О П Р Е Д Е Л Е Н И Е
№ 45
София, 24.01.2017 год.
ВЪРХОВЕН КАСАЦИОНЕН СЪД – Търговска колегия, ІІ-ро т.о. в закрито заседание на двадесет и трети януари две хиляди и седемнадесета година в състав:
Председател: Камелия Ефремова
Членове: Бонка Йонкова
Евгений Стайков
като изслуша докладваното от съдията Е.Стайков ч.т.д. № 82/2017г. по описа на ВКС, ТК, взе предвид следното:
Производството е по реда на чл.274 ал.3 т.2 ГПК, образувано по частната касационна жалба на Б. Г. Д. срещу определение №3774 от 10.11.2016г., постановено по ч.гр.д.№3919/2016г. по описа на Софийски апелативен съд, ТО, 3 с-в, с което е потвърдено определение №14859/16.06.2016г. по гр.д.№7089/2015г. на СГС, ІІ ”г” с-в.
В частната касационна жалба се поддържа, че обжалваното определение е неправилно и необосновано. Твърди се, че въззивният състав в противоречие с разпоредбата на чл.7 ал.1 т.4 и чл.7 ал.2 т.4 от Наредба №1/9.07.2004г. на Висшия адвокатски съвет за минималните размери на адвокатските възнаграждения, е присъдил разноски в полза на Б. Д. за адвокатско възнаграждение в размер на 3 000 лв., без да е направена разбивка на предявените искове по делото и без да е изчислено съответното дължимо възнаграждение за всеки един от исковете. Сочи се, че съдът неправилно не е приложил пар.2 от ДР на Наредба №1/2004г., която разпоредба е отменена от Върховния административен съд на 5.02.2016г., т.е. повече от осем месеца след сключването на договора за правна защита и съдействие. Същевременно се излагат съображения за незаконосъобразно прилагане от въззивния съд на чл.78 ал.5 ГПК, резултат от неправилната според касатора преценка на съда за фактическата и правната сложност на делото.
В изложението по чл.284 ал.3 т.1 ГПК касаторът поставя следните два процесуалноправни въпроса, за които твърди, че се решават противоречиво от съдилищата – предпоставка за допускане на касационно обжалване на въззивното решение по чл.280 ал.1 т.2 ГПК, а именно:
1. „По какъв начин следва да се определи минималния интерес при наличие на субективно съединени искове с оглед изчисляване размера на минималното адвокатско възнаграждение по смисъла на чл.7 ал.2 от Наредба №1 от 9.07.2004г.за минималните размери на адвокатските възнаграждения – с оглед материалния интерес на всеки един иск поотделно или с оглед аритметичния сбор на всички искове?”. Поддържа се, че въпросът е решен от въззивния съд в противоречие с определение №1886/8.08.2013г. на САС по в.гр.д.№2359/2013г., определение №І547/8.09.2010г. по т.д.№262/2010г. на Русенски ОС, определение №І66/21.03.2012г. по т.д.№98/2012г. на Русенски ОС и решение от 27.06.2016г. по гр.д.№18521/2012г. на СРС, 45 с-в.
2 „Приложима ли е разпоредбата на пар.2 от Допълнителните разпоредби на Наредба №1 от 9.07.2004г.за минималните размери на адвокатските възнаграждения, договорени преди 5.02.2016г. – датата на влизане в сила на решение №14820/10.12.2014г. на Върховния административен съд, с което същата е прогласена за нищожна?”. Сочи се, че въпросът е решен от въззивния състав в противоречие с решение от 27.06.2016г. по гр.д.№18521/2012г. на СРС, 45 с-в.
В срока по чл.276 ал.1 ГПК е депозиран писмен отговор от ответното дружество [фирма], в който се поддържа, че не се са налице предпоставките за допускане на касация на обжалваното определение. Сочи се, че първият въпрос въобще не е обсъждан от въззивния състав е не е обусловил неговите правни изводи. По отношение на втория въпрос се застъпва становището, че същият не е значим за спора, тъй като съдът е обосновал неприложимостта на пар.2 от ДР на наредба №1/2004г. с формираната задължителна практика по въпроса в ТР №6/6.11.2013г. по т.д.№6/2012г. на ВКС, ОСГТК. Същевременно се излагат съображения за неоснователността на частната жалба. Претендират се разноски на основание чл.78 ал.8 ГПК.
Върховен касационен съд, ТК, състав на ІІ т.о., след преценка на данните по делото, приема следното:
Частната касационна жалба е процесуално допустима – подадена е от надлежна страна в преклузивния срок по чл.275 ал.1 ГПК срещу подлежащ на касационно обжалване на основание чл.274 ал.3 т.2 ГПК съдебен акт.
С обжалваното пред касационната инстанция определение №3774 от 10.11.2016г., постановено по ч.гр.д.№3919/2016г., съставът от Софийски апелативен съд е потвърдил определение №14859/16.06.2016г. по гр.д.№7089/2015г. на СГС, ІІ ”г” с-в., с което е оставена без уважение молбата на Б. Д. за изменение на решение от 4.04.2016г., постановено по гр.д.№7089/2015г. на СГС.
За да потвърди определението, постановено по реда на чл.248 ал.1 ГПК, апелативният съд е приел, че правилно с въззивното решение е приложена разпоредбата на чл.78 ал.5 ГПК въз основа на направеното в срок възражение от насрещната страна за прекомерност на заплатеното адвокатско възнаграждение. В подкрепа на този извод съдът е изложил съображения, свързани с преценката за фактическата и правна сложност на спора. Приемайки констатацията на СГС относно това, че присъденото с въззивното решение адвокатско възнаграждение в размер на 3 000 лв., надвишава размера на възнаграждението по чл.7 ал.2 от Наредба №1/9.07.2004г. на Висшия адвокатски съвет за минималните размери на адвокатските възнаграждения, апелативният съд е обосновал извода за неоснователност на довода на частния жалбоподател, че съдът е намалил претендираното възнаграждение под минималния размер, установен в пар.2 от ДР на Наредба №1/2004г. Съставът от САС се е позовал на указанията, дадени в ТР 6/6.11.2013г. по т.д.№6/2012г. на ВКС, ОСГТК за неприложимостта на пар.2 ДР на Наредба №1/2004г. в хипотезата на чл.78 ал.5 ГПК. Като допълнителен аргумент е посочил и прогласяването нищожността на посочената допълнителна разпоредба с решение на ВАС.
Настоящият състав на ВКС намира, че липсват основания за допускане на въззивното определение до касационно обжалване.
Съгласно разясненията, дадени в т.1 от Тълк.решение №1/19.02.2010г. по т.д.№1/2009г. на ВКС, ОСГТК, процесуалноправният въпрос от значение за изхода по конкретното дело, разрешен в обжалваното въззивно определение, е този който е включен в предмета на спора и е обусловил правните изводи на съда по конкретното дело. Поставеният от касатора в изложението по чл.284 ал.3 т.1 ГПК въпрос: „По какъв начин следва да се определи минималния интерес при наличие на субективно съединени искове с оглед изчисляване размера на минималното адвокатско възнаграждение по смисъла на чл.7 ал.2 от Наредба №1 от 9.07.2004г.за минималните размери на адвокатските възнаграждения – с оглед материалния интерес на всеки един иск поотделно или с оглед аритметичния сбор на всички искове?” не е обусловил правните изводи на съда по конкретното дело и не попада в общия селективен критерий по чл.280 ал.1 ГПК, обуславящ допускане на касационно обжалване. Въпросът не е обсъждан в мотивите на обжалваното решение, тъй като не е от значение за спора, доколкото както съставът на СГС, така и съставът на САС, са възприели изцяло становището на молителя в молбата му по чл.248 ал.1 ГПК, че минималното възнаграждение по чл.7 ал.2 от Наредба №1/2004г. е в размер на 2 055.35 лв. /четири иска за недействителност на договорни клаузи, обуславящи общо възнаграждение от 1 200лв. + осъдителен иск за 10 845 лв., обуславящ възнаграждение от 855.35 лв./.
Относим за правния спор се явява въпросът за приложението на пар.2 от ДР на Наредба №1/2004г. Въпреки това, формулираният от касатора втори въпрос:„Приложима ли е разпоредбата на пар.2 от Допълнителните разпоредби на Наредба №1 от 9.07.2004г.за минималните размери на адвокатските възнаграждения, договорени преди 5.02.2016г. – датата на влизане в сила на решение №14820/10.12.2014г. на Върховния административен съд, с което същата е прогласена за нищожна?”, не може да обоснове наличието на инвокираните от касатора предпоставки по чл.280 ал.1 т.2 ГПК за допускане на касационно обжалване на определението на САС.
Въпросът не е значим за спора и няма характеристиката на въпрос по чл.280 ал.1 т.2 ГПК, тъй като основният аргумент на апелативния съд е свързан с неприложимостта на допълнителната разпоредба с оглед указанията на ВКС, дадени в цитираното тълкувателно решение. П. нищожността на разпоредбата на пар.2 от Наредба №1/2004г. от страна на ВАС е допълнително съображение на апелативния съд за неоснователността на частната жалба, без обаче този аргумент да променя основният извод, че пар.2 от Наредба №1/2004г. е неприложим в хипотезата на чл.78 ал.5 ГПК. Ето защо за спора е без значение дали прогласяването нищожността на разпоредбата на че пар.2 от Наредба №1/2004г. от ВАС има обратно действие или не.
Непосочването на правен въпрос от значение за изхода на конкретното дело е достатъчно основание за недопускане на касационно обжалване, без да се разглеждат сочените допълнителни основания за това. Независимо от горното следва да се отбележи, че по отношение на приложимостта на пар.2 от Наредба №1/2004г., апелативният съд се е съобразил изцяло с разясненията, дадени в т.3 от ТР 6/6.11.2013г. по т.д.№6/2012г. на ВКС, ОСГТК, според които „при намаляване на подлежащо на присъждане адвокатско възнаграждение при прекомерност по реда на чл.78 ал.5 ГПК, съдът не е обвързан от предвиденото в че пар.2 от Наредба №1/2004г. ограничение и е свободен да намали възнаграждението до предвидения в същата наредба минимален размер”. Наличието на формирана задължителна практика по правния въпрос изключва допълнителната предпоставка за допускане на касация по чл.280 ал.1 т.2 ГПК.
На основание чл.81 във вр. с чл.78 ал.8 ГПК касаторът следва да бъде осъден да заплати на [фирма] сумата 200 лв. – юрисконсултско възнаграждение в минималния размер по чл.11 предл.1 във вр. с чл.7 ал.1 т.7 от Наредба №1/2004г..
Мотивиран от горното и на основание чл.274 ал.3 във вр. с чл.280 ал.1 ГПК, Върховен касационен съд, ТК, състав на Второ отделение,
О П Р Е Д Е Л И :
НЕ ДОПУСКА касационно обжалване на определение №3774 от 10.11.2016г., постановено по ч.гр.д.№3919/2016г. по описа на Софийски апелативен съд, ТО, 3 с-в.
ОСЪЖДА Б. Г. Д. ЕГН [ЕГН] от [населено място], [улица], ет.4 ап.6 да заплати на [фирма] ЕИК[ЕИК] от [населено място], [улица] сумата 200лв. /двеста лева/ – разноски за касационната инстанция.
Определението не подлежи на обжалване.
ПРЕДСЕДАТЕЛ:
ЧЛЕНОВЕ :