3
О П Р Е Д Е Л Е Н И Е
№ 449
гр. София, 17 май 2018 г.
ВЪРХОВНИЯТ КАСАЦИОНЕН СЪД, Четвърто гражданско отделение, в закрито заседание на деветнадесети април през две хиляди и осемнадесета година, в състав:
ПРЕДСЕДАТЕЛ: СВЕТЛА ЦАЧЕВА
ЧЛЕНОВЕ: АЛБЕНА БОНЕВА
БОЯН ЦОНЕВ
като разгледа, докладваното от съдия Боян Цонев, гр. дело № 4758 по описа за 2017 г., за да се произнесе, взе предвид следното:
Производство по чл. 288 от ГПК (в редакцията на закона, преди ЗИДГПК, обн. в ДВ, бр. 86/2017 г. – съгласно § 74 от последния, която редакция относно касационното производство се има предвид и по-натам в определението).
Производството е образувано по касационна жалба на Б. С. Б. срещу решение № 357/24.07.2017 г., постановено по въззивно гр. дело № 216/2017 г. на Смолянския окръжен съд. С обжалваното въззивно решение, като е потвърдено решение № 94/06.03.2017 г. по гр. дело № 815/2016 г. на Смолянския районен съд (СмРС), е отхвърлен, предявеният от жалбоподателя срещу Г. К. Ч., частичен иск с правно основание чл. 45 от ЗЗД за заплащане на обезщетение в размер 10 000 лв. – част от общия размер от 30 000 лв., за неимуществени вреди, претърпени вследствие на воденото от ответника срещу касатора-ищец н.ч.х.д. № 589/2014 г. на СмРС, ведно с лихвата за забава от 31.07.2014 г. до окончателното изплащане на обезщетението; в тежест на жалбоподателя са възложени разноските по делото.
Касационната жалба е процесуално допустима – подадена е в срок от процесуално легитимирано за това лице срещу подлежащо на касационно обжалване въззивно решение. В жалбата се поддържат оплаквания и доводи за неправилност на обжалваното решение, поради необоснованост, нарушение на материалния закон и съществени нарушения на съдопроизводствените правила – касационни основания по чл. 281, т. 3 от ГПК.
Ответникът Г. К. Ч. в отговора на касационната жалба излага становище и съображения, че не са налице основания за допускане на касационното обжалване.
В изложението по чл. 284, ал. 3, т. 1 от ГПК на жалбоподателя, като общо основание по чл. 280, ал. 1 от ГПК за допускане на касационното обжалване, е формулиран следният материалноправен въпрос: при кои конкретни изисквания е налице противоправно деяние по чл. 45 от ЗЗД, извършено от частен тъжител чрез подаване от него на частна тъжба за извършено престъпление по НК, в случаите на оправдаване на подсъдимия по тази частна тъжба, и в кои случаи е налице злоупотреба с права, тъй като само фактът на подаването на частната тъжба срещу подсъдимия, оправдан от съда, не е основание да се приеме, че представлява противоправно деяние.
Жалбоподателят сочи в изложението си, че този материалноправен въпрос е от значение за точното прилагане на закона и за развитието на правото съгласно чл. 280, ал. 1, т. 3 от ГПК, но не излага каквито и да било доводи и съображения за наличието на това допълнително основание за допускане на касационното обжалване.
Макар само предвид горното, съгласно задължителните указания и разяснения, дадени с т. 4 от тълкувателно решение (ТР) № 1/19.02.2010 г. на ОСГТК на ВКС, касационното обжалване в случая да не следва да се допуска, настоящият съдебен състав намира, че то не следва да се допуска и тъй като по формулирания от касатора материалноправен въпрос по приложението на чл. 45 от ЗЗД е налице трайно установена задължителна практика на ВКС, формирана по реда на чл. 290 от ГПК (например – решение № 758/11.02.2011 г. по гр. дело № 1243/2009 г. на ІV-то гр. отд. на ВКС, решение № 245/05.11.2014 г. по гр. дело № 1734/2014 г. на ІІІ-то гр. отд. на ВКС, решение № 53/04.04.2018 г. по гр. дело № 1913/2017 г. на ІІІ-то гр. отд. на ВКС). Съгласно тази константна практика на ВКС, носителят на едно субективно право е свободен да прецени дали и кога да го упражни, или въобще да не го упражни, поради което упражняването на материално и/или процесуално право поначало е правомерно. Това не изключва възможността за злоупотреба с право, която е противоправна; такава е налице, когато правото се упражнява недобросъвестно – за да бъдат увредени права и законни интереси на други лица (чл. 57, ал. 2 от КРБ), а също и – в противоречие с интересите на обществото (чл. 8, ал. 2 от ЗЗД). Подаването на жалба (молба, тъжба) до съответния компетентен орган съставлява упражняване на законоустановена възможност – гражданите имат право да се обръщат към надлежните органи и да излагат обстоятелства, които са им известни. Жалбоподателят е добросъвестен, и когато посочените от него обстоятелства не бъдат установени. Злоупотреба с право, т.е. противоправно поведение е налице, когато жалбата (молбата, тъжбата) не е отправена с цел обстоятелствата да бъдат проверени и да бъдат взети необходимите мерки, а когато жалбоподателят предварително знае, че те са неверни, и подава жалбата с цел да навреди другиму или за да накърни друг обществен интерес.
Тази трайно установена практика на ВКС се споделя изцяло и от настоящия съдебен състав, тъй като тя е формирана при точно приложение на материалния закон, като няма никакво основание (законодателни промени или изменение на обществените отношения и пр.) тя да бъде изоставена или променяна.
С обжалваното решение въззивният съд е разрешил формулирания от жалбоподателя материалноправен въпрос в пълно съответствие с тази задължителна практика на ВКС. За да сподели решаващия извод на първоинстанционния съд, че липсва виновно противоправно поведение на ответника, в резултат на което касаторът-ищец да е претърпял сочените от него неимуществени вреди по делото, окръжният съд е приел, че в случая ответникът е подал тъжбата срещу ищеца в защита на свои накърнени права, с което е извършил правомерна, конституционно гарантирана дейност, докато отговорността за причинени вреди по чл. 45 от ЗЗД възниква само при виновно противоправно поведение на делинквента. В тази връзка въззивният съд е изложил принципни съображения, каквито са възприети и в цитираната по-горе практика на ВКС, а именно – че противоправно би било деяние, което съставлява злоупотреба с права – ако наказателният съд е сезиран с тъжба, подадена от тъжителя с ясното съзнание, че липсва основание за наказателна отговорност; ако тъжбата не е отправена с цел да бъдат установени фактите и да бъдат взети необходимите мерки за защита на правата на тъжителя, а последният знае, че твърдените от него обстоятелства са неверни, и въпреки това подава тъжбата, за да навреди другиму или за да накърни друг обществен интерес. Изхождайки от тези принципни съображения, окръжният съд е приел, че в случая не е налице злоупотреба с права от страна на ответника, тъй като последният е бил твърдо убеден, и при първоначалното разглеждане на наказателното дело (при което двете съдебни инстанции са постановили осъждане на ищеца, както е установено от доказателствата по настоящото дело, обсъдени преди това от съда) дори е успял да докаже извършването спрямо него на престъпление по чл. 130, ал. 1 от НК от страна на ищеца, както и вредите, които ответникът е претърпял от престъплението. С оглед на това, въззивният съд е намерил, че по наказателното дело ответникът не се е опитвал да докаже неистина, а напротив – всичките му действия говорят, че е искал да осъществи надлежна защита по уредения от закона ред на свои права от престъпно посегателство върху тях от страна на ищеца. В тази връзка съдът е приел и че подаването на жалби до последно от ответника срещу последвалата оправдателна присъда, по никакъв начин не утежнява отговорността му, защото той не носи такава, а обжалването също е доказателство, че ответникът е бил твърдо убеден във вината на ищеца и е искал да използва всички законови средства, за да бъде той наказан. На следващо място, въззивният съд е приел, че в подкрепа на извода за липса на злоупотреба с право от страна на ответника са и фактите, установени от показанията на свидетеля Р., кореспондиращи при преценката им по чл. 172 от ГПК с данните по приложените наказателни дела, а именно – че оправдателната присъда е била резултат от несправянето на ответника с доказателствената тежест и с необходимостта да изложи по най-добрия начин обвинението си от фактическа страна в тъжбата, а не толкова от липсата на извършено от ищеца престъпление по чл. 130, ал. 1 от НК. В тази връзка съдът е изтъкнал и обстоятелството, че оправдателната присъда е постановена при особено мнение на председателя на съдебния състав, който е изразил убеждението си, че дори от събраните към онзи момент доказателства, извършването на престъпление от страна на ищеца е доказано. Също в тази връзка са посочени и показанията на свидетеля Б. – лекарят, прегледал ответника и установил нанесената му телесна повреда, които съответстват на данните в издадения от същия свидетел амбулаторен лист за прегледа, приет като доказателство по наказателното дело, както и на заключението на съдебно-медицинската експертиза по същото дело. От друга страна, въззивният съд е намерил за недоказано твърдението на ищеца, че ответникът правел успешни опити да го репресира психически като разпространявал в града, че ще го „смачка“ в съда, – такъв факт съдът е приел, че не се установява от показанията на свидетелите И. и Г. (също подробно обсъдени преди това в мотивите към въззивното решение). В тази връзка са изложени и съображения, че дори ответникът да е правил такова изявление, то също би било продиктувано от убеждението му, че ще защити в съда накърнените си права.
В заключение, касационното обжалване не следва да се допуска, тъй като не е налице соченото, без никакви аргументи от страна жалбоподателя, допълнително основание за това по чл. 280, ал. 1, т. 3 от ГПК – по формулирания в изложението на касатора материалноправен въпрос е налице константна практика на ВКС, формирана по реда на чл. 290 от ГПК, която се споделя от настоящия съдебен състав, и в пълно съответствие с която е постановено обжалваното въззивно решение.
Предвид крайния изход на делото, на основание чл. 78, ал. 3 и чл. 81 от ГПК, жалбоподателят-ищец дължи и следва да бъде осъден да заплати на ответника, претендираните и направени от последния разноски за заплатеното адвокатско възнаграждение за защитата пред касационната съдебна инстанция по делото, в размер 1 000 лв.
Мотивиран от гореизложеното, Върховният касационен съд, състав на Четвърто гражданско отделение
О П Р Е Д Е Л И :
НЕ ДОПУСКА касационното обжалване на решение № 357/24.07.2017 г., постановено по въззивно гр. дело № 216/2017 г. на Солянския окръжен съд.
ОСЪЖДА Б. С. Б. да заплати на Г. К. Ч. сумата 1 000 лв. (хиляда лева) – разноски по делото.
Определението не подлежи на обжалване.
ПРЕДСЕДАТЕЛ:
ЧЛЕНОВЕ: