5
О П Р Е Д Е Л Е Н И Е
№ 45
София, 24,01,2012 година
Върховният касационен съд на Република България, първо търговско отделение, в закрито заседание на шестнадесети януари две хиляди и дванадесета година, в състав:
ПРЕДСЕДАТЕЛ: НИКОЛА ХИТРОВ
ЧЛЕНОВЕ: ЕЛЕОНОРА ЧАНАЧЕВА
ЕМИЛ МАРКОВ
изслуша докладваното от съдията Чаначева т.дело №271/2011 година.
Производството е по чл.288 ГПК, образувано по касационна жалба на [фирма] – [населено място] против решение № 211 от 07.12.2010 г. по гр.д. № 525/2010 г. на Варненски апелативен съд.
Ответникът по касация-Т. Р. Ю. от [населено място], чрез процесуалният си представител, е на становище, че не са налице предпоставките по чл.280, ал.1, т.1-3 ГПК, поради което обжалваното решение не следва да бъде допуснато до касационно обжалване.Претендира разноски.
Върховният касационен съд, състав на първо търговско отделение, за да се произнесе взе предвид следното:
Касационната жалба е подадена в срока по чл. 283 ГПК срещу подлежащ на обжалване съдебен акт.
С изложението по чл.284, ал.3, т.1 ГПК,представено след проведено производство по чл.285 ГПК, касаторът е посочил, че са налице предпоставките по чл.280, ал.1 т.1,2 и 3 ГПК. Заявил е, че поставения „по- долу” въпрос / непосочен/ „отговарял на основанието по чл.280, ал.1, т.1 ГПК – съдът направил „ неправилно тълкуване на понятието разгърната застроена площ, като по този начин нарушил чл.20 ЗЗД”.Посочил е, в тази връзка, че въпросът „ от значение за правилното решаване на спора” бил – „ дали съдът , извършвайки тълкуване на договора , следва да се съобразява с волята на страните или задължително следва да възприема употребените от страните понятия с техния легален смисъл”, след, което са посочени две решения на ВКС.Поставени са и въпросите – „ когато спорното материално право е прехвърлено от носителя му на друго лице, преди завеждане на иска, то кое от двете лица е материалноправно легитимирано да предяви иска” и „ако такъв иск бъде предявен от първоначалния носител на правото то той „ ще бъде ли допустим или следва да бъде отхвърлен като неоснователен”.Касаторът счита, че тези въпроси са разрешавани противоречиво от съдилищата – изброил е две решения на ВКС, като е посочил, че с обжалваното решение било прието” че не съществува връзка между материалното право и правото на иска”. Изложено е разбирането на страната, за неправилност ма мотивирането на ВАпС, че направеното пред него възражение за недопустимост на иска касае материалноправната легитимация. Поставен е и въпросът: дали съдът следвало да се съобрази със представено споразумение, уреждащо отношенията между страните, като е цитирано решение на СОС. Формулиран е и въпроса: „ В случай че пред съда се представя писмено доказателство, което е от значение за допустимостта на иска, то следва ли по отношение на него да се прилагат правилата за преклузия на доказателствените искания…” Посочено е общо, че разрешаването на поставените въпроси било от значение за точното прилагане на закона и за развитие на правото, като е възпроизведен кратко текста на диспозитива на т.4 ТРОСГТК №1 /09г. Други доводи не са развити.
Касаторът не обосновава довод за приложно поле на чл.280, ал.1 ГПК.Формулираните от него въпроси, дори и да се приемат за релевантни за спора, въпреки, че не са обвързани от конкретните мотиви на въззивния съд, като са поставени общо, съставляват само установяване на наличие на общото основание за допускане на касационно обжалване.
Касаторът е поддържал, че е налице основание по чл.280, ал.1, т.1 ГПК.Това основание, предполага обосноваване от негова страна, че съдът с атакуваното решение при разрешаване на точно определен конкретно поставен въпрос, обусловил решаващите му изводи и рефлектирал върху изхода на спора, се е отклонил от установената задължителна практика на ВКС, респективно ВС/ подробно изброени актовете, попадащи в тази хипотеза с т.2 ТРОСГТК на ВКС на РБ № 1 /2009г. / и неговото разрешение е в противоречие с възприетото по посочени от касатора конкретни актове и излагане на доводи, свързани с наличие на такова противоречие при установен фактически идентитет на хипотезите. В случая, с оглед изложеното, относимост към разглежданото основание има единствено решение №89/09г. по т.д. 593/08г. на ВКС, ІІ т.о. постановено по реда на чл.290 ГПК, но само като акт, включен в обхвата на сравняваните с въззивното решение съдебни актове, тъй като неговото съдържание не установява различие в разрешаването на поставените от страната въпроси,а дори и да се приеме, че е налице сходство във връзка с оплакването на страната формулирано като въпрос относно задължителността на тълкуването на понятията в техния легално определен смисъл / в случая понятието разгърната площ/, то именно ВКС в това решение изрично е мотивирал, че Р. на цялата сграда не може да бъде тълкувана в противоречие с пар.5, т.18 ЗУТ / действаща към релевантния за разглеждания от ВКС случай момент/, която императивно дефинира понятието разгърната застроена площ. В пълно съответствие с този извод, са и изводите на въззивния съд, относно необходимостта да бъде съобразено допълнително застроеното с разпоредбите на пар.5, т.18 ЗУТ. Страната не е обосновавала конкретно противоречие между сравняваните съдебни актове, а от лаконичните й доводи не може да се направи извод за различие по отношение приетото по приложението на чл.20 ЗЗД, в какъвто смисъл е и поставения пред ВКС ,ІІ т.о. въпрос, по който е формирана задължителната практика. Или страната не обосновава довод за наличие предпоставките по чл.280, ал.1, т.1 ГПК. Останалите изброени решения са относими към основанието по чл.280, ал.1, т.2 ГПК, но и спрямо него страната не обосновава извод за наличие на противоречие при разрешаването на поставените въпроси, тъй като изброените и приложени решения третират различна фактическа обстановка съответно водеща до различни правни изводи. Така например- решение №451/04г. на ВКС, Іт.о.обективира извод по иск с правно основание чл.19, ал.3 ЗЗД , а решение №2627/05 на ВКС разглежда изкупуване на части от съсобствен имот по реда на чл.33, ал.2 ЗС, т.е. те нямат никаква относимост към разглеждания случай. Твърдението на касатора,/ в контекста на разгледаното негово разбиране за връзката между материалноправната и процесуалноправна легитимация/, че е налице противоречие при разрешаване на въпроса- при прехвърляне на спорното материално право кой е материалноправно активно легитимиран да предяви иска, също не обосновава наличие предпоставките по чл.280, ал.1, т.2 ГПК. Още повече, че касатора е разгледал този въпрос при смесване на понятията основателност и допустимост на иска, а и противоречието е обосновал с фактически невярна интерпретация на мотивите на въззивния съд. Цитираните от него решения №709/06г. на ВКС, ІІ т.о. и решение №4533/06г. на ВКС, І т.о. не съдържат мотиви, които да противоречат на приетото от въззивният съд, който изрично е пояснил, относно твърдението на ответника за това, че ищецът преди завеждане на иска бил прехвърлил спорното материално право на трето неучастващо в спора лице, че то е относимо към основателността на претенцията, тъй като касае наличието на спорното право в патримониума на ищеца,а не е въпрос на допустимост на иска. В тази връзка заявеното от страната за това, че противоречието се изразявало в приетото от съда, че не съществува връзка между материалното право и правото на иск” е обосновано на фактически невярна интерпретация на мотивите на обжалваното решение. Не обосновава наличие предпоставките по чл.280, ал.1 т.2 ГПК и твърдяното противоречие между обжалваното решение и решението на СОС, тъй като то третира извънсъдебна спогодба по чл.365,ал.1 ЗЗД във връзка с иск по чл.79 СК – за определяне на размер на месечна издръжка, и съответно няма никаква относимост към разглеждания случай. Следователно, не е налице противоречиво разрешаване на поставен правен въпрос по цитираните решения, които,както вече бе посочено и като цяло не третират еднакви хипотези с разглежданата, поради което не е налице и фактически идентитет между тях, за да бъде обоснован валидно довода за наличие на основание по чл.280, ал.1, т. 2 ГПК.
Развитите от страната доводи за неправилност на постановения съдебен акт,в контекста на нейното разбиране по фактическата и правна обстановка по спора са ирелевантни спрямо основанията по чл.280, ал.1 ГПК, тъй като са предмет на разглеждане от съда след като решението бъде допуснато до касационно обжалване.
Основанието по чл.280, ал.1, т.3 ГПК/ на което се е позовал касатора/, предполага, обосноваване от негова страна, че конкретно формулирания правен въпрос е от значение за точното прилагане на закона/когато разглеждането му допринася за промяна на създадената поради неточно тълкуване съдебна практика, или за осъвременяване на това тълкуване / и за развитие на правото / когато законите са непълни, неясни и противоречиви/, като приносът в тълкуването, осигурява разглеждане и решаване на делата според точния смисъл на законите – т. 4 ТР ОСГТК № 1/2009г. С оглед тези предпоставки страната не е изложила доводи, водещи до извод за наличие на приложно поле на сочената разпоредба, тъй като такъв довод не кратката интерпретация на диспозитива на т.4 на цитираното тълкувателно решение. Освен това, както неправилността на установената практика, така и непълнотата или неяснотата на нормата следва да бъде изрично обоснована, а не само твърдяна.
С оглед изложеното не следва да се допусне касационно обжалване на въззивното решение. На основание чл.78, ал.3 ГПК на ответника по касация следва да бъдат присъдени направените в настоящето производство разноски в размер на 1100лв.
По тези съображения Върховният касационен съд, състав на първо търговско отделение
О П Р Е Д Е Л И:
НЕ ДОПУСКА касационно обжалване на решение № 211 от 07.12.2010 г. по гр.д. № 525/2010 г. на Варненски апелативен съд.
ОСЪЖДА [фирма] – [населено място] да заплати на Т. Р. Ю. от [населено място] направените пред касационната инстанция разноски в размер на 1100лв.
Определението не подлежи на обжалване.
ПРЕДСЕДАТЕЛ:
ЧЛЕНОВЕ: