О П Р Е Д Е Л Е Н И Е
№ 449
София, 27.09.2016 год.
ВЪРХОВЕН КАСАЦИОНЕН СЪД – Търговска колегия, ІІ-ро т.о. в закрито заседание на двадесет и шести септември две хиляди и шестнадесета година в състав:
Председател: Камелия Ефремова
Членове: Бонка Йонкова
Евгений Стайков
като изслуша докладваното от съдията Е.Стайков ч.т.д. №1600/2016г. по описа на ВКС, ТК, взе предвид следното:
Производството е по чл.274 ал.1 т.2 ГПК във вр. с чл.396 ал.2 изр.2 ГПК и чл.280 ал.1 ГПК, образувано по частните касационни жалби на Ж. С. В. и на Г. М. В. срещу определение №767 от 29.02.2016г., постановено по ч.гр.д.№917/2016г. по описа на Софийски апелативен съд, т.о., 6 с-в, с което е отменено определението от 1.02.2016г. по гр.д.№1152/2016г. на СГС, І-5 с-в., в частта му, с която е отхвърлена молбата на ищеца Национална агенция по приходите /НАП/ за допускане на обезпечение на иска по реда на чл.389 ГПК и с което е допуснато обезпечение на иска по чл.216 ал.1 ДОПК чрез налагане на възбрана върху недвижимия имот, предмет на атакуваната с исковата молба сделка.
В частната жалба на Ж. С. В. се поддържа, че въззивното определение в обжалваната му част е неправилно, поради нарушение на материалния закон, съществено нарушение на съдопроизводствените правила, както и че е необосновано. Твърди се, че в определението липсват мотиви досежно основателността на молбата за обезпечение на иска и в частност, че липсват мотиви относно наличието на намерение за увреждане при сключване на сделката. Сочи се, че въззивният състав е обосновал своето определение въз основа на недопустими доказателства, които са представени за първи път пред контролната инстанция. Излагат се съображения, че въззивният съд се е произнесъл свръхпетитум по редовността на исковата молба, което излиза извън правомощията му като въззивна инстанция при обжалване на определението, с което не е уважена молбата за допускане обезпечение на иска. Претендира се отмяна на обжалваното определение с присъждане на разноски в полза на жалбоподателката.
В изложението по чл.284 ал.3 т.1 ГПК жалбоподателката поддържа, че е налице допълнителната предпоставки по чл.280 ал.1 т.1 ГПК за допускане на определението до касационно обжалване във връзка със следните два процесуалноправни въпроса:
1.„Длъжен ли е въззивният съд да извърши самостоятелна преценка на доказателствата, да формира свои самостоятелни фактически и правни изводи по съществото на искането и да ги изрази писмено в мотивите към съдебния акт?”
2.„Може ли въззивният съд, сезиран с жалба срещу определение, с което се отхвърля молбата за обезпечение по чл.389 от ГПК, да се произнесе по редовността на исковата молба, без да е сезиран с такова искане от жалбоподателя и когато не са настъпили последиците на чл.129 ал.3 от ГПК?”
В изложението се твърди наличието на допълнителната предпоставка за допускане на касация по чл.280 ал.1 т.3 ГПК относно следните процесуалноправни въпроси:
3. „Може ли въззивният съд, сезиран с жалба срещу определение, с което се отхвърля молбата за обезпечение по чл.389 от ГПК, да извършва преценка за отстраняване на констатираните нередовности в исковата молба, когато не се са настъпили последиците на чл.129 ал.3 от ГПК и без да е сезиран с такова искане от жалбоподателя? Компетентен ли е въззивният съд да извърши такава преценка, както и да се позовава на нея при произнасяне относно основателността на искането за обезпечение?”
4.”Преодолява ли нормата на чл.270 ал.4 ГПК диспозитивното начало във въззивното гражданско съдопроизводство, обективирано в чл.269 от ГПК, когато въззивният съд се произнася по въпроси от компетентността на първоинстанционния, които не са релевирани с депозираната пред въззивния съд жалба и които касаят редовността на исковата молба в първоинстанционното производство?”
5. При липсата на представени писмени доказателства и на твърдения за вероятната основателност на иска, може ли да се допусне обезпечение по реда на чл.389 и сл.ГПК?”
В частната касационна жалба на Г. М. В. се излагат идентични оплаквания /с тези в частната касационна жалба на Ж. В./. В изложението по чл.284 ал.3 т.1 ГПК допускането на касационно обжалване се обосновава с наличието на предпоставките по чл.280 ал.1 т.1 и чл.280 ал.1 т.3 ГПК като се поставят същите въпроси като в изложението към жалбата на Ж. В., допълнени със следните въпроси:
6.„При положение, че разпореждането, с което се дават указания за отстраняване нередовността на исковата молба, не прегражда хода на производството и ищецът не прави оплаквания пред въззивния съд по правилността и законосъобразността на така постановения съдебен акт, има ли право контролната инстанция да се произнесе по редовността на исковата молба, без да е сезиран с такова искане?”
7.„Възможно ли е формирането от компетентен съд на обоснован извод за вероятна основателност на иска по т.4 от чл.216 ал.1 ДОПК, доколкото абсолютна материалноправна предпоставка за провеждане на исковата претенция е установяването на намерение за увреждане у данъчно задълженото лице, при положение, че в исковата молба не са формулирани твърдения за съществуването на такова намерение и не се сочат доказателства за наличието на такова обстоятелство?” и
8.„Допустими ли са писмени доказателства, представени за първи път пред въззивната инстанция, когато същите не са нови доказателства, не обосновават нововъзникнали обстоятелства и представянето им пред първата инстанция е било обективно възможно? Намира ли приложение във въззивното производство по обжалване на определенията ограничената допустимост, формулирана в разпоредбата на чл.266 от ГПК, във вр. с чл.278 ал.4 от ГПК?”.
Ответната страна по частните жалби – НАП, не е представила писмен отговор в срока по чл.276 ал.1 ГПК.
В., ТК, ІІ-ро т.о., след като обсъди оплакванията в частните жалби, намира следното:
С обжалваното определение съставът на САС е отменил определението от 1.02.2016г. по гр.д.№1152/2016г. на СГС, І-5 с-в, в частта му, с която е отхвърлена молбата на ищеца Национална агенция по приходите за допускане на обезпечение на иска по реда на чл.389 ГПК и е допуснал обезпечение на иска чрез налагане на възбрана върху недвижимия имот, предмет на атакуваната сделка на основание чл.216 ал.1 ДОПК. За да постанови горното определение въззивният състав е приел, че допускането на обезпечение на иска е обусловено от наличието на следните предпоставки: 1. искът да е допустим; 2. да съществува интерес от обезпечението; 3.искът да е вероятно основателен и 4. обезпечителната мярка да е подходяща и съответна на обезпечителната нужда. Във връзка с посочените предпоставки съдът е изложил мотиви за тяхното наличие в настоящото производство по чл.389 ГПК, а именно, че искът на НАП по чл.216 ал.1 т.4 ДОПК е допустим, че същият е вероятно основателен с оглед представените доказателства за връчване на заповедта за възлагане на ревизия и на ревизионния акт по реда на чл.29 ал.4 и чл.30 ал.6 ДОПК и че е налице интерес за ищеца от налагане на поисканата обезпечителна мярка. Въззивният съд се е позовал на т.4 от ТР №6/14.03.2014г. на Н., ОСГТК, за да обоснове възможността да бъде допуснато обезпечение на иска в периода от постъпване на исковата молба преди вписването й.
Обсъждайки доводите на първоинстанционния съд относно констатираните нередовности на исковата молба и значението на тези нередовности за допустимостта на исковото производство, въззивният състав е изложил съображения, че всички указания, дадени на ищеца по реда на чл.129 ал.2 ГПК /включително и ненужните/ са били надлежно изпълнени с въззивната частна жалба.
Настоящият състав намира, че не са налице предпоставките за допускане на обжалваното определение до касационен контрол.
Поставеният в частните касационни жалби въпрос №1: „Длъжен ли е въззивният съд да извърши самостоятелна преценка на доказателствата, да формира свои самостоятелни фактически и правни изводи по съществото на искането и да ги изрази писмено в мотивите към съдебния акт?” не може да обуслови допускане на касационно обжалване, тъй като въпросът не е значим за спора по смисъла на чл.280 ал.1 ГПК. Както бе посочено по-горе в обжалваното решение въззивният съд е изложил аргументирани съображения защо счита, че в случая са налице кумулативно предвидените в чл.391 ал.1 ГПК предпоставки за допускане на исканото от молителя обезпечение на иска по чл.216 ал.1 ДОПК. Спецификата на производството по чл.389 ГПК като отделно производство от производството по решаване на делото по същество, не изисква от съда излагането на мотиви, свързани с установяването на релевантните за спора факти.
По същите съображения не може да бъде допуснато обжалваното решение до касационно обжалване и въз основа на поставените въпроси №5: При липсата на представени писмени доказателства и на твърдения за вероятната основателност на иска, може ли да се допусне обезпечение по реда на чл.389 и сл.ГПК?” и въпрос №7: „Възможно ли е формирането от компетентен съд на обоснован извод за вероятна основателност на иска по т.4 от чл.216 ал.1 ДОПК, доколкото абсолютна материалноправна предпоставка за провеждане на исковата претенция е установяването на намерение за увреждане у данъчно задълженото лице, при положение, че в исковата молба не са формулирани твърдения за съществуването на такова намерение и не се сочат доказателства за наличието на такова обстоятелство?”. Въззивният състав е изложил мотиви относно допустимостта на иска, за неговата вероятностна основателност с оглед представените доказателства, за наличието на обезпечителна нужда и за това, че поисканата обезпечителна мярка е подходяща. Въпрос №5 е относим за правилността на акта, която не е предмет на проверка в производството по допускане на касация, а въпрос №7 е относим за решаването на спора по същество, което не е част от производството по чл.389 и сл.ГПК.
Въпросите №2 „Може ли въззивният съд, сезиран с жалба срещу определение, с което се отхвърля молбата за обезпечение по чл.389 от ГПК, да се произнесе по редовността на исковата молба, без да е сезиран с такова искане от жалбоподателя и когато не са настъпили последиците на чл.129 ал.3 от ГПК?”; №3. „Може ли въззивният съд, сезиран с жалба срещу определение, с което се отхвърля молбата за обезпечение по чл.389 от ГПК, да извършва преценка за отстраняване на констатираните нередовности в исковата молба, когато не се са настъпили последиците на чл.129 ал.3 от ГПК и без да е сезиран с такова искане от жалбоподателя? Компетентен ли е въззивният съд да извърши такава преценка, както и да се позовава на нея при произнасяне относно основателността на искането за обезпечение?”; №4.”Преодолява ли нормата на чл.270 ал.4 ГПК диспозитивното начало във въззивното гражданско съдопроизводство, обективирано в чл.269 от ГПК, когато въззивният съд се произнася по въпроси от компетентността на първоинстанционния, които не са релевирани с депозираната пред въззивния съд жалба и които касаят редовността на исковата молба в първоинстанционното производство?” и № 6.„При положение, че разпореждането, с което се дават указания за отстраняване нередовността на исковата молба, не прегражда хода на производството и ищецът не прави оплаквания пред въззивния съд по правилността и законосъобразността на така постановения съдебен акт, има ли право контролната инстанция да се произнесе по редовността на исковата молба, без да е сезиран с такова искане?”, следва да бъдат разгледани общо, тъй като се отнасят до твърдението на жалбоподателите, че съдът незаконосъобразно и извън правомощията си като въззивна инстанция се е произнесъл по отстраняване на нередовностите на исковата молба, констатирани в първоинстанционното определение.
На първо място следва да се има предвид, че въззивният състав не се е произнесъл в диспозитива на определението относно отстраняването на нередовностите на исковата молба по см. на чл.129 ал.3 ГПК и в тази връзка съдът не е излязъл извън правомощията си на въззивна инстанция по проверка на определението в частта му, с което не е допуснато обезпечение по реда на чл.389 и сл.ГПК. Съгласно разясненията, дадени в т.1 от Тълк.решение № 1/19.02.2010г. по т.д.№1/2009г. на ОСГТК на ВКС правният въпрос от значение за изхода на конкретното дело е този, който е обусловил правните изводи на съда по конкретното дело. Изложените в определението мотиви относно редовността на исковата молба са само аргумент в подкрепа на тезата на въззивния съд за възможността за допускане на поисканото обезпечение. Решаващите изводи на съда за допускане на поисканото обезпечение са свързани с наличието на посочените в определението предпоставки по чл.391 ГПК /допустимост на иска, неговата вероятностна основателност, наличието на обезпечителна нужда и на подходяща обезпечителна мярка/. Ето защо настоящият състав намира, че изводите на съда относно отстраняването на нередовностите на исковата молба, не са обусловили решаващата воля на съда за допускане на обезпечението, поради което поставените по-горе въпроси не попадат в обсега на въпросите по см. на чл.280 ал.1ГПК за допускане на касация.
Но дори да се приеме, че въззивният съд е свързал допустимостта на иска с редовността на исковата молба като един от решаващите му аргументи за допускане на обезпечението, следва да се има предвид, че не са налице допълнителните предпоставки по чл.280 ал.1 т.1 и т.3 ГПК за допускане на определението до касационно обжалване. Цитираната съдебна практика в изложенията по чл.284 ал.3 т.1 ГПК е неотносима, тъй като представените решения на ВКС по чл.290 ГПК, нямат за предмет процесуални въпроси, касаещи допускане на обезпечение на иска. Не може да се приеме, че поставените въпроси са от значение за точното прилагане на закона, както и за развитието на правото, тъй като както в практиката, така и в теорията несъмнено се приема, че обезпечението на иска е самостоятелна форма за защита на граждански права, отделна от исковата защита /проф.Ж.С., Българско гражданско процесуално право изд.2002, стр.810/. В тази връзка процедурата по отстраняване на нередовността на исковата молба не е част от производството по допускане на обезпечението – обезпечение може да бъде допуснато и на бъдещ иск /чл.390 ГПК/, както и в периода преди отстраняване на нередовностите на исковата молба /аргумент от т.4 от ТР №6/14.03.2014г. по т.д.№6/2013г. на ВКС, ОСГТК/. Липсата на противоречива съдебна практика по поставените въпроси, както и на необходимост от нейната промяна или осъвременяване, обуславя липсата на предпоставката по чл.280 ал.1 т.3 ГПК за допускане на касационно обжалване.
Не може да обоснове наличието на предпоставки за допускане на касационно обжалване и въпрос №8: Допустими ли са писмени доказателства, представени за първи път пред въззивната инстанция, когато същите не са нови доказателства, не обосновават нововъзникнали обстоятелства и представянето им пред първата инстанция е било обективно възможно? Намира ли приложение във въззивното производство по обжалване на определенията ограничената допустимост, формулирана в разпоредбата на чл.266 от ГПК, във вр. с чл.278 ал.4 от ГПК?”, тъй като на поставеният въпрос е даден отговор в ГПК – чл.278 ал.2 ГПК изключва приложението на чл.266 ГПК.
По изложените по-горе съображения ВКС-Търговска колегия, състав на ІІ-ро т.о.
О П Р Е Д Е Л И:
НЕ ДОПУСКА касационно обжалване на определение №767 от 29.02.2016г., постановено по ч.гр.д.№917/2016г. по описа на Софийски апелативен съд, т.о., 6 с-в. в обжалваната му част.
Определението не подлежи на обжалване.
ПРЕДСЕДАТЕЛ:
ЧЛЕНОВЕ: