2
гр. д. № 2955/2014 г. ВКС на РБ, І г. о.
О П Р Е Д Е Л Е Н И Е
N 449
София, 14.07.2015 година
Върховният касационен съд на Република България, гражданска колегия, първо отделение в закрито заседание на девети юни две хиляди и петнадесета година в състав:
ПРЕДСЕДАТЕЛ: ЖАНИН СИЛДАРЕВА
ЧЛЕНОВЕ: ДИАНА ЦЕНЕВА
БОНКА ДЕЧЕВА
изслуша докладваното от съдията Ж. Силдарева гр. д. № 2955/2015 год.
Производството е по чл. 288 ГПК.
Образувано е по касационна жалба подадена от П. И. Д. и К. Б. К., чрез настойника си П. К. и В. К., както и от П. Г. Д., всички ищци по иска, срещу решение № 5724 от 28.07.2014 г. по гр. д. № 16670/2011 г. на Софийски градски съд, с което потвърдено решение от 11.082011 г. по гр. д. № 15730/2007 г. на СРС, с което е отхвърлен предявения от касаторите срещу Л. Т. Р. и Р. Т. Г. установителни искове по чл. 97, ал. 1 ГПК отм. във вр. с чл. 79, ал.1 ЗС за признаване за установено по отношение на ответниците, че ищците са собственици на УПИ ХVІІІ-304а от кв. 10 по плана на [населено място], м. „Б.-Киноцентъра” с площ от 750 кв. м. на основание давностно владение, осъществявано от 1995 г. до 2007 г. Допускането на въззивното решение до касационно обжалване и в двете касационни жалби се иска на основание чл. 280, ал.1 т. т. 1 и 3 ГПК, по процесуалния въпрос дължи ли въззивния съд произнасяне по направено искане за допускане на новооткрито доказателство, както и по въпроса може ли съдът да основе правните си изводи само на избрани от него доказателства без да мотивира защо игнорира останалите. Твърди се, че тези процесуални въпроси са разрешение в противоречие със задължителната практика: решение № 37 от 29.03.2012 г. по гр. д. № 241/2011 г. на І г. о. и решение № 24 от 28.01.2010 г. по гр. д. № 4744/2008 г. на І г. о.
Ответниците по касация Л. р. и Р. Г. оспорват наличието на основания за допускане до касационна проверка, както и касационната жалба по същество. Поддържат, че направеното искане от ищците във въззивното производство за приемане на новооткрито доказателство – завещание в полза на ищцата П. Д. за процесния имот, преценено и с направения „отказ на ищцата П. Д. от въззивното производство в полза на П. Д., тъй като тя се легитимира като собственик на имота на основание завещание” представлява изменение на обстоятелствата, на които се основава твърдението, че ищцата П. Д. е собственик на имота, което е недопустимо. Не заявяват претенция за присъждане на разноски за касационната инстанция.
Касационната жалба е подадена в срока по чл. 283 ГПК от надлежни страни, срещу подлежащо на обжалване въззивно решение, поради което е допустима.
Върховният касационен съд след произнасяне по допускане на въззивното решение до касационно обжалване намери следното:
Касаторите са предявили установителен иск за собственост на посочения имот, като са поддържали, че са придобили вещни права върху него на основание осъществявано от тях давностно владение за периода от 1995 г. до 2007 г., когато са предявили иска.
Искът е отхвърлен като е прието, че в полза на ищците не е изтекъл установения от закона десетгодишен давностен срок. Прието е че установеното от ищците владение не е било явно, спокойно и несмущавано, тъй като между ищецът И. П. Д. и ответницата З. П. Я., която е заявила реституционна претенция за имота по реда на ЗСПЗЗ, е било образувано гр. д. № 512/1993 г. на СРС по предявен от Я. и други правоимащи лица иск по § 4и от ПЗР на ЗСПЗЗ за установяване нищожност на извършеното разпореждане с имота от ТКЗС. По този иск е постановено решение от 05.05.1998 г., с което е отхвърлен като неоснователен. Въз основа на този факт съдът е приел, че за този период от време владението не е било спокойно и със знанието и без противопоставянето на собствениците на имота, поради което в полза на ищците не е изтекъл изискуемия се десетгодишен давностен срок.
От фактическа страна по делото е установено, че ответниците са наследници на П. И. П., който е бил собственик на дворно място с площ от 1550 кв. м., съставляващо УПИ ХІІ-304а в кв. 10 по плана на бившето [населено място]. Този имот е бил продаден от ТКЗС „Г. К.” по реда на ЗРПВПВННИ на П. С. Д., баща на ищеца И. П., както и на П. Д. К.-Г., и М. Н. С., за което е съставен н. а. № 137, т. І по н. д. № 991 от16.01.1993 г. През 1070 г. с решение по гр. д. № 3322/1970 г. на Софийски народен съд е извършена делба на парцела между наследодателя П. Д. и съпругата му П. и П. К. и СНС като имотът е бил изнесен на публична продан. Няма данни проданта да се е състояла. През 1972 г. е било одобрено изменение на регулационния план на София, м. „Б.-киноцентъра” като за имот 304а са били отредени два парцела ХІІ-304а и ХVІІІ-304а. През 1972 г. П. Д. и съпругата му П. Д., са се снабдили с констативен нот. акт за собственост на основание продажба и делба за парцел ХVІІІ-304а в кв. 10.
П. Д. е починал през 1974 г., а П. Д. през 1986 г. Оставили са за наследник ищецът И. Д., баща на касаторката П. К. (Д.). И. Д. се е разпоредил с имота през 1990 г. като го е продал на С. С. Б., за което е съставен нот. акт № 76 от 03.08.1990 г., т. ХХХІІІ по нот. дело № 5718/1990 г., а той през 1991 г. го е продал на С. К..
След влизане в сила на ЗСПЗЗ правоимащите лица С. П. П., В. П. В. и З. П. Я., наследници на собственика на имота преди продажбата му от ТКЗС – П. И. П., са направили искане по реда на чл. 14, ал. 1 ЗСПЗЗ за възстановяване на имота. Постановеният отказ са обжалвали след приемане на разпоредбата на чл. 10, ал. 13 ЗСПЗЗ( ДВ бр. 98 от 1997 г.). По жалбата е образувано гр. д. № 8967/2000 г. на СРС и с решение от 25.06.2001 г. е отменен отказа за възстановяване правото на собственост като е прието, че въпреки извършеното разпореждане с него имотът не е незастроен. Изпълнената в него барака за съхраняване на инвентар без строителни книжа не е ограничение по смисъла на чл. 10, ал.7 ЗСПЗЗ за възстановяването му.
Съобразно така установените факти изводът на съда, че не е осъществен фактическия състав на чл. 79, ал.1 ЗС в полза на ищците е законосъобразен. Давност не е текла и по отношение на имотите, за които е бил постановен отказ за възстановяване, но след влизане в сила на разпоредбата на чл. 10, ал.13 ЗСПЗЗ в законоустановения срок срещу отказа е подадена жалба. С упражняването на това право е възстановена висящността на реституционното производство. До завършването му с окончателен акт, върху имота, предметът на искането за реституция, не е могло да се осъществява давностно владение, тъй като давност не тече срещу лицето, което не може да защити правото си на собственост. Давностно владение върху този имот е могло да се осъществява след 21.11.1997 г., тъй като изтеклата до тази дата давност не се зачита по разпореждане на закона – чл. 5, ал. 2 ЗВСОНИ (ДВ бр. 107 от 1997 г.).
Във въззивното производство въззивницата П. Д. с молба от 30.03.2012 г. е заявила, че счита себе си за собственик на имота и на основание завещание от баба й П. А. Д., майка на ищеца по иска И. Д.. С молбата е представила и ксерокопие от завещанието, което е съставено на 23.12.1985 г. и е обявено от нотариус Т. с рег. № 065 на 23.01.2012 г.
Въззивницата П. Д. с молба от 16.08.2012 г. е заявила, че в полза на дъщеря й П. Д. е направено завещание от баба й П. Д., на което основание дъщеря й се легитимира като собственик на имота. Направила е и искане за прекратяване на производството по делото.
С молба от 24.08.2012 г. въззивникът И. Д. е направил искане дъщеря му П. К. да бъде призната за собственик на имота на основание завещание и е направил волеизявление за оттегляне на въззивната жалба. С определение от 03.10.2012 г. производството по делото по отношение на подадената от него жалба е прекратено.
С определение от 04.12.2013 г. въззивният съд е отказал да приеме като доказателство представеното пред него завещание, като е приел, че не е налице хипотезата на чл. 116, ал. 1 ГПК (отм.).
С постановеното решение се е произнесъл по материалноправния въпрос придобили ли са ищците правото на собственост върху имота на основание давностно владение осъществявано от 1995 г. до предявяване на иска.
Допускането до касационна проверка се иска по разрешения от съда процесуален въпрос: представлява ли новооткрито обстоятелство намереното и обявеното от нотариус саморъчно завещание през 2012 г. и дали за въззивния съд е възникнало задължението да го приеме на основание чл. 266, ал. 2, т. 1 ГПК.
Поставеният въпрос не обуславя основание по чл. 280, ал.1 ГПК за допускане на касационна проверка.
Искът е предявен на 09.07.2007 г. при действието на ГПК отменен. Въззивната жалба срещу първоинстанционното решение е подадена на 26.09.2011 г., поради което на основание § 2 от ПЗР на ГПК от 2008 г. въззивното производство се е развило по реда на ГПК отменен. Искането на въззивницата П. Д. за приемане на завещанието, което съставлява новооткрито доказателство по смисъла на чл. 266, ал. 2, т. 1 ГПК, съдът е оставил без уважение като е приел, че не е налице хипотезата на чл. 116, ал.1 ГПК. Съдът не е обсъждал дали представеното писмено доказателство – саморъчно завещание направено в полза на въззивницата П. К. (Д.), представлява новооткрито доказателство по смисъла на чл. 266, ал.1 ГПК, тъй като производството по делото се е движило по реда на отменения ГПК. Изводът за неоснователност на процесуалното искане е обоснован и с това, че новооткритото обстоятелство е неотносимо към предмета на иска – установяване придобиване право на собственост на основание давностно владение.
Неправилно въззивния съд се е позовал на разпоредбата на чл. 116, ал. 1 ГПК отм., тъй като на това основание ищецът е могъл да измени предявения иск само до приключване на първоинстанционното производство. Позоваването на саморъчното завещание е неотносимо към предмета на разгледания от първоинстанционния съд иск. За бенефициера, ищец по иска, съществува правната възможност да предяви вещен иск като основе твърдението да е носител на правото на собственост върху спорния имот на този придобивен способ.
Съобразно това процесуалният въпрос, по който се иска допускане на касационна проверка поради това, че не е решаван от съда и не е обусловил неговите решаващи изводи за изхода на спора, не съставлява общо основание по чл. 280, ал.1 ГПК за допускане касационна проверка.
По изложените съображения Върховният касационен съд, състав на І г. о.
О П Р Е Д Е Л И :
НЕ ДОПУСКА касационно обжалване на решение № 5724 от 28.07.2014 г. по гр. д. № 16670/2011 г. на Софийски градски съд.
Определението е окончателно.
ПРЕДСЕДАТЕЛ:
ЧЛЕНОВЕ: