О П Р Е Д Е Л Е Н И Е
№ 449
гр. София, 23.08.2018 г.
Върховният касационен съд на Република България, Второ отделение на Гражданска колегия, в закрито заседание на втори април две хиляди и осемнадесета година в състав:
ПРЕДСЕДАТЕЛ: ЕМАНУЕЛА БАЛЕВСКА
ЧЛЕНОВЕ: СНЕЖАНКА НИКОЛОВА
ГЕРГАНА НИКОВА
като разгледа докладваното от съдия Гергана Никова гражданско дело № 4118 по описа за 2017 г., за да се произнесе взе предвид следното:
Производството e по чл. 288 ГПК.
Образувано е по касационна жалба вх. № 3222 от 23.08.2017 г., подадена от Р. А. М. чрез адвокат К. П. от АК – Т. против въззивно решение № 143 от 26.06.2017 г., постановено по в.гр.д.№ 107/2017 г. на Окръжен съд – Търговище, ГО.
Ответниците по касация Б. В. М. и М. И. М. чрез адвокат Г. Ц. от АК – Т. са подали отговор на касационната жалба, като възразяват, че не са налице основания за допускане на обжалването, както и че въззивното решение е правилно. Претендират разноски.
Жалбата е процесуално допустима – подадена е в срока по чл. 283 ГПК от легитимирана страна срещу подлежащ на обжалване акт. Отговаря на изискванията по чл. 284 ГПК.
По заявените основания за допускане на касационното обжалване, съставът на Върховния касационен съд, Второ гражданско отделение, намира следното:
С обжалваното въззивно решение е отменено решение № 18 от 02.03.2017 г. по гр.д.№ 19/2015 г. на Районен съд – Омуртаг и вместо него е постановено друго, с което е отхвърлен като неоснователен предявеният от Р. А. М. против Б. В. М. и М. И. М. иск за признаване за установено, че ответниците не са собственици и не им се дължи предаване на владението на недвижим имот с площ 42 кв.м., намиращ се на границата между ПИ № 243 и ПИ № 244, в кв. 49 по плана на [населено място], за предаването на които 42 кв.м. е образувано изпълнително дело № 45/2012 г. на ДСИ при РС – Омуртаг по изпълнителен лист от 30.05.2012 г., издаден въз основа на решение № 52 от 04.05.2011 г. по гр.д.№ 693/2010 г. на РС – Омуртаг, поради наличие на факти, настъпили след приключване на съдебното дирене в производството, по което е издаден изпълнителният лист, а именно – заповед № 702 от 25.09.2014 г. на Кмета на [община] за поправка на грешка в кадастралния план на [населено място].
Страните в процеса не са спорили по фактите, касаещи водените между тях дела и постановените и влезли в сила съдебни решения, както и че е постановена заповед № 702 от 25.09.2014 г. на Кмета на [община] за поправка на грешка в кадастралния план на [населено място], в което се намират техните имоти. С решение № 99 от 14.11.2013 г. по в.гр.д.№ 197/2013 г. на Окръжен съд – Търговище, влязло в сила на 14.11.2013 г. при условията на чл. 296, т. 1 ГПК, е отхвърлен предявеният от Р. М. против Б. и М. М. иск с правно основание чл. 53, ал. 2 ЗКИР (редакция към 2013 г.) за признаване за установено, че при заснемане на кадастралната карта на [населено място] през 1992 г. е допусната грешка – неправилно била заснета имотната граница между УПИ II-244, собственост на ищцата, и собствените на М. УПИ I-243 и XIII-243, в кв. 49 по регулационния план на [населено място], като решението касае същите спорни 42 кв.м., владението на които Р. М. е осъдена да предаде на М. с решение № 52 от 04.05.2011 г. по гр.д.№ 693/2011 г. на РС – Омуртаг, влязло в сила на 16.05.2012 г. През 2014 г. Р. М. предявила установителен иск за собственост, по който било образувано гр.д.№ 37/2014 г. на РС – Омуртаг, с искане да й се признае правото на собственост спрямо ответниците М. на същите тези 42 кв.м. Производството по гр.д.№ 37/2014 г. на РС – Омуртаг е прекратено с мотив, че е налице влязло в сила решение между същите страни и на същото основание – Решение № 52 от 04.05.2011 г. по гр.д.№ 693/2011 г. на РС – Омуртаг, по което Р. М. е била ответница. Междувременно, въз основа на молба от Р. М. до [община], на 21.01.2014 г. е съставен акт за грешки в одобрен кадастрален план на [населено място], който констатира, че има несъответствие между геодезичното заснимане на имота и кадастралния план на селото в частта, касаеща границата между ПИ № 243 и ПИ № 244 в кв. 49. Този акт е връчен на ответника М. М., който е отразил несъгласие. Въпреки наличието на спорове между страните и влязло в сила решение по чл. 53, ал. 2 ЗКИР, кметът на [община], със Заповед № 702 от 25.09.2014 г. е одобрил поправка на грешка в кадастрален план на [населено място]. Заличена е кадастралната граница между ПИ № 244 и ПИ № 243 и е нанесена нова граница с кафява линия според геодезичната снимка. Няма данни как и кога е връчена тази заповед на ответниците и няма данни тя да е била обжалвана от тях пред административния съд в законния срок. Образувано било адм.д.№ 45/2015 г. пред Административен съд – Търговище за обявяване нищожност на заповедта, чието решение е отменено с Решение № 5618 от 11.05.2016 г. по адм.д.№ 11141/2015 г. на ВАС, с което е отхвърлена жалбата на М..
От правна страна въззивният съд е приел, че искът по чл. 439 ГПК може да се основава само на факти, които са настъпили след постановяване на решението, което се изпълнява и затова в тези производства се обсъждат само новите факти с оглед на това как влияят на изпълняемостта на постановеното съдебно решение. Фактът, на който се позовава ищцата, е, че след влизане в сила на решение № 52 от 04.05.2011 г. по гр.д.№ 693/2011 г. на РС – Омуртаг е налице поправка в кадастралния план на [населено място], като към момента кадастралната граница, която е нанесена в плана, не съвпада с дворищно-регулационна граница, която е била и старата кадастрална граница между нейния имот и този на ответниците. Според ЗКИР кадастралната карта следва да отразява актуалното състояние на имотите в техните граници, но кадастралните планове нямат отчуждително, а само декларативно действие. Между страните е съществувал спор за материално право относно процесната граница и той е разрешен с влязло в сила съдебно решение, което административният орган не е зачел. Именно в горецитираните спорове са били обсъждани въпросите, свързани както със собствеността, така и с грешката в кадастралната карта. Релевираният от Р. М. факт не води до промяна в правото на собственост на ответниците, не влияе и на изпълняемостта на съдебното решение, тъй като ищцата продължава да владее спорната част и не желае доброволно да я предаде.
В изложението на касационните основания (инкорпорирано в касационната жалба) са поставени следните въпроси с довод, че е налице основанието по чл. 280, ал. 1, т. 1 и т. 2 ГПК (ред. до ДВ, бр. 86/2017 г.) за въпросите по т. 1 и т. 2, и основанието по чл. 280, ал. 1, т. 3 ГПК за всички въпроси, а именно:
(1) „Има ли възможност длъжникът по изпълнително дело да оспори съществуването на изпълняемото право въз основа на новонастъпили факти, тъй като са свързани с решаващите мотиви на въззивния съд, досежно съществуването или несъществуването на спорното материално право?” – с позоваване на Решение № 5 от 18.01.2012 г. по гр.д.№ 658/2011 г. на ВКС, ІІІ г.о. и Решение от 20.10.2010 г. по гр.д.№ 170/2010 г. на Окръжен съд – Бургас ;
(2) „Необходимо ли е доказателствата, представени в производството по чл. 439, ал. 2 ГПК, да удостоверяват факти, които не са съществували по време на гледане на делото?” – с позоваване на Решение № 198 от 05.05.2011г. по гр.д.№ 4864/2008 г. на ВКС, ІІ г.о., Определение № 101 от 09.03.2017 г. по гр.д.№ 4864/2008 г. на ВКС, ІІ г.о., Определение № 211 от 04.04.2016 г. по гр.д.№ 5111/2015 г. на ВКС, І г.о. и Определение № 310 от 30.05.2014 г. по гр.д.№ 2814/2014 г. на ВКС, І г.о.;
(3) „Съставлява ли основание за отвод на член от състава на съда, съгласно чл.22, ал.1, т.5 или т.6 от ГПК, обстоятелството, че същият съдия е взел участие при решаване на спора между същите страни, за същото искане, за същия имот, в случаите на новонастъпили факти, които са довели до завеждане на иск по чл. 439, ал. 2 от ГПК, при условие, че се касае до едни и същи спорни факти, които са разгледани по същество от едни и същи съдии?” и
(4) „Представлява ли нарушение на правото на справедлив съдебен процес, визирано в чл.6 ЕКЗПЧОС, разглеждането, участието и постановяването на решение в случаите, в които част от съдебния състав /в настоящия случай 2/3 от него/, са участвали в разглеждането и постановяването на съдебно решение, касаещо същите страни по правния спор и имащо за предмет такъв, който е идентичен с правния спор, който е в момент на производство и предстои да бъде решен и свидетелства ли това за липса на безпристрастност и наличие на предубеденост от изхода на делото, съответно не е ли това обстоятелство основание за отвод по реда на чл. 22, т. 5 или 6 от ГПК?“ – с позоваване на Определение № 2 от 04.01.2011 г. по ч.т.д.№ 923/2010 г. на ВКС, І т.о.
Касационното обжалване не може да бъде допуснато по следните съображения:
По отношение на никой от въпросите касаторката не е посочила противоречива или погрешна съдебна практика или практика, нуждаеща се от осъвременяване поради изменения в законодателството или обществените условия, както и необходимост от създаване или осъвременяване на съдебна практика поради непълни, неясни или противоречиви разпоредби. По тази причина настоящият състав приема, че не е обосновано и наличието на предпоставките за допускане на касационното обжалване в приложното поле на чл. 280, ал. 1, т. 3 ГПК по никой от поставените въпроси.
Посочените в изложението Определение № 101 от 09.03.2017 г. по гр.д.№ 4864/2008 г. на ВКС, ІІ г.о. и Определение № 211 от 04.04.2016 г. по гр.д.№ 5111/2015 г. на ВКС, І г.о. са постановени в производство по чл. 288 ГПК, а с Определение № 310 от 30.05.2014 г. по гр.д.№ 2814/2014 г. на ВКС, І г.о. и с Определение № 2 от 04.01.2011 г. по ч.т.д.№ 923/2010 г. на ВКС, І т.о, макар и постановени в производство по чл. 274, ал. 3 ГПК не е допуснато касационно обжалване, предвид което по характер същите се приравняват на определения по чл. 288 ГПК. Съобразно т. 1 от ТР № 2 от 28.09.2011 г. по тълк.д.№ 2/2010 г. на ВКС, ОСГТК определението по чл. 288 ГПК няма правната характеристика на съдебен акт, с който съставът на ВКС се произнася по същество на касационната жалба. Въпросите, които стоят за разглеждане в тази задължителна предварителна фаза на касационното производство, са извън предмета на делото между страните. Във фазата по допускане на касационно обжалване дейността на отделния състав на ВКС не е нито тълкувателна, нито решаваща, а специфична правораздавателна. Становището на отделния тричленен състав относно правилността на една или друга съдебна практика по правния въпрос, по който се търси произнасяне от ВКС, изразено в определение по чл. 288 ГПК, представлява само едно правно мнение, което не разрешава по окончателен, обвързващ начин този въпрос. По тази причина и съобразно т. 2 и т. 3 от ТР № 1 от 19.02.2010 г. по тълк.д.№ 1/2009 г. на ВКС, ОСГТК определенията по чл. 288 ГПК не съставляват част нито от практиката на ВКС по смисъла на чл. 280, ал. 1, т. 1 ГПК, нито от практиката на съдилищата по смисъла на чл. 280, ал. 1, т. 2 ГПК. Дори да е налице несъответствие между разрешение, възприето с обжалваното решение, и разрешение, възприето с определение по чл. 288 ГПК, то не може да обоснове наличието на основание за допускане на касационно обжалване, поради което е безпредметно да се извършва съпоставка между възприетото от въззивния съд и правното мнение, залегнало в определение по чл. 288 ГПК, респ. – определение по чл. 274, ал. 3 ГПК, с което не е допуснато касационно обжалване.
С касационната жалба не са представени доказателства, че Решение от 20.10.2010 г. по гр.д.№ 170/2010 г. на Окръжен съд – Бургас (подлежащо на касационен контрол, съобразно отразеното в него) е влязло в сила. По тази причина и на основание т. 3 от ТР № 1 от 19.02.2010 г. по тълк.д.№ 1/2009 г. на ВКС, ОСГТК този съдебен акт не е годен да обоснове предпоставките по чл. 280, ал. 1, т. 2 ГПК (ред. до ДВ, бр. 86/2017 г.).
С Решение № 5 от 18.01.2012 г. по гр.д.№ 658/2011 г. на ВКС, ІІІ г.о. е направено тълкуване по въпроса за правната квалификация на иска и задължителна ли е за съда посочената от ищеца квалификация на спорното материално право, като е прието, че предметът на делото е спорното материално субективно право – претендирано или отричано от ищеца право, индивидуализирано от основанието и петитума на иска; каква е правната квалификация на спорното право се определя от съда, съобразно въведените от ищеца твърдения. Даденото казуално (инцидентно) тълкуване няма отношение към поставения от касаторката въпрос № 1, поради което се налага изводът, че по отношение на същия не е обосновано наличието на предпоставките и по чл. 280, ал. 1, т. 1 ГПК (ред. до ДВ, бр. 86/2017 г.).
По формулирания в изложението въпрос № 2 касаторката се позовава на противоречие с Решение № 198 от 05.05.2011г. по гр. д. № 4864/2008 г. на ВКС, ІІ г.о., с което е прието, че последващото отпадане на отчуждителното действие на дворищнорегулационен план по силата на §8, ал.1 ПР на ЗУТ, ако планът не е бил приложен до изтичане на сроковете по §6, ал.2 и ал.4 от същия закон, може да бъде новонастъпило обстоятелство при оспорване на изпълнението на съдебно решение, постановено по иск за собственост. Така формираната практика е неотносима към разглеждания случай, защото правото на собственост, предмет на защита по това дело, не е основано на отчуждителното действие на дворищнорегулационен план, а на договор за покупко-продажба. Дори да беше налице визираната хипотеза по §8, ал.1 от ПР на ЗУТ, правото на касаторката да се позове на автоматичното отпадане на отчуждителното действие на дворищнорегулационен план е преклудирано от СПН на решение № 52 от 04.05.2011 г. по гр.д.№ 693/2011 г. на РС – Омуртаг, чието изпълнение оспорва касаторката по реда на чл. 439 ГПК. Това е така, защото сроковете по §6, ал.2 и ал.4 ПР на ЗУТ са изтекли преди о.с.з. от 19.04.2012 г. – датата на приключване на устните състезания по въззивното гр.д.№ 93/2012 г. на ОС-Търговище, с решението по което е потвърдено решение № 52 от 04.05.2011 г. гр.д.№ 693/2011 г. на РС. Изложеното мотивира ВКС да приеме, че вторият от поставените въпроси не осъществява селективния критерий по чл. 280, ал. 1, т. 1 ГПК, поради което не представлява основание за допускане на обжалването.
Останалите поставени от касаторката въпроси № 3 и 4 практически повтарят оплакването за допуснати от въззивния съд нарушения на процесуалните правила по чл. 22, т. 5 или 6 ГПК с оглед предпоставките за отвеждане на съдебния състав, а не съставляват правни въпроси по смисъла на това понятие, разяснен с т. 1 на ТР № 1 от 19.02.2010 г. по тълк. д. № 1/2009 г. на ВКС, ОСГТК, и нямат обуславящо значение за изхода на спора. Отделно от това, предпоставките за отвод на членовете на съдебния състав, постановил въззивното решение не са били осъществени, тъй като съдиите не са взели участие в производството на делото в друга инстанция, нито съществуват обстоятелства, които биха породили съмнение в тяхното безпристрастие. В допълнение следва да се посочи, че касаторката не е поискала отстраняване на съдебния състав в срока по чл. 23, ал. 1 ГПК- в заседанието, след като е възникнало или е станало известно твърдяното от нея основание за отстраняване – участието им при решаване на другите дела между страните, водени за правото на собственост на процесните 42 кв.м, а е направено едва с касационната жалба срещу въззивното решение. Това означава, че тези два въпроса не представляват общо основание за допускане на касационното обжалване, което прави безпредметно изследването дали по отношение на някой от тях е налице допълнителен селективен критерий по чл. 280, ал. 1, т. 1 – 3 ГПК.
С оглед настоящото произнасяне и на основание чл. 81 ГПК касаторката следва да заплати на ответниците по касация Б. В. М. и М. И. М. направените разноски за защита пред ВКС, а именно сумата 600 лв. – договорено и заплатено в брой възнаграждение за един адвокат съгласно представена по делото разписка от 10.10.2017 г. (л. 24).
По изложените съображения, Върховният касационен съд, Второ г.о.
О П Р Е Д Е Л И :
НЕ ДОПУСКА касационно обжалване на въззивно решение № 143 от 26.06.2017 г., постановено по в.гр.д.№ 107/2017 г. на Окръжен съд – Търговище, ГО.
ОСЪЖДА Р. А. М. ДА ЗАПЛАТИ на Б. В. М. и М. И. М. сумата 600 (шестстотин) лева – разноски за защита пред ВКС.
Определението не подлежи на обжалване.
ПРЕДСЕДАТЕЛ:
ЧЛЕНОВЕ: