О П Р Е Д Е Л Е Н И Е
№ 450
София, 11.05. 2016 год.
Върховният касационен съд на Република България, IІІ гражданско отделение в закрито съдебно заседание на единадесети април две хиляди и шестнадесета година в състав:
ПРЕДСЕДАТЕЛ: МАРИЯ ИВАНОВА
ЧЛЕНОВЕ: ЖИВА ДЕКОВА
ОЛГА КЕРЕЛСКА
разгледа докладваното от съдията Декова
гр.дело №1339 по описа за 2016 год., за да се произнесе, взе предвид следното:
Производството е по чл.288 ГПК.
Постъпила е касационна жалба от М. Ж. Б. от [населено място], лично /жалбоподателят има юридическа правоспособност/, срещу решение от 11.12.2015г., постановено по в.гр.д.№283/2015г. на Апелативен съд Б., с което е потвърдено решение от 07.08.2015г. по гр.д.№1896/2014г. на Окръжен съд Бургас за уважаване на предявения от [фирма] срещу М. Ж. Б. иск с правно основание чл.87, ал.3 ЗЗД.
Касаторът счита, че е налице основание по чл.280, ал.1, т.1 ГПК за допускане на касационно обжалване.
Ответникът по касационната жалба [фирма], чрез процесуален представител адв.Г., оспорва наличието на основание за допускане на касационно обжалване като съображенията си излага в писмен отговор. Претендира разноски.
Върховният касационен съд, състав на ІІІ гр.отделение на ГК, след преценка на изложените основания за касационно обжалване по чл.280, ал.1 ГПК намира:
С обжалваното решение е потвърдено първоинстанционното решение, с което е уважен предявения от [фирма], [населено място], обл.Бургаска, като продавач срещу купувача М. Ж. Б. от [населено място], иск с правно основание чл.87, ал.3 ЗЗД за разваляне на сключения с н.а. №64/2014г., договор за продажба на недвижим имот, представляващ апартамент №11 на първи етаж, вх. Б, тяло А, с площ от 55,65 кв.м. и 9,35 кв.м. ид.ч. от общите части на сградата, находящ се в [населено място], Бургаска област, п.к. 8277, Рибарницата, ведно със склад №15 на площ от 3,93 кв.м. за сумата от 54 000 лв. с ДДС, поради неизпълнение на договорното задължение на купувача за заплащане на продажната цена.
Въззивният съд е приел за неоснователни доводите на ответника по иска за погасяване на задължението му за заплащане на цената по процесния договор за продажба чрез извършено прихващане, тъй като по делото не са доказани твърденията му за наличието на насрещно негово вземане в размер на 36 000лв., с включен ДДС, по договор за извършена правна услуга, каквото е съдържанието на фактура №576/01.09.2014г. поради това, че: липсва конкретизация на фактурираната 1 бр. правна услуга на посочената стойност; липсва информация въз основа на какъв първичен счетоводен документ е издадена фактурата; не са налице доказателства за фактическото престиране на правна услуга и то на такава висока стойност. Прието е, че показанията на ангажирания от ответника по иска свидетел се разминават със съдържанието на фактурата /свидетелят твърди, че „от учредяването на дружеството адв. Б. е извършвал адвокатски услуги, за което му се дължи сумата от 36 000 лв. с ДДС“, като е прието за очевидно противоречието за това, дали се касае за 1 бр. правна услуга или за множество адвокатски услуги, което разколебава, както съдържанието на частния документ, така и показанията на свидетеля, още повече, че ищецът не заявява никакви фактически твърдения за вида, обема и момента на твърдяните престирани от него правни услуги/. Отбелязано е и обстоятелството, че дружеството е учредено на 07.05.2014г. и до 01.09.2014г., т.е. за 4 месеца, през което управител е бил К. Л., подписал споразумението за прихващане, не се представят доказателства за извършена от фирмата дейност, която да обосновава предоставени адвокатски услуги. Прието е за ирелевантно обстоятелството, че процесната фактура е била осчетоводена от доставчика и че не доказва договорена и фактически извършена реална правна услуга, в следствие на което да е възникнало твърдяното от ищеца вземане от 36000 лв. По тези съображеня, въззивната инстанция e достигнала до извода, че представената по делото фактура №576/01.09.2014г. не отразява възникнало вземане в посочения в нея размер. Прието е, че след като липсва такова насрещно задължение, извършването на прихващане по споразумението от 05.09.2014г. срещу задължението на въззивника по процесния нотариален акт се явява в противоречие с разпоредбата на чл.103, ал.1 ЗЗД. Споразумението е прието за такова без основание, тъй като липсата на насрещно вземане на въззивника води до липса на причина за погасяване вземането на въззиваемото дружество. По тези съображения споразумението за прихващане е прието за нищожно по смисъла на чл.26, ал.2, предл.4 ЗЗД и че не е породило правно действие.
В изложението на основанията за допускане на касационно обжалване касаторът сочи, че е налице основание за допускане на касационно обжалване по чл.280, ал.1, т.1 ГПК по въпросите: ”длъжен ли е въззивният съд в своята решаваща функция по същество на спора да обсъди всички доказателства и доводи на страните, съгласно изискването на чл.236, ал.2 ГПК”; ”При иск с правно основание чл.87 ЗЗД за разваляне на договор за покупко-продажба на недвижим имот ответникът твърди , че договорът е изпълнен тъй като задължението е погасено чрез прихващане към минал момент, чрез подписването на нарочно споразумение. Това споразумение в предмета на делото ли е по предявения иск по чл.87, ал.3 ЗЗД иск и има ли право съдът да се произнася по действителността на представеното споразумение за прихващане без да е сезиран с отделен иск”; ”Каква е доказателствената сила на признанието на страните, обективирано в писмен договор за прихващане, че правопораждащ факт се е осъществил? Може ли съдът да преразглежда, съответно да релевира подписано от страните споразумените за прихващане”; ”Следва ли съдът при формиране на решаващата си воля да вземе предвид дали възражението за прихващане е извънсъдебно материалноправно или процесуалноправно възражение за прихващане? Дали се търси съдебната и дали материалноправни предпоставки на извършването й настъпили преди образуване на първоинстанционното производство? Какво е действието на извънсъдебно споразумение за прихващане, обективиращо насрещната взаимносъвпадаща воля на двете страни?”; ”Кога настъпва погасителния ефект на вземанията на страните при извънсъдебно договорно прихващане и може ли в последващ исков процес при оспорване на договора за прихващане, съдът да счете същото за нищожно, без да има такива възражения? Следва ли съдът да изследва предпоставките за настъпило извънсъдебно договорно прихващане без този въпрос да е предмет на спора?”; ”Длъжен ли е съдът преди да изведе правните си изводи относно изпълнението на договор, да извърши тълкуване на доказателствата във връзка с останалите уговорки на относимия договор при спазване на всички изисквания на чл.20 ЗЗД. Може ли съдът да обоснове правни изводи без да държи сметка за волята на страните в договорните текстове и целите, които предследват с нея?”.
Първият от поставените от касатора правни въпроси не е конкретизиран, за да може да се прецени неговото значение за конкретното дело. Видно от съдържанието на въззивното решение, въззивният съд е изложил собствени мотиви по спора, обсъдил е доказателствата и доводите на страните, поради което немотивирано се твърди от касатора, противоречие с посочената съдебна практика на ВКС. От друга страна, касационният съд само предполага, че този въпрос е относим към довода за необсъждане на показанията свидетелката М. – биша счетоводителка на дружеството, на справката-декларация, подадена от предишния управител на дружеството К. Л.. Видно от въззивното решение те са ангажирани за установяване осчетоводяването на фактурата от дружеството, но обсъдени поотделно и в съвкупност с останалите събрани доказателства, съдът е приел за недоказано осчетоводяването. Правилността на изводите на съда не може да бъде проверявана при допускане на касационно обжалване, а само при разглеждане на касационната жалба ако бъде допуснато. По втория и третия от поставените от касатора въпроси не е налице основание за допускане на касационно обжалване, тъй като поставените от касатора правни въпроси предпоставят липса на възражение за нищожност на споразумението за прихващане, респ. неправилно квалифициране на заявеното от ищеца оспорване на споразумението като оспорване на неговата валидност. Такава проверка на правилността на въззивното решение не може да бъде извършена при допускане на касационно обжалване. Последният от поставените в четвъртата група въпроси не е разрешен с въззивното решение, защото касае валидно споразумение за прихващане, а в случая въззиивният съд е приел, че споразумението е нищожно. Останалите въпроси от тази група също касаят валидно споразумение за прихващане и предпоставят неправилност на изводите на въззивния съд по валидността на споразумението, каквато проверка не може да се извърши в производството по допускане на касационно обжалване. По петия от поставените от касатора въпроси също не е налице основание за допускане на касационно обжалване. Във въззивното решение е посочено, че ищецът е оспорил споразумението, представено от ответника, както и твърдението му, че е предоставил на дружеството юридически услуги на стойност 30 000 лв. без ДДС, като съставената фактура е определил като невярна и не отразяваща реално извършена услуга. Поставените от касатора правни въпроси предпоставят липса на възражение за нищожност на споразумението за прихващане, респ. неправилно квалифициране на заявеното от ищеца оспорване на споразумението като оспорване на неговата валидност. Такава проверка на правилността на въззивното решение не може да бъде извършена при допускане на касационно обжалване, а само при разглеждане на касационната жалба, ако бъде допуснато касационно обжалване. Съгласно приетото в мотивите на ТР №1/2009г. по т.д.№1/2009г. на ОСГТК на ВКС, т.1, материалноправният или процесуалноправният въпрос трябва да са от значение за изхода по конкретното дело, за формиране решаващата вола на съда, но не и за правилността на обжалваното решение. Поради това поставения от касатора въпрос не представлява правен въпрос по смисъла на чл.280, ал.1 ГПК. По последния от поставените от касатора правни въпроси не е налице основание за допускане на касационно обжалване, тъй като касае средствата за тълкуване на договорите и предпоставя въззивният съд да е тълкувал споразумението, а въззивният съд, видно от съдържанието на въззивното решение не е тълкувал споразумението, което безспорно не се е и налагало в случая. Не е прието да е имало твърдения, че волеизявлението има различен смисъл от този, който нормално следва от него, а че са релевирани твърдения за липсва основание за предоставяне на имуществената облага.
Предвид изложеното не следва да се допусне касационно обжалване на въззивното решение. С оглед изхода на спора и на основание чл.81 ГПК на ответника по касация следва да се присъдят направените разноски за касационното производство в размер на 1500лв. – за давокатско възнаграждение.
По изложените съображения Върховният касационен съд, състав на IІІ гр. отд.
О П Р Е Д Е Л И:
НЕ ДОПУСКА касационно обжалване на решение от 11.12.2015г., постановено по в.гр.д.№283/2015г. на Апелативен съд Б..
ОСЪЖДА М. Ж. Б. да заплати на [фирма] сумата 1 500лв. – разноски по делото.
Определението не подлежи на обжалване.
ПРЕДСЕДАТЕЛ: ЧЛЕНОВЕ: