О П Р Е Д Е Л Е Н И Е
№ 45
гр. София, 29.01.2016 год.
ВЪРХОВНИЯТ КАСАЦИОНЕН СЪД на Република България, ІІ гражданско отделение, в закрито заседание на седми декември две хиляди и петнадесета година, в състав:
ПРЕДСЕДАТЕЛ: ЕМАНУЕЛА БАЛЕВСКА
ЧЛЕНОВЕ: СНЕЖАНКА НИКОЛОВА
ГЕРГАНА НИКОВА
като разгледа докладваното от съдията Николова гр. д. № 5989 по описа на Върховния касационен съд за 2015 година на ІІ г. о. и за да се произнесе, взе предвид следното:
Производството е по чл. 288, във вр. с чл. 280 ГПК.
С решението от 30.06.2015 год. по гр. д. № 1185/2015 год. Старозагорският окръжен съд, като въззивна инстанция, потвърдил първоинстанционното решение от 27.10.2014 год. по гр. д. № 444/2014 год. на районния съд, [населено място], с което е допусната съдебна делба между В. Х. К., Н. Х. К.-Г., П. И. Г. и И. П. Г. на недвижим имот, представляващ самостоятелен обект в сграда с идентификатор 68850.514.327.1.12, находящ се в гр. Ст. З., [улица], вх. „Б”, ет. 4, ап. 28, с площ от 101.80 кв. м. с прилежащите му избено помещение № 9 и таванско помещение № 6, подробно описан, при следните квоти: по 1/6 ид. ч. за В. Х. К. и И. П. Г. и 4/6 ид. ч. общо за Н. Х. К.-Г. и П. И. Г. /от които 1/6 ид. ч. лична собственост на първата/.
Въззивното решение се обжалва с касационна жалба в срок от Н. К.-Г., П. Г. и И. Г., чрез пълномощника им адв. А. Д. от САК, с оплаквания за неговата неправилност поради наличие на касационните основания по чл. 281, т. 3 ГПК и молба за отмяната му, като вместо това искът за делба на имота бъде отхвърлен, с позоваване от първите двама касатори на придобиване по давност на наследствената 1/6 ид. ч. на ищеца.
В приложеното изложение по чл. 284, ал. 3, т. 1 ГПК касаторите поддържат наличието на основанията по чл. 280, ал. 1, т. т. 1 и 2 ГПК за допускане на касационното обжалване на въззивното решение, с оглед позоваване на приложената съдебна практика – ТР № 4 от 17.12.2012 год. на ОСГК, ТР № 1/2012 год. на ОСГК и приложените решения на ВКС, постановени по реда на чл. 290 ГПК – № 47 от 3.04.15 год. по гр. д. № 6373/14 год. ІІ г. о., № 74 от 24.06.15 год. по гр. д. № 6277/14 год. І г. о., № 276 от 20.11.14 год. по гр. д. № 3036/14 год. І г. о., № 484 от 4.02.13 год. по гр. д. № 740/11 год. І г. о., № 250 от 26.05.11 год. по гр. д. № 567/10 год. І г. о. Поддържат съдът да се е произнесъл в противоречие с горната съдебната практика по материалноправните въпроси относно владението на наследствен имот от един от наследниците с оглед придобиването му по давност при приложението на чл. 79 ЗС, към кой момент се зачитат правните последици на придобивната давност, приложима ли е презумпцията по чл. 69 ЗС по отношение съсобственика П. Г., придобил владението на имота не по наследяване, проявните форми на действията по преобръщане на държането във владение, заплащането на данъците и значението му за това преобръщане, извършването на неформална приживна делба с разпределение на владението може ли да се счита за начало на давностно владение.
Поставени са и процесуалноправни въпроси за задължението на съда да обсъди всички доказателства и доводи, свързани с приложението на придобивната давност по отношение на един от съсобствениците – П. Г., мотивиране на изводите, което според касаторите в обжалваното въззивно решение не е направено. Касаторите се позовават на противоречие с ТР 1/2001 год., т. 19 и цитираните решения на ВКС № 134 по т. д. № 34/13 год. ІІ т. о., № 288 по гр. д. № 1037/12 год. ІV г. о., № № 271 по гр. д. № 2853/14 год. І г. о. По въпроса за задължението на съда да вземе под внимание извънсъдебно признание на страна относно неизгоден за нея факт, което и да обсъди в мотивите, касаторите считат произнасянето в обжалваното решени да е в противоречие с решение № 475 по гр. д. № 1311/09 ІІІ г. о. на ВКС.
Съделителят В. Х. К., чрез пълномощника му адв. А. С., в писмения отговор оспорва наличието на основания за допускане на касационното обжалване. Претендира присъждане на направените разноски.
Върховният касационен съд, в настоящият си състав на Второ гражданско отделение, за да се произнесе по предмета на производството по чл. 288 ГПК, взе предвид следното:
За да допусне делбата между страните по делото на недвижимия имот, въззивният съд приел, че възражението на ответниците, сега касатори, да са придобили дела на ищеца от наследството на майка му в размер на 1/6 ид. ч. по давност, е неоснователно. Обстоятелството, че са упражнявали фактическа власт върху имота след смъртта на наследодателката и са плащали данъци, не е достатъчно да обоснове извод, че са променили намерението си и са завладяли наследствената част на другия наследник, още повече, че такива действия, които да са доведени до знанието на съсобственика им, не са установени по делото, вкл. и от събраните свидетелски показания. Напротив, в подадените от Н. и И. Г. декларации по ЗМДТ през 2010 год. същите са посочили притежаваната от съсобственика им В. К. идеална част, по повод изкупуването на която е водена и кореспонденция с ответника П. Г., съгласно съдържащото се в обясненията му по реда на чл. 176 ГПК признание. Това опровергава твърдението им да са имали намерение да своят чуждата идеална част. Установените влошени отношения между страните, изразяващи се конфликт приживе на баща им Х. К., свързан с изгонването на ищеца от имота, липса на посещение от негова страна в имота, не сочат на изразена от касаторите демонстрация за промяна на намерението им да своят целия имот за себе си по отношение на другия наследник, нито същото се обосновава от обсъденото от съда писмо на бащата по повод твърдението за намерение на родителите да оставят апартамента на дъщеря им Н. К.-Г.. Съдът приел за неотносимо към поддържаното от ответниците правоизключващо възражение обстоятелството, че ищецът не е живял в имота в този продължителен период, което не води до загубване на правото му на собственост върху неговата наследствена част, тъй като същата не е придобита от другите съсобственици /чл. 99, предл. 1 ЗС/.
Поради това отчитайки наследствения характер на имота и извършените прехвърлителни сделки от бащата Х. К. с притежаваната от него част след смъртта на съпругата му в полза на дъщеря му Н. К.-Г. по време на брака и с П. Г., както и последвалите сделки от последните в полза на техния син, съдът допуснал съдебната делба при посочените квоти между тях.
Въпросите относно владението на наследствен имот от един от наследниците и позоваването му на давност по отношение на наследствените части на другите сънаследници, както и по какъв начин следва да се прояви промяната в намерението му за своене на целия имот по отношение на другите сънаследници са релевантни за изхода на делото, тъй като съдът е приел възражението на настоящите касатори за придобиване по давност на спорната 1/6 ид. ч. на ищеца от наследството на майка му за неоснователно. Произнасянето по тях, както и по въпроса за презумпцията по чл. 69 ЗС в отношенията между сънаследници, е в съответствие със задължителната съдебна практика, обективирана в ТР № 1 от 6.08.2012 год. на ОСГК на ВКС. В него е прието, че при наследяването като общо правоприемство владението преминава по право към наследниците независимо от това, че само един от тях остава в наследствения имот. Поради това при правен спор подлежи на изследване въпросът за основанието за упражняването на фактическата власт, което в случая е наследяване, и с оглед на това следва да се установи промяната на това основание от страна на наследника, позоваващ се на придобивна давност по отношение на частите на другите сънаследници с едностранни действия, с които по явен и недвусмислен начин да показва отричане владението на останалите. Разяснено е, че във всеки отделен случай тези обстоятелства трябва да бъдат доказани, което въззивният съд приел, че не е налице в настоящия случай. Изводът му е обусловен от приетата липса на доказателства за действия от страна на ответниците, с които да е обективирано спрямо ищеца намерението им да владеят неговата идеална част за себе си, поради което и не е налице произнасяне по правните въпроси в противоречие със съдебната практика.
Поставеният въпрос, касаещ момента, към който следва да се зачетат правните последици на придобивната давност, е неотносим към извода в решението за липса на предпоставките за наличието на този придобивен способ, поради което и позоваването на противоречие с ТР № 4/12 год. не може да обоснове извод за допускане на касационно обжалване по този въпрос, неотносим към спора. Дали важи презумпцията по чл. 69 ЗС относно съсобственика П. Г., придобил идеална част не по наследяване, а въз основа на прехвърлителните сделки на един от наследниците по време на брака му с Н. Г., следва да се посочи, че въпросът е некоректно поставен, с оглед предмета на прехвърлителните сделки – идеалните части от правото на собственост, притежавани от един от наследниците, поради което и основанието, на което приобретателите, в т. ч. и П. Г., в чийто патримониум се е разпространил вещноправния ефект на сделките по силата на презумпцията по чл. 19 СК/85 год. /отм./, са започнали да упражняват фактическата власт, не изключва владението на другия наследник /ищецът/. В този смисъл са и разясненията в ТР № 1/12 год. на ОСГК на ВКС. Затова и е неотносим въпросът, разрешен в представеното решение № 47 по гр. д. № 6373/14 год. ІІ г. о., който касае владение, предадено въз основа на договор, с който съсобственик прехвърля собствеността върху целия имот, изключва владението на другия съсобственик и съответно обуславя приложение на презумпцията по чл. 69 ЗС. Настоящата хипотеза не е такава, а разрешаването й кореспондира с ТР № 4/2012 год. ОСГК на ВКС и не противоречи на ТР № 1/2012 год. на ОСГК на ВКС.
Не е налице противоречие и с представената съдебна практика по въпроса относно проявните форми на действията по преобръщане на държането във владение, заплащането на данъците и значението му за това преобръщане, тъй като изводът на въззивния съд за недоказаност на такива действия от страна на касаторите е обоснован въз основа преценката на събраните по делото доказателства и установените с тях факти. Доводите в тази насока представляват оплаквания за неправилност на решението, в какъвто смисъл е и обосноваването на този въпрос в изложението. Същите съображения са относими и към въпроса за значението на неформална приживна делба, каквато съдът приел да не е установена от събраните по делото доказателства, за разлика от установените по приложените решения други факти, обуславящи и различни правни изводи. Поради това и тази съдебна практика не е относима към настоящия спор.
Въпросът за заплащането на данъците за имота не е обуславящ извода за неоснователност на възражението за придобивна давност по отношение наследствената част, собственост на ищеца, тъй като последният е обусловен от преценката на всички събрани по делото доказателства, установяващи впрочем, че и двете страни са плащали данъци за имота. Поради това и същият не представлява правен въпрос по смисъла на чл. 280, ал. 1 ГПК, нито такива са и формулираните процесуалноправни въпроси, свързани със задължението на съда да обсъди всички доказателства и доводите на страните и изложи мотиви, както и извънсъдебното признание на ищеца, че няма достъп до имота към 2012 год. с оглед представено по делото писмено доказателство за такова изявление. В обжалваното решение е прието, че не е установено наличието на трансформиране на държането по отношение на чуждата наследствена част от страна на касаторите във владение поради липсата на такива действия, които да обективират тази промяна в субективното им намерение и тя да е доведена до знанието на сънаследника, за да се приеме, че същата е придобита по давност, поради което и така поставен този въпрос също не е относим към предмета на спора.
По тези съображения за липса на релевираните основания по чл. 280, ал. 1, т. 1 и т. 2 ГПК касационно обжалване на въззивното решение не следва да се допуска, като касаторите следва да заплатят на ответника в настоящето производство направените разноски в размер на 600 лв., заплатено адвокатско възнаграждение по представения договор за правна защита и съдействие.
Водим от горното настоящият състав на ВКС, Второ гражданско отделение
О П Р Е Д Е Л И:
НЕ ДОПУСКА касационно обжалване на въззивното решение № 288 от 30.06.2015 год. по гр. д. № 1185/2015 год. на Старозагорския окръжен съд по подадената от Н. К.-Г., П. Г. и И. Г., чрез пълномощника им адв. А. Д. от САК, касационна жалба.
Осъжда Н. Х. К.-Г., П. И. Г. и И. П. Г., всички от [населено място], [улица], вх. „Б”, ет. 4, ап. 28 да заплатят на В. Х. К. от [населено място], [улица], ап. 13 направените в касационното производство разноски в размер на 600 лв. /шестотин лева/.
Определението е окончателно.
ПРЕДСЕДАТЕЛ:
ЧЛЕНОВЕ: