7
О П Р Е Д Е Л Е Н И Е
№ 45
гр. София, 28.01.2011 година
ВЪРХОВЕН КАСАЦИОНЕН СЪД на Република БЪЛГАРИЯ, Търговска колегия, Второ отделение в закрито съдебно заседание на осемнадесети януари през две хиляди и единадесета година в състав:
ПРЕДСЕДАТЕЛ: РОСИЦА КОВАЧЕВА
ЧЛЕНОВЕ: ЛИДИЯ ИВАНОВА
ЕМИЛИЯ ВАСИЛЕВА
като изслуша докладваното от съдия Емилия Василева т. дело № 564 по описа за 2010г. и за да се произнесе, взе предвид следното:
Производството е по чл. 288 във връзка с чл. 280, ал. 1 ГПК.
Образувано е по касационна жалба на П. Н. С. от [населено място] чрез процесуалния му представител адв. В. Р. срещу решение № 64 от 24.02.2010г. по в. гр. дело № 1017/2009г. на Русенски окръжен съд, Гражданска колегия, с което е потвърдено решение № 125 от 14.10.2009г. по гр. дело № 1606/2009г. на Русенски районен съд, с което е прието за установено на основание чл. 415, ал. 1 във връзка с чл. 422, ал. 1 ГПК съществуването на вземането на Ж. П. С. като [фирма], [населено място] срещу П. Н. С. от [населено място] в размер 7 000 лв. – неизплатена част от цената по договор за продажба на камион „Рено”, модел ТР 305, рег. [рег.номер на МПС] , рама RG04A1REPG3786 и ремарке „Фриьоф”, рег. № 9638, рама № 17325, сключен на 28.11.2006г., ведно със законната лихва върху сумата от 11.11.2008г. до окончателното плащане и ответникът е осъден да заплати на ищеца сумата в размер 810 лв. – разноски по делото.
Касаторът прави оплакване за неправилност на въззивното решение поради нарушение на материалния закон, съществено нарушение на съдопроизводствените правила и необоснованост. В писмено изложение към касационната жалба по чл. 284, ал. 3, т. 1 ГПК обосновава допускането на касационно обжалване с наличието на основанията по чл. 280, ал. 1, т. 1 и т. 3 ГПК, като релевира следните доводи: въпросът за приложението на чл. 20 ЗЗД във връзка с тълкуване на договорните клаузи в съответствие с изявената, а не предполагаема воля на страните е решен в противоречие с практиката на ВКС /решение № 81/07.07.2009г. по т дело № 761/2008г. на ВКС, I т. о./; въпросът за приложението на заповедното производство при предварителните договори досежно уговорените в тях съществени условия и за вземането – предмет на иска по чл. 422 ГПК е решен в противоречие с практиката на съдилищата /решение от 11.05.2004г. по гр. дело № 1402/2003г. на ВКС, II г. о. и решение № 29/12.06.1980г. по гр. дело № 20/1980г., ОСГК/ и е от значение за точното прилагане на закона, както и за развитието на правото; въпросът за приложението на чл. 39, ал. 1 ГПК в заповедното производство, когато страната е посочила във възражението си срещу издадената заповед за изпълнение съдебен адресат /редовно упълномощен адвокат/, трябва ли той да бъде уведомен за предявяването на иска по чл. 422 ГПК, е от значение за точното прилагане на закона, както и за развитието на правото; въпросът за преклудиране правата на ответника по чл. 131 и чл. 133 ГПК е от значение за точното прилагане на закона, както и за развитието на правото.
Ответникът Ж. П. С. като [фирма], [населено място] не изразява становище по касационната жалба.
Касационната жалба е подадена от легитимирана страна в предвидения в чл. 283 от ГПК едномесечен срок и е насочена срещу подлежащ на обжалване съдебен акт.
Върховният касационен съд, Търговска колегия, състав на Второ отделение, след като обсъди релевираните доводи и взе предвид данните по делото, приема следното:
Въззивният съд е приел, че на 28.11.2006г. между страните е сключен писмен договор за продажба на процесните вещи – камион марка „Рено” и ремарке за него марка „Фриьоф” с нотариална заверка на подписите, при подписването му част от уговорената цена е платена, а остатъкът от 7 000 лв. е следвало да бъде издължен на вноски от по 300 евро месечно, считано от м. януари 2007г. до м. дкември 2007г., която сума не е погасена. След като е анализирал клаузите на договора, решаващият съдебен състав е направил извод, че наименуваният от страните „предварителен” договор има характер на договор за търговска продажба на изплащане съгласно чл. 335 ТЗ във връзка с чл. 205 ЗЗД и арг. чл. 286, ал. 1, връзка с ал. 3 ТЗ/, като изплащането на цената е разсрочено на вноски и е свързано със запазване на собствеността на процесните вещи до окончателното й изплащане. В подкрепа на този извод въззивната инстанция е разграничила двата вида договори /предварителен договор и договор за търговска продажба на изплащане/ и е отчела, че е спазена формата за действителност на договорите за прехвърляне на собствеността върху МПС и ремаркета съгласно чл. 144, ал. 2 ЗДвП, а не само обикновената писмена форма, която е достатъчна за валидността на предварителен договор с предмет такива движими вещи.
Относно възражението за нищожност на договора поради невъзможен предмет съгласно чл. 26, ал. 2, пр. 1 ЗЗД са изложени съображения за неговата неоснователност поради това, че прекратяването на регистрацията на процесните МПС, липсата на регистрация не води до липса на предмет на договора, тъй като съществува възможност за нейното възстановяване съобразно чл. 21, ал. 1 Наредба № I-45 от 24.03.2000г. за регистрацията, отчета, пускането в движение и спирането от движение на МПС и на ремаркетата, теглени от тях.
Решаващият съдебен състав е приел за неоснователно възражението за неизпълнено задължение по договора за предаване на владението върху процесните вещи, поради това, че фактическата власт върху вещите е предадена на ответника по иска в период, предшестващ сключването на процесния договор – още на 04.09.2002г. по силата на договор за наем, по който ответникът по иска е бил наемател на камиона и ремаркето.
Допускането на касационно обжалване съгласно чл. 280, ал. 1 ГПК предпоставя произнасяне от въззивния съд по материалноправен или процесуалноправен въпрос, който е от значение за спорното право и по отношение на който е налице някое от основанията по чл. 280, ал. 1, т. 1 – т. 3 ГПК.
Д. на касатора, че въпросът за приложението на чл. 20 ЗЗД във връзка с тълкуване на договорните клаузи в съответствие с изявената, а не предполагаема воля на страните е решен в противоречие с практиката на ВКС, е неоснователен. Предвид сключване на договора в изискуемата от закона форма за продажба на МПС и с оглед уговореното изплащане на цената на вноски, въззивната инстанция е преценила необходимостта от тълкуване на договора и действителната воля на страните. При постановяване на обжалвания съдебен акт решаващият съдебен състав в съответствие с практиката на ВКС е обсъдил клаузите на сключения между страните договор и като е тълкувал отделните уговорки във връзка едни с други, с оглед смисъла и целта на договора, обичаите в практиката и добросъвестността, е изяснил действителната обща воля на страните. Обжалваният съдебен акт не е постановен в нарушение на цитираното и приложено от касатора решение № 81/07.07.2009г. по т дело № 761/2008г. на ВКС, I т. о. относно приложението на чл. 20 ЗЗД.
Неоснователен е доводът на касатора, че въпросът за приложението на заповедното производство при предварителните договори досежно уговорените в тях съществени условия и за вземането – предмет на иска по чл. 422 ГПК е решен в противоречие с практиката на съдилищата. Предмет на установителния иск по чл. 422 ГПК е установяване на вземането, за което е издадена заповедта за изпълнение. В настоящия случай заповедта за изпълнение е издадена за претендираното вземане за заплащане на част от цената на камиона и ремаркето – предмет на приложения към заявлението за издаване на заповед за изпълнение по чл. 417 ГПК „предварителен договор за продажба на МПС”, поради което предмет на установителния иск е присъдената със заповедта по чл. 417 ГПК неплатена цена на двете МПС – предмет на договора, като право на съда е да определи вида на сключения между страните договор. Цитираните и приложени от касатора решение от 11.05.2004г. по гр. дело № 1402/2003г. на ВКС, II г. о. и решение № 29/12.06.1980г. по гр. дело № 20/1980г., ОСГК са неотносими, тъй като в тях се обсъждат предварителни договори за покупко-продажба на недвижими имоти, а не „предварителен” договор за покупко-продажба на моторни превозни средства с нотариална заверка на подписите.
Не е налице твърдяното основание за допускане на касационно обжалване на въззивното решение по чл. 280, ал. 1, т. 3 ГПК. Точното прилагане на закона по смисъла на цитираната разпоредба е насочено към отстраняване на противоречива съдебна практика, каквато касаторът не сочи, към необходимост от промяна на непротиворечива, но погрешна практика, а развитие на правото е налице, когато произнасянето по съществен материалноправен или процесуалноправен въпрос е наложено от непълнота на закона или е свързано с тълкуването му, което ще доведе до отстраняване на неяснота в правната норма, каквито данни в случая липсват.
Разпоредбата на чл. 39, ал. 1 ГПК е ясна и точна, поради което не се налага допускане на касационно обжалване на въззивното решение на основание чл. 280, ал. 1, т. 3 ГПК. Призоваването чрез съдебен адресат или пълномощник съгласно посочената правна норма се извършва, когато по конкретното дело страната е посочила в седалището на съда лице, на което да се връчат съобщенията, или има пълномощник по делото. Заповедното производство и производството по установителния иск по чл. 422 ГПК, независимо, че са взаимно обусловени, са различни производства и се разглеждат по различен съдопроизводствен ред, поради което разпоредбата на чл. 39, ал. 1, ГПК в исковото производство следва да намери приложение, ако страната, в случая ответникът по иска с отговора на исковата молба или по-късно посочи съдебен адресат или упълномощи процесуален представител. Без да има посочен съдебен адресат или упълномощен представител в исковото производство, за съда, разглеждащ установителния иск, не съществува задължение да уведоми ответника по исковата молба на посочения във възражението срещу заповедта за изпълнение пълномощник.
По въпроса за преклудиране правата на ответника по чл. 131 и чл. 133 ГПК е налице постоянна практика на ВКС по смисъла на чл. 280, ал. 1, т. 1 ГПК, обективирана в решение № 310/30.07.2010 г. по гр. д. № 1086/2009 г., ГК, II г. о., решение № 224/02.07.2010г. по гр. д. № 177/2010г., ГК, II г. о., решение № 284/21.07.2010г. по гр. д. № 378/2009г., ГК, IV г. о., решение № 1014/2009г. по гр. д. № 221/2009г., ГК, III г. о., решение № 67/06.07.2010г. по т. д. № 898/2009г., ТК, І т. о. и други. В цитираните съдебни решения, постановени при действието на ГПК /в сила от 01.03.2008г./, е прието, че в срока за отговор ответникът следва да изрази становище по допустимостта и основателността на иска, по обстоятелствата, на които се основава искът, възраженията срещу него и обстоятелствата, на които те се основават, да посочи доказателствата и конкретните обстоятелства, които ще доказва с тях, и да представи писмените доказателства. С оглед изясняването на делото от фактическа страна и визираните в чл. 7, ал. 1 и чл. 145, ал. 1 и ал. 2 ГПК задължения на съда, разпоредбите на чл. 146, ал. 1 и 2 ГПК задължават първоинстанционния съд да направи доклад по делото, в който следва да посочи как се разпределя доказателствената тежест за твърдените факти и за кои от тях не се сочат доказателства. Задължението на съда по чл. 146, ал. 2 ГПК се отнася до факти, на които страната се е позовала в съответните процесуални срокове. Следователно преклузията за доказателствени искания може да настъпи след изпълнение на задължението на съда по чл. 146 ГПК. При пропуск на съда да изпълни служебните си задължения по чл. 146 ГПК да разпредели доказателствената тежест за подлежащите на доказване факти и да укаже на страните за кои от твърдените от тях факти не сочат доказателства, доказателствата са допустими и след първото съдебно заседание, включително и във въззивното производство.
По приложението на разпоредбата на чл. 266, ал. 1, 2 и 3 ГПК също е налице задължителна съдебна практика, обективирана в постановени от ВКС решения по реда на чл. 290 ГПК – решение № 398/03.02.2010г. по гр. д. № 56/2009г., ГК, IV г. о., решение № 1014/2009г. по гр. д. № 221/2009г., ГК, III г. о., решение № 224/02.07.2010г. по гр. д. № 177/2010г., ГК, II г. о., решение № 217/30.07.2010г. по гр. д. № 367/2009г., ГК, II г. о., решение № 284/21.07.2010г. по гр. д. № 378/2009г., ГК, IV г. о., решение № 429/21.06.2010г. по гр. д. № 1151/2009г., ГК, I г. о., решение № 466/27.05.2010г. по гр. д. № 1297/2009г., ГК, I г. о. и други. В цитираните съдебни решения е прието, че е недопустимо представянето на доказателства пред въззивния съд тогава, когато доказателствата са могли да бъдат представени пред първоинстанционния съд. Забраната на чл. 266, ал. 1 ГПК е приложима за факти и обстоятелства, които страните са могли да посочат в първоинстанционното производство. При действието на въведения с ГПК от 2007г. ограничен въззив във въззивното производство страните могат да сочат и представят само доказателства за нововъзникнали факти, както и такива, за които не са могли да узнаят, посочат и представят до подаване на жалбата, съответно в срока за отговор съгласно чл. 266, ал. 2 ГПК. Настъпващата в първоинстанционното производство поетапна преклузия за посочване и представяне на доказателства изключва възможността страната да поправи собствената си небрежност във въззивната инстанция. Когато са съществували обективни пречки доказателствата да бъдат посочени и представени в срок при разглеждане на делото от първата инстанция, страната има право да направи доказателствените си искания и представи относимите доказателства и във въззивното производство. Причините, които са попречили на страната да посочи или представи доказателствата следва да бъдат изложени и при необходимост доказани. Във въззивното производство страната може да иска и събиране на доказателства, които не са били допуснати от първоинстанционния съд поради процесуални нарушения – чл. 266, ал. 3 ГПК. Такива са не само доказателствата, които страната е поискала, но не са били събрани от съда в нарушение на съдопроизводствените правила, но и доказателствата, които страната не е представила поради пропуск на съда при изпълнение на служебните му задължения да разпредели доказателствената тежест за подлежащите на доказване факти и да укаже на страните за кои от твърдените от тях факти не сочат доказателства. В конкретния случай касаторът – ответник по предявения иск е представляван от особен представител в първоинстанционното производство, който е подал отговор на исковата молба, релевирал е възражения за нищожност на договора и е участвал активно в производството пред Русенски районен съд, а съдът е процедирал съобразно чл. 140 и сл. ГПК, като е направил доклад по делото и е дал необходимите указания. Направеното с въззивната жалба доказателствено искане е уважено, а при произнасяне по искането за издаване на конкретно съдебно удостоверение, заявено в откритото съдебно заседание на 05.02.2010г., решаващият съдебен съд съобразно практиката на ВС и ВКС е преценил необходимостта, относимостта и допустимостта на исканото доказателствено средство. Като е процедирал по този начин, въззивният съд не се е отклонил от практиката на ВКС относно преклудирането на права на ответника по иска и преценката на предпоставките за допускане на доказателствените средства.
Поради това, че не са налице основанията по чл. 280, ал. 1 ГПК, въззивното решение не следва да бъде допускано до касационно обжалване. С оглед изхода на делото разноски на касатора не се дължат. Разноски на ответника за касационното производство не се присъждат, тъй като такива не са направени и не са поискани.
Мотивиран от горното и на основание чл. 288 от ГПК, Върховен касационен съд на Република България, Търговска колегия, състав на Второ отделение
О П Р Е Д Е Л И :
НЕ ДОПУСКА касационно обжалване на решение № 64 от 24.02.2010г. по в. гр. дело № 1017/2009г. на Русенски окръжен съд, Гражданска колегия.
ОПРЕДЕЛЕНИЕТО не подлежи на обжалване.
ПРЕДСЕДАТЕЛ: ЧЛЕНОВЕ: 1.
2.