2
О П Р Е Д Е Л Е Н И Е
№ 448
гр. София,10.07.2017 год.
В ИМЕТО НА НАРОДА
ВЪРХОВЕН КАСАЦИОНЕН СЪДна Република България,Търговска колегия, Второ отделение, в закрито заседание на седми март през две хиляди и седемнадесета година, в състав:
ПРЕДСЕДАТЕЛ: РОСИЦА КОВАЧЕВА
ЧЛЕНОВЕ: ЕМИЛИЯ ВАСИЛЕВА
АННА БАЕВА
изслуша докладваното от съдия Анна Баева т.д. № 2422 по описа за 2016г., и за да се произнесе, взе предвид следното:
Производството е по чл.288 ГПК.
Образувано е по касационна жалба на [фирма], [населено място], представлявано от адв. К. срещу решение № 244 от 15.07.2016г. по т.д. № 227/2016г. на Пловдивски апелативен съд, с което е потвърдено решение № 28 от 11.02.2016г. по т.д. № 44/2015 на Пазарджишки окръжен съд и касаторът е осъден да заплати по сметка на П. сумата 1049,13 лева – държавна такса, и на назначения по делото особен представител на ответника адвокатско възнаграждение в размер на 2013,70 лева. С потвърденото първоинстанционно решение е отхвърлен предявеният от касатора против [фирма] /н/ иск с правно основание чл.694, ал.3, предл.1 ЗЗД за установяване, че вземането на касатора в размер на 52 456у46 лева, представляващо направени съдебни разноски по т.д. № 41/2010г. на Пазарджишки окръжен съд и по обезпечителното производство и включено с определение № 194 от 10.03.2015г. по т.д. № 66/2010г. от Пазарджишки окръжен съд в списъка на неприетите вземания, е съществуващо.
Касаторът поддържа, че обжалваното решение е неправилно. Излага подробни съображения за неправилност на извода на въззивния съд, че предявеното вземане е несъществуващо, тъй като присъдените с постановеното по реда на чл.248 ГПК определение разноски не следва да се считат присъдени поради обезсилването на съдебното решение, което е изцяло изменено в частта за разноските с това определение. Сочи, че този извод е обоснован с погрешното разбиране на въззивния съд, че определението по чл.248 ГПК няма самостоятелно действие, а представлява неразделна част от решението, което изменя, и с обезсилването на главното решение определението по чл.248 ГПК става безпредметно и няма действие. Твърди още, че въззивният съд се е отклонил от предмета на делото, както и не е съобразил, че прекратяването на производството и обезсилването на постановеното решение е станало при настъпване на хипотезата, предвидена в чл.637, ал.2 ТЗ /приемане на вземането, предмет на иска, в производството по несъстоятелност/, а не по причина, поради която ищецът няма право на разноски. Поддържа, че след като за приемането на едно вземане в производството по несъстоятелност не е необходимо това вземане да бъде задължително установено с влязъл в сила съдебен акт, въззивният съд е следвало да изложи съображения по въведеното с исковата молба основание за уважаване на иска и да вземе предвид, че размерът на разноските е установен с наличните по т.д. № 41/2010г. на ПзОС разходни документи и допълнително е конкретизиран в определението по чл.248 ГПК, което и до днес не е отменено или обезсилено.
В изложението си по чл.284, ал.3, т.1 ГПК касаторът поддържа наличие на основанията по чл.280, ал.1, т.1, т.2 и т.3 ГПК, като сочи следните процесуалноправни въпроси:
1. Определението по чл.248 ГПК има ли самостоятелен предмет и какъв – осъдителен диспозитив за заплащане на посочения в него размер на разноски или негов предмет е само решението, което допълва или изменя? Касаторът поддържа, че този въпрос е решен в противоречие с определение № 3 от 07.01.2015г. по ч.гр.д. № 6344/2014г. на ВКС, ГК, I г.о.– основание по чл.280, ал.1, т.1 ГПК.
2. Влязло в сила определение по чл.248 ГПК на първата инстанция загубва ли своя предмет /осъдителен диспозитив за съдебни разноски/ и правно действие /изпълнителен титул по смисъла на чл.404 ГПК/ при последващо обезсилване от въззивната инстанция на първоинстанционното решение? Касаторът поддържа, че са налице основанията по чл.280, ал.1, т.1 и т.2 ГПК поради противоречие с определение № 3 от 07.01.2015г. по ч.гр.д. № 6344/2014г. на ВКС, ГК, I г.о. и определение № 2789/27.12.2013г. по в.гр.д. № 3716/2013г.
3. Влязлото в сила определение по чл.248 ГПК, съдържащо осъдителен диспозитив, представлява ли редовен съдебен акт, даващ основание за издаване на изпълнителен титул, независимо от факта, че решението, по което се присъждат разноските, е отменено или обезсилено? Касаторът поддържа, че по този въпрос въззивният съд се е произнесъл в противоречие с определение № 2789/27.12.2013г. по в.гр.д. № 3716/2013г.
4. Влязлото в сила определение по чл.248 ГПК представлява ли стабилен съдебен акт, подлежащ на изпълнение и имащ задължителен характер, независимо от действието на акта, който изменя/допълва в частта за разноските или е допустимо въззивната инстанция да го обезсили, когато обезсилва решението, и дали е достатъчно да се счита, че стабилността на този съдебен акт отпада автоматично с обезсилването/отмяната на самото решение, без да е необходимо да се постановява изричен диспозитив за отмяната или обезсилването на това определение? По този въпрос касаторът обосновава допълнителното основание по чл.280, ал.1, т.3 ГПК поради необходимостта от легитимно тълкуване на същността на разпоредбата на чл.248 ГПК, произтичаща от законодателно възприетата правна уредба в новия ГПК, отнасяща се до изменение или допълване на съдебните актове в частта им досежно сторените от страните по делото разноски.
Ответникът [фирма] /н/ оспорва касационната жалба, като поддържа, че не е налице основание за допускане на касационно обжалване на въззивното решение поради липса на обосновка на касационното основание по чл.280, ал.1 ГПК. Излага съображения за неоснователност на касационната жалба.
Върховният касационен съд, Търговска колегия, Второ отделение, като взе предвид данните по делото и поддържаните от касатора доводи, приема следното:
Касационната жалба е редовна – подадена е от надлежна страна, срещу подлежащ на касационно обжалване съдебен акт в преклузивния срок по чл.283 ГПК и отговаря по съдържание на изискванията на чл.284 ГПК.
Въззивният съд, за да постанови решението си, е обсъдил събраните по делото доказателства и е приел, че с решение № 31 от 17.03.2011г. по т.д. № 41/2010г. на Пазарджишки ОС [фирма] е осъдено да заплати на [фирма] сумата 500 000 лева, с която се е обогатило неоснователно, сумата 2 545 лева, представляваща мораторна лихва, сумата 15 456.08 лева, представляваща разноски по обезпечителното производство, проведено пред Габровски ОС и сумата 52 456,46 лева – съдебни разноски; с определение № 253 от 29.04.2013г. по същото дело на основание чл.248 ГПК решението е изменено в частта за разноските, като са определени дължими от [фирма] на [фирма] разноски в размер общо на 52 456,46 лева, от които: 20 102 лева – платена държавна такса, 15 898,38 лева – адвокатско възнаграждение и 15 456,08 лева, представляващи разноски по обезпечителното производство пред Габровски ОС; с влязло в сила като необжалвано определение № 1673 от 08.08.2013г. по в.т. № 391/2013г. на Пловдивски апелативен съд е прекратено на основание чл.637, ал.2 ТЗ производството по делото и първоинстанционното решение е обезсилено.
При тези факти въззивният съд е споделил изводите на първоинстанционния съд, който е приел, че с обезсилването на решението на Пазарджишки ОС определението по чл.248 ГПК, с което това решение е изменено в частта за разноските, не поражда правни последици, тъй като няма самостоятелен характер, а с него само се изменя постановеният акт по същество на делото, като в същото време то е обусловено и зависимо от него. Въззивният съд е изложил съображения, че правото на разноски принадлежи на страната, в чиято полза съдът е решил делото, възниква при наличието на строго предвидените в процесуалния закон предпоставки и е обусловено от крайния изход от материалноправния спор, предмет на делото. Посочил е, че в ТР № 6 от 06.11.2013г. по тълк.д. № 6/2012г. на ОСГТК на ВКС са разграничени две хипотези в производството по чл.248 ГПК: първата – аналогична на производството по чл.250 ГПК, при която съдът не се е произнесъл по иначе валидно заявено и прието искане за разноски и втората – при която съдът се е произнесъл за наличието на основанието и е определил размера на дължимите разноски, но страната не е съгласна с техния размер. Въззивният съд е приел, че в случая не е налице нито една от двете хипотези, тъй като в мотивите на решението си първоинстанционният съд е определил правилно общият размер на разноските – 52 456,46 лева, но в диспозитива е присъдил допълнително и още една сума – разноски по обезпечителното производство, които вече е бил включил в общия размер, поради което е било налице несъответствие между вярно изразената в мотивите воля на съда относно разноските и постановеното в диспозитива, т.е. е била налице очевидна фактическа грешка. Посочил е, че дори и произнасянето в този случай да е допустимо и да се извърши по реда на чл.248 ГПК, то във всички случаи това производство има само допълващи или коригиращи решението в частта за разноските функции и като резултат също, както и основното решение, следва да е съобразено с определения от съда изход на делото, няма самостоятелно действие, а съставлява неразделна част от него и действието му произтича и е подчинено на действието на основния съдебен акт. Поради това е заключил, че с обезсилването или отмяната на съдебния акт, вкл. и в частта, с която се присъждат разноските, определението по чл.248 ГПК става безпредметно, тъй като е функция на основното решение и поради това и без изричната отмяна или обезсилване на това определение, то не произвежда действие, тъй като вече е лишено от предмет – решение, което да допълва или изменя. Достигнал е до крайния извод, че определението по чл.248 ГПК не създава самостоятелно задължение, съответно – вземане за разноски, различно от вече създаденото и впоследствие обезсилено или отменено, поради което претендираното вземане не би могло да съществува само въз основа на допълващия или изменящия решението в частта за разноските акт.
Допускането на касационно обжалване съгласно чл. 280, ал. 1 от ГПК предпоставя произнасяне от въззивния съд по материалноправен или процесуалноправен въпрос, който е от значение за решаване на възникналия между страните спор и по отношение на който е налице някое от основанията по чл. 280, ал. 1, т. 1 – т. 3 ГПК. Този въпрос следва да е обусловил решаващите изводи на въззивната инстанция и от него да зависи изходът на делото. Преценката за допускане на касационно обжалване се извършва от ВКС въз основа на изложените от касатора твърдения и доводи с оглед критериите, предвидени в посочената правна норма.
Първите три процесуалноправни въпроси са важни, но по отношение на тях не са налице поддържаните от касатора допълнителни основания по чл.280, ал.1, т.1 и т.2 ГПК. Определение № 3 от 07.01.2015г. по ч.пр.д. № 6344/2014г. на ВКС, ГК, I г.о. е постановено по реда на чл.274, ал.2 ГПК и съгласно т.2 от ТР № 1 от 19.02.2010г. по т.д. № 1/2009г. на ОСГТК на ВКС не формира задължителна съдебна практика на ВКС по смисъла на чл.280, ал.1, т.1 ГПК. От друга страна, определението не дава отговор на поставените от касатора правни въпроси и е постановено при различна фактическа обстановка – в него е разгледана частна жалба срещу определение на въззивния съд, с което е изменено въззивното решение в частта за разноските, но не в искания от страната смисъл, като е завишен размерът на дължимите на ищеца разноски за първоинстанционното производство, въпреки че определението на първоинстанционния съд по чл.248 ГПК, с което са намалени дължимите на ищеца разноски, не е било обжалвано и въззивният съд не е бил сезиран с този въпрос. Следователно в това производство предмет на разглеждане е бил размерът на дължимите на ищеца разноски, а не дали такива изобщо се дължат с оглед изхода на делото. Следва да се отбележи, че в определението си съставът на ВКС е приел, че първоинстанционното решение в частта за разноските и влязлото в сила определение на първата инстанция по чл.248 ГПК представляват едно цяло и потвърждаването на първоинстанционното решение в частта за разноските от въззивния съд касае окончателната сума, дори тя да не е изрично отбелязана във въззивното решение. Поради това настоящия състав намира, че не е налице противоречие на извода на въззивния съд с посоченото определение. Не е налице противоречие на обжалваното решение и с представеното от касатора влязло в сила като необжалваемо определение № 2780 от 27.12.2013г. по в.гр.д. № 3716/2013г. на САС, ГК, което също е постановено при различни факти – и този съдебен акт не касае хипотеза на отменено съдебно решение, което е било допълнено или изменено в частта за разноските, а е разгледана частна жалба срещу разпореждане за издаване на изпълнителен лист въз основа на определение на въззивен съд, с което е по реда на чл.248 ГПК е изменено определение на същия съд за отмяна на определение на първоинстанционния съд по допуснато обезпечение в частта, в която обезпечението е обусловено от гаранция, като частната жалба е обоснована с твърдение за последваща отмяна на определението на първоинстанционния съд за допускане на обезпечението с друго определение на въззивния съд.
Четвъртият процесуалноправен въпрос е предпоставен от твърдението на касатора, че определението на първоинстанционния съд по чл.248 ГПК е влязло в сила поради необжалването му. Действително това определение не е било обжалвано от страните, което обуславя извод за съгласието им с определения от съда размер на разноските при постановения от първоинстанционния съд правен резултат по съществото на спора. Доколкото обаче първоинстанционното решение е било обжалвано, въпросът за разноските съобразно изхода на спора като обусловен от изхода на произнасянето по въззивната жалба не е разрешен със стабилен съдебен акт. С оглед на това формулираният от касатора правен въпрос не съответства на данните по делото, тъй като въпросът за дължимостта на разноски съобразно изхода на спора не е бил разрешен от първоинстанционния съд поради обжалване на постановеното от него решение. Не е налице и поддържаното допълнително основание по чл.280, ал.1, т.3 ГПК. Съгласно т. 4 на Тълкувателно решение № 1 от 19.02.2010 г. на ВКС по тълк. дело № 1/2009 г., ОСГТК правният въпрос от значение за изхода по конкретно дело, разрешен в обжалваното въззивно решение е от значение за точното прилагане на закона, когато разглеждането му допринася за промяна на създадената поради неточно тълкуване съдебна практика, или за осъвременяване на тълкуването й с оглед изменения в законодателството и обществените условия, а за развитие на правото, когато законите са непълни, неясни или противоречиви, за да се създаде съдебна практика по прилагането им или за да бъде тя осъвременена предвид настъпили в законодателството и обществените условия промени. Разпоредбата на чл.248 ГПК е ясна и по приложението й е създадена трайноустановена практика, според която е налице връзка на обусловеност на спора за разноските от изхода на делото по основния материалноравен спор между страните, а чрез самостоятелно обжалване на определението по чл.248 ГПК се постига защита само срещу неправилно определен размер на дължимите разноски.
По изложените съображения настоящия състав намира, че не е налице основание за допускане на касационно обжалване на въззивното решение. При този изход на спора на касатора не следва да се присъждат разноски. Касаторът следва да бъде осъден да заплати на назначения особен представител на ответника [фирма] /н./ адвокатско възнаграждение за касационното производство в размер на 1 577,77 лева, определено съобразно чл.9, ал.3 вр. чл.7, ал.2, т.4 от Наредба № 1/2004г. на ВАС.
Така мотивиран, Върховният касационен съд, Търговска колегия, състав на Второ отделение,
О П Р Е Д Е Л И:
НЕ ДОПУСКА касационно обжалване на решение № 244 от 15.07.2016г. по т.д. № 227/2016г. на Пловдивски апелативен съд.
ОСЪЖДА [фирма], ЕИК[ЕИК], съд. адрес: [населено място], [улица], адв. А. К. да заплати на адв. Г. М. М., [населено място], [улица] сумата 1 577,77 лева /хиляда петстотин седемдесет и седем лева и седемдесет и седем стотинки/ – адвокатско възнаграждение за осъщественото от него като назначен от съда особен представител процесуално представителство на [фирма] /н./ пред касационната инстанция.
Определението не подлежи на обжалване.
ПРЕДСЕДАТЕЛ: ЧЛЕНОВЕ: