрещно задължение, когато според твърденията на касатора същото е заявено след изтичане срока за отговор по чл.367 ГПК. По отношение на този въпрос, обаче, не е налице твърдяното основание за допускане на касационно обжалване по чл.280, ал.1, т.1 ГПК. Съгласно константната практика на ВКС нормата на чл.371 ГПК представлява изключение от въведения в чл.370 ГПК принцип за преклузия на правото ответникът да представя доказателства и да прави възражения срещу иска след изтичане срока за отговор. В цитираната норма законодателят е предвидил възможност възражението за прихващане да се направи до приключване на съдебното дирене в първата инстанция, когато за доказването му не се налага събирането на нови доказателства, или до приключване на съдебното дирене във въззивната инстанция, когато съществуването или неоспорването му са установени с влязло в сила съдебно решение или заповед за изпълнение. Обжалваното решение е в съответствие със закона и цитираната съдебна практика, обобщена в т.4 на ТР № 1/09.12.2013 год. на ОСГТК на ВКС. Що се отнася до това налице ли са предвидените в закона условия за допускане и разглеждане на направеното възражение за прихващане, съдът преценява конкретно в зависимост от данните по делото. В случая съдът е извършил такава преценка, в резултат на което е направил извода, че заявеното с отговора /стр.65 от делото/ и допълнителния отговор на исковата молба от процесуалния представител на ответника възражение за прихващане е допустимо и подлежи на разглеждане, тъй като претендираното с него насрещно вземане за неустойка за забавено изпълнение при доставката на двете процесни лодки е конкретизирано по основание и размер; забавата на ищеца е безспорно установена от доказателствата по делото и не се налага събиране на нови доказателства. В тази връзка оплакванията за необоснованост и незаконосъобразност на обжалваното решение представляват основания за касиране по смисъла на чл.281, т.3 ГПК, но не и основания за допускане на касационно обжалване с оглед критериите предвидени в чл.280, ал.1 ГПК.
По въпроса от кой момент при извършено съдебно прихващане настъпва погасяване на насрещните вземания също е налице постоянна практика на ВКС, на която обжалваното решение не противоречи. Като разпростира силата на пресъдено нещо и относно възражението за прихващане – чл.298, ал.4 ГПК законът сочи, че вземането, предявено с възражението за прихващане, става ликвидно, даже преди това да е било спорно /неликвидно/. Съдебното прихващане погасява насрещните вземания занапред с влизане в сила на съдебното решение, а не от деня на възражението за прихващане, защото към този момент насрещните вземания /или едно от тях/ не са ликвидни. В този смисъл са и приложените от самия касатор, постановени по реда на чл.290 ГПК решения на ВКС, ТК по т.дело № 895/2010 год. на ІІ т.о.; по т.дело № 631/2010 год. на ІІ т.о.; по т.дело № 79/2009 год. на ІІ т.о.; по т.дело № 783/2008 год. на ІІ т.о., които съгласно т.2 от ТР № 1/2009 год. са задължителни за долустоящите съдебни инстанции.
Поставеният от касатора въпрос в каква поредност на дължимите суми се извършва погасяването на насрещните вземания и следва ли да се приложи разпоредбата на чл.76, ал.2 ЗЗД е ирелевантен, тъй като обжалваното решение не съдържа произнасяне по такъв въпрос.
Втората група въпроси се отнасят до основателността на направеното възражение за прихващане и по-конкретно до дължимостта на насрещното вземане за неустойка за забавено изпълнение при доставката на двете лодки предвид твърдението на ищеца-касатор, че ответникът също е неизправна страна по договора, тъй като е забавил изплащането на 40% от дължимата цена. Поначало не съществува спор в правната теория и съдебната практика, че неустойката е форма на договорна отговорност и може да бъде уговаряна за различни форми на неизпълнение: компенсаторна – при пълно неизпълнение, мораторна – за забавено изпълнение, неустойка за лошо изпълнение и др. В един и същи договор може да са комбинирани неустойки за различни форми на неизпълнение, като е недопустимо само кумулирането на неустойки за неизпълнение на едно и също задължение. Страните са тези, които определят кое задължение се обезпечава с уговорената неустойка, както и формата на неизпълнение, която прави задължението за неустойка изискуемо. Съгласно постоянната практика на ВКС задължението за неустойка се поражда с факта на неизпълнение на договорното задължение, чието изпълнение тя обезпечава и обезщетява. Кредиторът може да иска заплащане на неустойка само в случаите и при условията, за които е договорена, в който смисъл са и решенията по: т.дело № 714/2008 год. на ТК, ІІ т.о.; т.дело № 474/2009 год. на ТК, ІІ т.о.; т.дело № 1141/2010 год. на ТК, ІІ т.о. и др., постановени по реда на чл.290 ГПК. В тази връзка, в зависимост от постигнатите конкретни договорености и изпълнението на договорните задължения, възможно е всяка от страните по договора да претендира неустойка от другата страна за нейното неизпълнение, както и да отговаря за неустойка за своето неизпълнение към нея. В случая, с оглед данните по делото, прилагайки клаузата на чл.21.1 от процесния договор към безспорно установената забава от страна на ищеца при доставката на процесните лодки, съдът е направил извода за дължимост на уговорената мораторна неустойка, като е уважил възражението на ответника за прихващане на това негово вземане с насрещното вземане на ищеца за дължимата цена на доставената стока по предявения иск. Не е налице хипотезата на чл.96, ал.1 ЗЗД, тъй като забавата при доставката на двете лодки не е в причинна зависимост от изплащането на остатъка от цената, който се дължи след приемането на доставените лодки от получателя.
Третата група въпроси /по-голямата част от които са фактически/ касаят приложението на чл.92, ал.1 и чл.86, ал.1 ЗЗД и обобщени се свеждат до възможността страните да уговарят лихва за забавено плащане, която според касатора има характер на мораторна неустойка и допустимо ли е да се начислява законна мораторна лихва по чл.86, ал.1 ЗЗД върху размера на претендираната неустойка за забавено плащане. В случая тези въпроси са поставени за обсъждане в производството по чл.288 ГПК единствено с цел проверка правилността на изводите на въззивния съд относно предявената претенция за неустойка за забава при плащането на втората вноска в размер на 40% от договореното възнаграждение за всяка една от доставките и уговореното обучение. За да отхвърли предявения иск по чл.92, ал.1 ЗЗД съдът е направил решаващия извод, че отговорността за заплащане на неустойка може да бъде ангажирана само при наличието на изрична неустоична клауза, каквато процесния договор не съдържа. Този извод е направен с оглед събраните доказателства и касае единствено конкретното дело. Въз основа на извършено тълкуване съдържанието на клаузата на чл.28.2 от Общите условия на договора в обжалваното решение е прието, че в конкретния случай страните не са уговорили мораторна неустойка, а при забава в плащанията извън посочените срокове са предвидили заплащане на договорна лихва по редисконтирания процент, прилаган от централната банка на страната на възложителя /в случая Министерство на финансите на РБ/, ако плащанията са във валутата на тази страна, с каквато претенция съдът не е сезиран. Този извод е направен с оглед събраните доказателства и касае единствено изхода по конкретното дело. Дали този извод на съда е обоснован е въпрос на конкретна преценка на фактите и събраните доказателства по делото, контрол върху която в настоящото производство не може да бъде осъществен. Въпросът за фактическите изводи на въззивната инстанция и за приложението на материалния закон въз основа на тях не попада в приложното поле на чл.280, ал.1 ГПК, нито касационните основания по чл.281, т.3 ГПК представляват основания за допускане на касационно обжалване предвид указанията дадени в ТР № 1/2009 год. на ОСГТК на ВКС.
Не е налице твърдяното основание за допускане на касационно обжалване и по хипотетично поставените от касатора правни въпроси относно възможността на страните да договарят мораторна неустойка за забавено плащане извън размера на законната лихва по чл.86, ал.1 ЗЗД; какво е съотношението между нормите на чл.92, ал.1 и чл.86, ал.1 ЗЗД и допустимо ли е да се начислява законната лихва по чл.86, ал.1 ЗЗД върху размера на претендирана договорна мораторна лихва за забавено плащане. Постоянна и непротиворечива е съдебната практика на ВКС, че нормата на чл.86, ал.1 ЗЗД има диспозитивен характер и страните по договора са свободни да уговарят заместване на мораторната лихва с мораторна неустойка и да определят нейния размер. Когато страните са договорили мораторна неустойка за забавено плащане вместо предвидената от закона мораторна лихва по чл.86, ал.1 ЗЗД, при неизпълнение на парично задължение те имат право да претендират само неустойката. Законната лихва се дължи ако страните не са предвидили друго, тъй като в противен случай това би представлявало едностранно изменение на сключения договор, съдържащ изрична уговорка за отклонение от правилото на чл.86, ал.1 ЗЗД. По отношение забавеното изпълнение на парично задължение разпоредбите на чл.86 и чл.92 ЗЗД не се намират в съотношение на обща към специална. Чл.86, ал.1 ЗЗД се прилага тогава, когато страните не са уговорили друго. Според действуващата нормативна уредба недопустимо е само кумулирането на неустойка за забавено плащане и законната лихва по чл.86, ал.1 ЗЗД, тъй като по този начин се дублират санкции за едно и също неизпълнение. Обжалваното решение не противоречи на цитираната съдебна практика, която се съдържа и в приложените към касационната жалба решения на ВКС по т.дело № 333/2011 год. на ТК, ІІ т.о.; по т.дело № 687/2009 год. на ТК, І т.о.; по т.дело № 838/2008 год. на ТК, ІІ т.о., постановени по реда на чл.290 ГПК. Различният краен изход е обусловен от различните факти по всяко едно дело, а не от противоречиво разрешаване на правен въпрос, който е предмет на настоящото дело. В случая, както вече беше посочено, отхвърлянето на иска по чл.92, ал.1 ЗЗД, с който е бил сезиран, въззивният съд е обосновал с довода, че в процесния договор липсва неустоична клауза, тъй като уговорената лихва по редисконтирания процент, прилаган от централната банка в страната на възложителя, няма характер на договорна мораторна неустойка, нито на компенсаторна неустойка.
Неоснователно е позоваването на касатора на чл.280, ал.1, т.3 ГПК. Съгласно ТР № 1/2009 год. на ОСГТК на ВКС, точното прилагане на закона е насочено към отстраняване на противоречива съдебна практика, към необходимост от промяна на непротиворечива, но погрешна практика по поставения правен въпрос, каквито данни в случая липсват. Развитие на правото е налице, когато произнасянето по съществения правен въпрос е наложено от непълнота на закона или е свързано с тълкуването му, какъвто не е настоящия случай.
По изложените съображения и на основание чл.288 ГПК съставът на второ отделение на Търговската колегия на Върховния касационен съд
О П Р Е Д Е Л И:
НЕ ДОПУСКА касационно обжалване на решението на Софийски апелативен съд № 138/24.01.2013 год., постановено по т.дело № 1734/2012 год.
Определението не подлежи на обжалване.
ПРЕДСЕДАТЕЛ:
ЧЛЕНОВЕ:
/СЛ