О П Р Е Д Е Л Е Н И Е
№ 45
София, 16.02.2018 год.
ВЪРХОВЕН КАСАЦИОНЕН СЪД – Търговска колегия, състав на І т.о. в закрито заседание на четиринадесети февруари през две хиляди и седемнадесета година в състав:
Председател: Дария Проданова
Членове: Емил Марков
Ирина Петрова
като изслуша докладваното от съдия Петрова т.д. № 2327 по описа за 2017 год. за да се произнесе взе предвид следното:
Производството е по чл.288 ГПК във вр. с пар.74 от ПЗР на ЗИД на ГПК – ДВ бр.86/2017г.
Образувано е по касационна жалба на [фирма] против Решение № 363 от 31.05.2017г. по в.т.д.№ 70/2017г. на Варненския ОС, ТО в частта за: осъждането на банката /след частична отмяна на първоинстанционното решение/ да върне на кредитополучателя Д. К. сумата 8 586 лв., заплатена без основание за периода от 10.02.2010г. до 10.02.2015г. като завишена стойност на погасителни вноски по договор за кредит за покупка на недвижим имот №НL31067 от 29.11.2007г., събрана въз основа на нищожно неравноправно договаряне за поемане на валутен риск от потребителя, на осн. чл. 34 вр. 55 ал.1 пр. първо ЗЗД и чл. 146 ал.1 З., ведно със законната лихва ;за потвърждаване на първоинстанционното решение в частта за осъждането на банката да върне получените без основание 7 811.48 швейцарски франка – разлика между действително платените договорни лихви и размера на лихвите, дължими по договора за кредит, ако не е бил увеличаван размера на БЛП за периода от 10.02.2010г. до 10.02.2015г.; в частта за потвърждаване на първоинстанционното решение за осъждането на банката да върне на кредитополучателя 31.34 швейцарски франка – сбор от надплатените годишни такси за управление на кредита за периода от 01.01.2010г. до 01.01.2015г., ведно със законната лихва върху двете последни суми.
Поддържа се, че въззивното решение е недопустимо, неправилно, немотивирано и незаконосъобразно, постановено е при пълно противоречие с приетите доказателства, установените факти и обстоятелства и действащата законова уредба.
В писмен отговор ищецът оспорва допустимостта на касационната жалба като счита, че касационният контрол е недопустим на основание чл.280,ал.2 ГПК. Изложени са и съображения за неоснователност на искането за допускане на обжалването и за неоснователност на касационната жалба.
Съставът на ВКС констатира, че подадената касационната жалба е допустима само в частта за сумата 8 586 лв.
Предмет на спора са обективно съединени осъдителни искове с правно основание чл.34 във с чл.55,ал.1, изр.първо ЗЗД, предявени в размер на: 20 177лв. – разлика между стойността на действително заплатените суми в лева по фиксинга на БНБ за шв.франк към деня на плащането на всяка вноска и стойността на вноските по същия фиксинг към деня на усвояване на кредита за периода 01.01.2010г. до завеждане на исковата молба; в размер на 8 103 шв.франка – разлика между действително платените договорни лихви и размера на лихвите, дължими по договора за същия период; и 40 шв.франка – надплатена такса за управление на кредита до 01.01.2015г.
Производството по делото по предявените установителни искове за прогласяване нищожност на клаузи от договора за кредит поради тяхната неравноправност е прекратено поради оттеглянето им.
Настоящото дело е търговско, тъй като предявеният иск е по търговска сделка по смисъла на чл. 286, ал. 2 във връзка с чл. 1, ал. 1, т. 7 ТЗ – договор за кредит, сключен от банката с кредитополучател – ищцецът. Левовата равностойност на 8 103 шв.франка към датата на завеждане на исковата молба /при курс 1.87035лв. за 1 франк/ е 15 155.45лв.; съответно под 20 000лв. е и цената на иска за връщане на надплатената такса за управление на кредита. На основание чл.280,ал.2 ГПК касационната жалба в тази й част е недопустима. На касационното обжалване подлежи единствено въззивното решение, обжалвано от касатора за сумата 8 586лв. по иска с цена 20 177лв.
От посочено следва и, че въпросите, поставени в изложението към касационната жалба, касаещи обективно съединените осъдителни искове с цена под 20 000лв. не следва да бъдат обсъждани. Такива са въпросите по номерацията от изложението: № 4 относно погасителната давност на претенция по чл.55 ЗЗД за връщане на надплатени лихви по месечни анюитетни вноски и курсови разлики по месечни вноски; въпроси №№: 8, 9,10, 12, 13, 14 относими към размера на възнаградителната лихва по договора. Не следва да се обсъжда и първият въпрос, тъй като становището на въззивния съд относно обжалваемостта на неговото решение не обвързва касационната инстанция.
В изложението по чл.284,ал.3,т.1 ГПК въпросите, имащи връзка с допустимия предмет на касационното производство са:
1/ Допустима ли е промяна на договорените между страните условия по кредитно правоотношение и промяна чрез съдебно решение на съдържанието и условията на договора за кредит при липса на изрично предвидени законови условия. /т.2 от номерацията по изложението на касатора/. Посочва се, че е налице основанието по чл.280,ал.1,т.3 ГПК, тъй като „отговорът на въпроса е от значение за точното прилагане на закона”. Твърдението е, че въззивният съд не е обсъдил, че с така предявените искови претенции се цели косвена промяна на условията на договора.
2/ Допустим ли е иск по чл.55 ЗЗД за недължимо платени суми поради нищожни клаузи, в случаите, когато те не са прогласени за нищожни по реда на чл.34 ЗЗД. /т.3 от номерацията в изложението на касатора/. Твърди се, че е налице допълнителната предпоставка на чл.280,ал.1,т.3 ГПК, като отговорът на въпроса е от значение за точното прилагане на закона”, както и че простото позоваване на твърдяна нищожност не е достатъчно, за да обоснове допустимост на осъдителни искови претенции и тяхното уважаване, тъй като разпоредбата на чл.34 ЗЗД е императивна.
3 /Какви са начинът, критериите и методът, съгласно които съдът установява наличието на двете кумулативно дадени предпоставки на чл.146,ал.2 З. във връзка с индивидуално договаряне на процесните клаузи от договора. /т.5 от изложението на касатора/. Въведената допълнителна предпоставка на чл.280,ал.1,т.3 ГПК е обоснована с твърдението, че „въпросът е от съществено значение за правилното прилагане на закона”.
4/ Кои са критериите за определяне като значително на констатирано неравновесие между правата и задълженията на страните по договора за кредит. Каква е формулата/методологията, съгласно която съдебните органи определят неравновесието като значително /т.6 от изложението/. Посочената допълнителна предпоставка по чл.280,ал.1,т.3 ГПК е обоснована по аналогичен начин.
5/ „Относно валутата на кредита и относно твърдяната нищожност на чл.6,ал.2 и чл.23 от договора“ в т.7 от изложението са поставени въпросите:
-Неравноправна ли е договорна клауза, с която кредитополучателят се задължава да заплаща месечни вноски за погасяване на кредита във валута, в която същият е договорен, както и клауза, с която кредитополучателят също поема валутните рискове при договор в чуждестранна валута.
-След като кредитът е договорен и отпуснат в швейцарски франкове, има ли право банката да получава погасителните вноски в същата валута;
-Следва ли банката да носи отговорност за валутните рискове, след като съгласно договора, кредитополучателят няма задължение да се ползва от валутните курсове на банката и съответно да плаща вноските си в шв.франкове, независимо от източника на придобиването им.
-При липса на доказателства за липса на разлика, вследствие на така наречените валутни разлики между предоставената в швейцарски франкове сума и върнатата такава в шв.франкове, налице ли е значителна неравнопоставеност по смисъла на З..
-Налице ли е нищожност на договорни клаузи от договор за банков кредит, с който е отпуснат кредитен лимит в шв.франкове – във валута, различна от националната;
-Налице ли е нищожност на клаузата на чл.23 от договора, в която е изразено съгласие от страна на потребителя да поеме рисковете и вреди, включително и пропуснати ползи от промени и повишаване на курс купува и/или продава на шв.франк.
-Налице ли е неравноправност по смисъла на чл.143 З. по отношение на клаузата на чл.23,ал.1 и ал.2 от договора за кредит, след като кредитополучателят се е задължил да връща кредита в шв.франкове по време на действие на договора, който е с продължителен период на изпълнение, през който е възможно да настъпят промени във валутния курс, които да повишат или намалят размера на вноските.
-Допустимо ли е уговаряне на договор за кредит в чужда валута, различна от националната.
-С оглед разликата между договора за паричен заем по ЗЗД – един реален договор и договор за кредит по ТЗ – един консенсуален договор, доколко определящо е реалното предаване на сумата при договора за кредит, уговорен като кредитен лимит в шв. франкове в размер на равностойността в шв. франкове на конкретно посочена сума в евро.
-Допустимо ли е страните по договор за банков кредит да се споразумеят задължението на банката за отпускане на средствата да бъде изпълнено чрез предоставяне в друга валута, различна от уговорената, след договорено служебно превалутиране, чийто размер се определя като равностойност на уговорената по установените между двете валути курсове, определен към датата на падежа – момента на изпълнение на задължението на банката да предостави средствата.
По цялата група въпроси се твърди предпоставката по т.2 на чл.280,ал.1 ГПК с позоваване на приложени решения на първоинстанционни и въззивни състави, както и противоречие на обжалваното решение „със становището на генералния адвокат на С. по дело С 186-16 на С.“.
Без да е посочено по кой от поставените въпроси, се твърди /т.11 и т.15 от изложението/, че обжалваното решение противоречи на решение по гр.д.№ 21859/2009г. на СРС, 35 състав и по гр.д.№ 32564/2015г. на СРС, 124 състав, както и с решението по гр.д.№ 1899/2015г. на ІV г.о. на ВКС, постановено по реда на чл.290 ГПК.
6/ Следва ли изрично в договора за кредит да е вписана възможност за едностранно прекратяване на договора от страна на кредитополучателя след като то се следва ex lege и как следва да се тълкуват разпоредбите на чл.8 и чл.9 от договора, които предвиждат възможността за предсрочно прекратяване. Твърди се, че обжалваното решение е в противоречие с решението по гр.д.№ 2895/2013г. на СГС.
За да се произнесе, съставът на ВКС съобрази следното:
За да приеме, че разликата от 8 586.63 лева е заплатена от кредитополучателя поради прилагането на неравноправна клауза по прехвърляне на валутния риск и че съответно е дадена на нищожно основание и подлежи на връщане, въззивната инстанция е обсъдила, че в чл. 1 от договора, предметът на сделката е посочен като кредит за закупуване на апартамент, като предназначените за ползване от купувача парични средства са посочени в размер на 70 000 евро, но с допълнителна уговорка да бъдат предоставени в друга валута. Съобразила е, че съгласно договора, точният размер на кредитирането се формира след остойностяване в швейцарски франкове по курс на банката в деня на усвояване на кредита /като частно на курса продава за евро към лева и купува на франка към лева/. Отчела е, че сума във франкове не е предоставена пряко за ползване на клиента – в чл. 2 ал.1 и ал.3 е предвидено служебно обратно превалутиране без такси на отпуснатия кредит от франкове отново в евро, като именно в тази валута следва да се завери сметката на кредитополучателя, за да извърши той своето плащане на цената на закупувания имот. При анализа на разпоредбите на чл.2,ал.1-3 и чл.6,ал.2 от договора е прието, че договорът предвижда механизъм на двойно превалутиране Като е отчел, че клиентът на банката е потребител, за когото законът предполага, че не разполага със специални знания от риска за валутно кредитиране, съставът на окръжния съд е мотивирал, че банката е следвало да поясни, че избрания от продукт е изгоден не по принцип (както е подходила в случая), а само докато курсът на франка не се променя; че кредитополучателят няма контрол над него; че кредитиране в тази валута е принципно високо рисково за лице, получаващо доходите си в друга валута (по необходимост понасящо курсова разлика от превалутиране към непривлекателна за останалите участници на пазара нисколихвена валута). Счетено е, че подобен валутен риск несъмнено представлява основание за повишаване на общите разходи по кредита, които подлежат на предварително оповестяване по чл. 58 ал. 1 т. 1 от ЗКИ; че при промяна в тенденциите на валутния пазар (каквото търговецът е бил длъжен да предвижда), разходите на потребителя при превалутирането на погасителните вноски, което превалутиране той не би могъл да избегне при така уговорените клаузи, биха били необичайно високи. Мотивирано е, че тези разходи следва да бъдат предварително оповестени още в рекламните материали, мотивирали избора на клиента; че при липса на предварително оповестяване на валутния риск, породен от възможността за значително повишаване на разходите по обслужване на кредита поради курсови разлики, договарянето на валутно обвързано кредитиране не може да е индивидуално. Обсъдено е, че в подготвения от кредитора текст на договора, представен за подпис на клиента, се съдържа клаузата на чл. 23 (и то в раздел специални условия, а не в основен предмет) като декларация за съгласие за носене на риска от повишаване на обявения от банката курс, но не е ясно обозначено, че този риск е обусловен от принципно спекулативния характер на обвързване на задълженията с валута, чийто курс спрямо местната валута не е контролиран в страната по начина, уреден за еврото в чл. 29 ЗБНБ. По тези съображения е приет за установен неравноправният характер на клаузите за двойното служебно превалутиране (при отпускане във франкове на предоставената за ползване в евро главница и при отчитане на стойност на погасителни вноски за връщане на тази главница). Мотивирано е, че инкорпорирането на сделка по покупка на непривлекателна (поради ниската й лихвоносност) валута в рекламиран като изгоден за потребителя вид валутен кредит но начин, който изключва ясното осъзнаване на валутния риск и отражението му върху общата себестойност на сключения договор, ограничава съществено неподготвения професионално, относително осведомен и обичайно наблюдателен потребител да прецени последиците от избора на франка като валута на кредитирането.
Изложени са съображения за неоснователност на защитната теза на търговеца, черпена от възможност за отказ на потребителя при неизгодни за него колебания на валутния пазар. Приел е, че тази възможност е със съществени неблагоприятни последици за потребителя, че не му е предоставено ефективно право на отказ или право на реципрочно изменение на условията на договора в негов интерес; че дори да се приеме, че отказът на потребителя би могъл да се реализира чрез предложено предсрочно погасяване, то в случая това би породило допълнителни негативни за него последици (отказ от срока, ползващ длъжника, начисляване на такса от 4 % и загуба на кеш-бонус).
Искането за допускане на обжалването по първия въпрос /по номерацията в настоящото определение/ е неоснователно.
По този въпрос въззивната инстанция, позовавайки се на дадено от С. тълкуване, е мотивирала, че въпреки принципното положение, че съдът следва да се въздържа от изменение на неравноправните клаузи с цел да отстрани порока, в случая, когато отричането на действието на неравноправната клауза би довело до невъзможност за изпълнение на договора, националният съд следва да може да замести въпросната неприложима поради неравноправния й характер клауза, с друга диспозитивна уредба от националното право, така че, да бъде възстановено равновесието на правата на страните при съхраняване на действието на договора като цяло. Това препоръчително тълкуване е споделено като съответно на спора, при който отричането на действието на договора би било несъмнено по-неблагоприятно за потребителя (който би изгубил изцяло възможността да се ползва от разсрочени вноски с падежи, съпоставими с текущите му доходи и при липса на наличност от значителни по размер спестявания, би бил заплашен от загуба на придобитото жилище като ликвиден актив, ако банката насочи веднага и искането си за реституция на даденото по договора върху този имот). Мотивирано е, че търсенето на начин за съхранение на срочния договор без валутен риск, съответства и на предвиденото право на съда да тълкува съмнителните клаузи по благоприятен за потребителя начин – чл. 147, ал. 2 от ЗПП, във връзка с всички останали клаузи на договора и предвид вида на стоката и услугата -чл. 145, ал. 1 от ЗПП.
Даденото от окръжния съд разрешение е в съответствие с практиката на С. по тълкуването на чл.6,пар.1 от Директива 93/13/ в Решение по дело С-26/16: когато договор между продавач или доставчик и потребител, не може да се изпълни след премахване на неравноправна клауза, тази разпоредба допуска национална правна уредба, която дава възможност на националния съд да отстрани причините за недействителността на неравноправната клауза, като я замести с диспозитивна разпоредба от националното право.
Вторият въпрос е правно неиздържан, тъй като разпоредбата на чл.34 урежда последиците от прогласяване на порок на сделката, а не „условие“ за прогласяването й. По този въпрос няма и надлежно въведена допълнителна предпоставка, тъй като приложното поле на сочената от касатора разпоредба на чл.280,ал.1,т.3 ГПК не се изчерпва с твърдението, че отговорът на въпроса е от „значение за точното прилагане на закона”. Отсъствието й е самостоятелно основание за недопускане на обжалването.
Паралелно с това налице е практика по т.1 на чл.280 ГПК. С решение № 303/01.10.2015г. по гр. дело № 2081/2015г. състав на IV г. о. На ВКС се е произнесъл, че правото на възстановяване по нищожна сделка възниква от получаване на изпълнението и не се влияе от момента на съдебното прогласяване на нищожността; съдебното решение има установително действие, но не е елемент от фактическия състав на чл. 34 ЗЗД; при нищожност на сделката, поради противоречие на закона, е налице начална липса на основание, а даденото от страните подлежи на връщане по правилото на чл. 55, ал. 1, пр. 1 ЗЗД.
По третия въпрос, свързан с приложението на разпоредбата на чл.146,ал.2 З. – кога една клауза от потребителски договор не е уговорена индивидуално, е налице практика на състави на ВКС по чл.290 ГПК, с която въззивното решение е изцяло съобразено, което изключва възможността за допускане на касационното обжалване /Решения № 98/25.07.2017г. по т. д. № 535/2016г. на ВКС, ТК, II т. о., № 51/04.04.2016г. по т. д. № 504/2015г. на ВКС, ТК, II т. о. и № 77/22.04.2015г. по гр. д. № 4452/2014г. на ВКС, ГК, III г. о./ и то в хипотезата на чл.280,ал.1,т.3 ГПК, която е и ненадлежно въведена.
Неоснователно е и искането за допускане на обжалването по въпроса относно критериите за определяне като значително на констатирано неравновесие между правата и задълженията на страните по договор за кредит. Този четвърти въпрос е общ и теоретичен, касаторът не го обвързва с конкретни изводи в обжалваното решение. Паралелно с това с решение по дело № С-415/11, С. се е произнесъл, че чл. 3, § 1 от Директивата трябва да се тълкува в смисъл, че понятието „значителна неравнопоставеност” в ущърб на потребителя трябва да се прецени като се направи анализ на националните правни норми, приложими при липса на уговорки между страните, за да се установи дали и евентуално в каква степен по силата на договора потребителят е поставен в по-неблагоприятно правно положение от предвиденото в действащото национално право.”. На основание § 13а, т. 9 от ДР на З., тълкуването на термина „значително неравновесие между правата и задълженията на търговеца или доставчика и потребителя” по чл. 143 Закона се извършва в съответствие с практиката на С.. В синхрон с нея са и множество решения по чл.290 ГПК – № 7/22.04.2015г. по гр. дело № 4452/2014г. на ВКС, ГК, III г. о., решение № 424/02.12.2015г. по гр. дело № 1899/2015г. на ВКС, ГК, IV г. о., решение № 51/04.04.2016г. по т. дело № 504/2015г. на ВКС, ТК, II т. о., решение № 95/13.09.2016г. по т. дело № 240/2015г. на ВКС, ТК, II т. о., решение № 205/07.11.2016г. по т. дело № 154/2016г. на ВКС, ТК, I т.о., решение № 165/02.12.2016г. по т. дело № 1777/2015г. на ВКС, ТК, I т. о. и решение № 201/02.03.2017г. по т. д. № 2780/2015г. на ВКС, ТК, II т. о. Следователно, дори при обосноваване релевантността на въпроса към изводите в обжалваното решение, изключена е твърдяната от касатора предпоставка по т.3 на чл.280,ал.1 ГПК не е и надлежно въведена.
Неоснователността на искането за допускане на обжалването по петия въпрос /и подвъпросите към него/ произтича от обстоятелството, че всеки един от тях е поставен извън цялостния контекст на мотивите на окръжния съд, с които е обосновано неравновесието в договора относно вменяването на валутния риск единствено в тежест на потребителя; при отсъствие на добросъвестност от доставчика, който с оглед експертната си компетентност и познания в рамките на задълженията си за предоставяне на информация към момента на сключване на договора, е следвало да запознае потребителя по изчерпателен начин с рисковете, свързани с промени в обменните курсове при вземане на кредит във валута, в която кредитополучателят не получава доходите си, и за възможните негативни икономически последици за финансовите му задължения, така че потребителят сам да прецени потенциалните последици и да направи извод за обхвата на задълженията си. Въззивната инстанция е анализирала цялостно съдържанието на договора, а изводът й относно поетия единствено от по-слабата страна по договора курсов риск не е основан единствено на разпоредбите на чл.6,ал.2 от договора; По отношение на чл.23 е прието единствено, че тази декларация за носене на риск е поета без на кредитополучателя да е разяснено, че рискът е обусловен от принципно спекулативния характер на обвързване на задълженията с валута, чийто курс спрямо местната валута не е контролиран в страната по начина, уреден за еврото в чл. 29 ЗБНБ. Поради това въпросите, свързани с действителността на разпоредбата на чл.23 от договора са извън обсъжданите от окръжния съд правни проблеми.
В голямата си част подвъпросите не кореспондират с изводите на въззивната инстанция, която не е приела за недопустимо кредитът да бъде уговорен в чужда валута, нито се е произнасяла по въпроса за разликата между търговския договор за банков кредит и договора за заем, поради което не са обуславящи, а хипотетични.
Поради това, че не отговаря на характеристиката, очертана в т.1 на ТР №1/19.02.2010г., искането за допускане на обжалването по петата група въпроси не може да бъде уважено. В тази хипотеза безпредметно е обсъждането на въведената допълнителна предпоставка /т.2 на чл.280,ал.1 ГПК, като посоченото становище на генералния адвокат по дело С-186-16 С. не попада в нито една от хипотезите на т.т.1-3 на чл.280,ал.1 ГПК/. Невъзможността за допускане на обжалването по шестия въпрос следва от искането на касатора то да има за предмет тълкуване на клаузи от договор /чл.8 и чл.9/. Въпросът не е правен, а е питане как следва да се тълкуват тези разпоредби и дали договор за кредит следва да съдържа уговорка за едностранна възможност за прекратяването му от кредитополучателя. Въззивната инстанция не се е произнесла по защитната теза на банката за възможност потребителят да се откаже от договора при неизгодни за него колебания на валутния пазар в контекста на проблематиката, въведена от касатора в този въпрос.
Както се посочи, т.11 и т.15 от изложението не съдържат правни въпроси.
Касаторът следва да заплати на насрещната страна поисканите и доказани разноски за производството -сумата 2 500лв.
Поради изложеното, Върховният касационен съд, ТК, състав на Първо т.о.
О П Р Е Д Е Л И :
Не допуска касационно обжалване на Решение № 363 от 31.05.2017г. по в.т.д.№ 70/2017г. на Варненския ОС, ТО в частта, с която след частична отмяна на решението на първоинстанционния съд, [фирма] е осъдена да върне на Д. К. сумата 8 586 лв.
Осъжда Ю. Б.“АД да заплати на Д. К. сумата 2 500лв. разноски за производството.
Оставя без разглеждане касационната жалба на [фирма] срещу същото решение в частта относно сумите 7 811.48 швейцарски франка и 31.34 швейцарски франка.
Определението подлежи на обжалване с частна жалба в едноседмичен срок само в частта за оставяне на касационната жалба без разглеждане.
ПРЕДСЕДАТЕЛ: ЧЛЕНОВЕ: