О П Р Е Д Е Л Е Н И Е
№ 45
гр.София, 09.01.2011 година
Върховният касационен съд на Република България, Второ гражданско отделение в закрито заседание на осемнадесети ноември две хиляди и десета година в състав:
ПРЕДСЕДАТЕЛ: ЕЛСА ТАШЕВА
ЧЛЕНОВЕ: СВЕТЛАНА КАЛИНОВА
ЗОЯ АТАНАСОВА
изслуша докладваното от
председателя (съдията) ЕЛСА ТАШЕВА
гражданско дело под № 909/2010 година
Производството е по чл.288 ГПК, образувано по касационната жалба на Л. А. С. от[населено място], М. А. С. от[населено място], С. Д. С. от[населено място] и А. Д. С. от[населено място], против решение № 417/22.03.2010 год. по гр.дело № 69/2009 год. на П. окръжен съд, с което е оставено в сила първоинстанционното решение № 336/28.02.2003 год. по гр.дело № 927/1996 год. на К. районен съд и е отхвърлен иска им за ревандикиране на недвижимия имот, както и иска за заплащане на обезщетение, поради неползането му за времето на претенцията.
Касаторите се позовават на основанието за допускане на касационно обжалване на въззивното решение, регламентирано в чл.280, ал.1, т.1 ГПК, защото считат, че по материалноправния въпрос дали настъпва реституция по право, на основание чл.2, ал.1 и 3 и чл.3 З., когато имотът е с намален размер, поради разрушаване на част от постройките е решен в противоречие с практиката на ВКС. Твърди се от касаторите, че вторият материалноправен въпрос дали дворното място на национализираното предприятие представлява прилежаща част към сградите, с несамостоятелно значение, или има самостоятелно значение, поради което подлежи на реституция, независимо от липсата на част, или на всички постройки в него, също е решен от въззивния съд в противоречие с ТР № 1/1995 год., както и с цитираните касационни актове – решение № 395 по гр.дело № 887/2008 год., решение по гр.дело № 960/2003 год. и решение № 299 от 1997 год. на 5-чл.състав.
Ответниците по касационната жалба В. Т. В., от[населено място], обл.П., Й. Б. В., П. С. Г., К. Х. Г. и Г. Х. Г. от с.гр. изразяват становище за отсъствие на предпоставките за допускане на касационно обжалване на въззивното решение.
Касационният съд обсъди доводите за допускане на касационно обжалване на въззивното решение и констатира следното: за да остави в сила първоинстанционното решение, с което е отхвърлен ревандикационния иск и обусловения от него иск за обезщетение, въззивният съд изцяло е споделил правните изводи за тяхната неоснователност и недоказаност. Съдът е приел, че по ЗНЧИМП от наследодателя на ищците А. Л.С. е отчуждена даракчийница, от която са останали само развалини, останки от стари сгради, от които не може да се индивидуализират предишните им размери, площ, височина, конструкция и предназначение. Обоснован е правния извод, че отчужденият имот към момента на влизане в сила на З. не съществува реално в размерите, в които е отчужден, поради което не може да се определи и прилежащия към него терен от 5 дка.
Неоснователен е касационният довод за наличие на противоречие с ТР № 1/1995 год. при произнасянето на посочените от касаторите материалноправни въпроси, по следните съображения: една от основните предпоставки, за да възникнат правни последици на реституционния З. е имотите да съществуват реално до размерите, в които са отчуждени. Данни, че по отношение на дарак-чепкало, описан като бивша собственост на А. Л. С. е извършена национализация по ЗНЧИМП/отм./ се индицират единствено в протокол от 8 февруари 1948 год., и в протокол от 23 декември 1947 год. По тези протоколи не може да се индивидуализира предприятието, което е национализирано, за да се приеме, че към него принадлежат всички постройки, складове, машини, стопанства, жилищни сгради и др., където и да се намират, за да го обслужват и съгласно чл.6 ЗНЧИМП/отм./ също подлежат на национализация. При отсъствие на друго описание на национализираното предприятие към 1947 год. намерените останки, според всички технически експертизи не могат да обосноват техническата характеристика на съществуващите преди това сгради по размер, площ, височина, конструкция и предназначение, за което са необходими строителни книжа.
Въззивният съд се е съобразил със задължителните указания в ТР № 1/1995 год., според които към момента на влизане в сила на реституционния закон отнетите имоти следва да са налице, да съществуват реално, като обекти на собственост, до размерите, в които са отчуждени. Промените, които са свързани с функционалното им предназначение са без правно значение, според задължителното тълкуване, но се има предвид промените, настъпили в съществуващите обекти на собственост, а не промени, които вследствие на разрушаване на обектите, са отнели характеристиката им на сгради. По втория, поставен от касаторите правен въпрос доколко прилежащата площ може да има самостоятелно значение на обект на реституция касационният съд не дължи отговор, защото в този смисъл не е посочена съдебна практика, по смисъла на чл.280, ал.1, т.1 или т.2 ГПК, а освен това понятието „прилежаща площ” винаги се свързва с понятието „сграда”, която следва да обслужва. При отсъствие на реален обект за реституиране на право на собственост нито ТР № 1/1995 год., нито съдебната практика, цитирана от касаторите не предлага задължително тълкуване.
Касаторите се позовават и на съществен процесуалноправен въпрос, който бил решен в противоречие с касационната съдебна практика и изразяващ се следва ли по иск по чл.108 ЗС, когато се докаже правото на собственост за ищеца, в случай, че няма основание за предаване на владението върху имота, съдът да се произнесе относно принадлежността на правото на собственост, като уважи иска в тази част, както и по въпроса за доказването на обема на собствеността на национализираното предприятие, в т.ч. и чрез нотариален акт по чл.9 от З..
Касационният съд счита, че първият правен въпрос не е от значение за изхода на конкретното дело, защото по него не е формирана решаващата воля на съда. Въззивният съд е отхвърлил ревандикационната претенция, по съображение за недоказаност на правото на собственост на ищците, като възстановено, по силата на реституционния закон, а не защото го е установил, но при отсъствие на доказателства, че противоправно се владее от ответниците.
Позоваването на втория правен въпрос по своята същност не е процесуалноправен въпрос, защото не е отречена допустимостта на доказателственото средство – представения констативен нот.акт № 152/1992 год. за придобито право на собственост към минал момент – момента на национализацията през 1947 год. Допустимото доказателство е прието от съда, но е обсъдено заедно с останалите допустими от закона доказателствени средства, въз основа на които са обосновани изводи за недоказаност на отразените констатации в писменото доказателство, относно обема от права на собственост, придобити към минал момент.
По поставения правен въпрос не се и сочи противоречива съдебна практика, която би аргументирала наличието на основание по чл.280, ал.1, т.1/респ. т.2/ГПК, затова касационният съд счете, че поради отсъствие на предпоставките за това, регламентирани в чл.280, ал.1, т.1 ГПК не следва да се допусне касационно обжалване на въззивното решение, затова
О П Р Е Д Е Л И:
НЕ ДОПУСКА КАСАЦИОННО ОБЖАЛВАНЕ на въззивно решение № 417/22.03.2010 год. по гр.дело № 69/2009 год. на П. окръжен съд, по касационната жалба на Л. А. С. от[населено място], М. А. С. от[населено място], С. Д. С.-С. от[населено място] и А. Д. С. от[населено място], с вх.№ 10770/10.05.2010 год.
ОПРЕДЕЛЕНИЕТО е окончателно и не подлежи на обжалване.
ПРЕДСЕДАТЕЛ:
ЧЛЕНОВЕ: