О П Р Е Д Е Л Е Н И Е
№ 450
София, 23.10.2018 год.
ВЪРХОВЕН КАСАЦИОНЕН СЪД – Търговска колегия, състав на І т.о. в закрито заседание на седемнадесети октомври през две хиляди и осемнадесета година в състав:
Председател: Дария Проданова
Членове: Емил Марков
Ирина Петрова
като изслуша докладваното от съдия Петрова т.д. № 930 по описа за 2018 год. за да се произнесе взе предвид следното:
Производството е по чл.288 ГПК, образувано по касационна жалба на ответника Столична община срещу Решение № 2535 от 05.12.2017г. по в.т.д.№ 1619/2017г. на САС, ТО, 3 състав, с което е потвърдено решението по т.д.№ 3423/2015г. на СГС,VІ-20 състав за осъждане на СО да заплати на „Карат-С”АД на основание чл.86,ал.1 ЗЗД сумата 542 360.43лв., представляваща лихва за забава за периода 25.02.2012г. до 30.04.2015г. върху дължимо възнаграждение по договор за превоз от 03.11.2008г., за което е издадена фактура № 2245 от 02.05.2012г.
С касационната жалба се иска отмяна на решението като неправилно. Касаторът счита за неправилен и несъответстващ на клаузата на чл.5,ал.2 от договора от 03.11.2008г. /с който ищецът като изпълнител е поел задължението да осъществява обществен превоз на пътници по конкретни автобусни линии от общинската транспортна схема на Столична община, а възложителят- СО да заплаща възнаграждение/ извода на САС, че страните са уговорили ден за изпълнение, падеж на задължението, който е начален момент на забавата на възложителя. Твърдението е, че разпоредбата на чл.5,ал.2 от договора не определя падеж на задължението за плащане на цената, а само посочва, че възложителят заплаща на изпълнителя за текущия месец авансово суми в размер на 30% от дължимия за определения пробег за текущия месец, а посочената дата 20 число на месеца касае изравняването на дължимите суми за месеца, следващ отчетния, поради което не може да се приеме като дата на изискуемост на цялото вземане. Оспорва и правилността на изводите по наведеното възражение за погасяване на исковата претенция по давност.
В изложението по чл.284,ал.1,т.3 ГПК се иска допускане на обжалването с оглед възприетия от САС извод, че с разпоредбата на чл.5,ал.2 от договора страните са определили ден за изпълнение на задължението по смисъла на чл.84,ал.1,предл. първо ЗЗД като ответникът е изпаднал забава в плащането на възнаграждението по фактура 2225/2012г. на двадесето число от месеца, следващ отчетния месец и дължи обезщетение по чл.86,ал.1 ЗЗД за периода до изпълнение на задължението, т.е. че в конкретния случай покана не е необходима, „по материалноправен и процесуалноправен въпрос, който е от значение за точното прилагане на закона и за развитието на правото” – при условията на чл.280,ал.1,т.3 ГПК:
1/Може ли да се приеме, че е уговорен ден за плащане в случаите, когато страните са уговорили плащане на части-авансово и остатък, но не е уточнен моментът на плащане на авансовата част от задължението;
2/Може ли да се приеме, че е настъпила изискуемостта на цялото задължение, когато липсва уговорен падеж на авансовата част от него;
3/ В тези случаи необходимо ли е изпращане на покана до длъжника;
4/По какъв начин следва „да се изчисли давността” за вземане, представляващо обезщетение в размер на законната лихва за неизпълнение на парично задължение, платимо на части, но не е уговорен падеж за изплащане на авансовата част. Приложното поле на въведената допълнителна предпоставка е обосновано с тезата, че отговорът на поставените въпроси ще допринесе за точното прилагане на закона.
Писмен отговор от ответната страна не е постъпил в законовоустановения срок.
За да се произнесе, съставът на ВКС съобрази следното:
Въззивната жалба е съдържала доводи, че с разпоредбата на чл. 5, ал. 2 не е определен падеж на задължението за плащане. Въззивникът е оспорвал правилността на мотивите, че датата 20 число на месеца е датата на изискуемост на задължението на възложителя и е твърдял, че това е дата, определяща само момента, към който се изравняват дължимите суми през месеца, следващ отчетния. Поддържал е, че дори и в обратната хипотеза, ако това била датата на падежа, то задължението е погасено по давност, тъй като плащанията предмет на договора са периодични.
Възражението относно тълкуването на чл. 5, ал. 2 във вр. с ал.1 от договора /възложителят заплаща на изпълнителя за извършения по предмета на договора обществен превоз цена в размер на 3.56лв. на километър, на база действително изминатите километри маршрутен пробег съгласно приложение А, въз основа на отчетите за изпълнение. Възложителят заплаща на изпълнителя за текущия месец авансово суми в размер на 30% от дължимите за определения пробег за текущия месец. За тези суми изпълнителят издава данъчни фактури, в рамките на разчетената в договора сума за текущия месец. Изравняването се извършва до 20 число на месеца, следващ отчетния при спазване на условията и показателите на настоящия договор/, че с разпоредбата не е уговорен падеж на задължението на възложителя, въззивната инстанция е счела за неоснователно. Приела е, че с тази клауза, страните еднозначно са посочили механизма на заплащане, а именно: авансово сума в размер на 30 % от дължимите за определения пробег за съответния месец, като изравняването се извършва до 20 число на месеца, следващ отчетния. От това е извела, че падежът за заплащане на изминатия през м. април 2012 г. пробег е настъпил на 20.05.2012г. С позоваване на даденото с Тълкувателно решение № 3/18.05.2012г. на ВКС по т. д. № 3/2011 г. на ОСГК разрешение е мотивирала, че погасени по давност лихви бихи били тези, претендирани за период над три години преди датата на исковата молба, а съобразно петитума на исковата молба, заведена на 21.05.2015г., исковият период е от 25.05.2012 г. до 30.04.2015г. и следователно към тях не е приложим институтът на погасителната давност. Отчетено е, че падежът на задължението е 20.05.2012г., но началната дата на претенцията е 25.05.2012г., което изключва изтичането на тригодишния давностен срок преди предявяването на иска на 21.05.2015г.
Искането за допускане на обжалването е неоснователно:
При поставянето на всеки един от въпросите касаторът акцентира на твърдението си, че не е уговорен падеж за плащане на авансово дължимата част от възнаграждението на дружеството, осъществяващо услугите по превоз на пътници. Тезата му не може да бъде възприета, тъй като определянето на окончателно изравняване, което страните са уговорили да бъде извършено на определена дата- 20 число на съответния месец, води до еднозначен извод, че авансовото плащане е дължимо преди изравнителното /окончателно/ плащане. Правната логика несъмнено обосновава становището, че след като е настъпил падежът, определен на посочен ден от месеца за окончателното разплащане/изравняване/, преди него е настъпил падежът за плащане на дължимото авансово месечно задължение. Поради това всеки един от въпросите не е обуславящ изхода на спора и не може да изпълни ролята на обща предпоставка за допускане на обжалването. Такава не може да бъде заместена и от изразеното несъгласието на касатора с подробно изложените от САС фактически и правни аргументи по спорните въпроси относно падежа на задължението за плащането на цената на услугата и изводите му по въведеното от касатора възражение за изтекла погасителна давност.
Паралелно с това необосновано е и въведеното допълнително основание – че отговорът на поставените въпроси ще допринесе за точното прилагане на закона. Съгласно указанията по т.4 от ТР № 1/19.02.2010г. на ОСГТК на ВКС, точното прилагане на закона и развитието на правото формиран общо основание за допускане на касационното обжалване. Касаторът поддържа само част от това основание – тезата, че отговорът на поставените въпроси ще допринесе за точното прилагане на закона като не излага аргументи. Приложното поле на касационното обжалване заявено в хипотезата на т.3 на чл.280,ал.1 ГПК предпоставя аргументирана обосновка защо и в какъв смисъл произнасянето по реда на чл.290 ГПК би допринесло за промяна на създадена поради неточно тълкуване съдебна практика или за осъвременяване тълкуването на конкретна правна норма предвид измененията в законодателството, или че се касае за непълна или неясна законова разпоредба, по която следва да се създаде практиката.
Разноски за производството не се присъждат.
Поради изложеното, Върховният касационен съд, ТК, състав на I т.о.
О П Р Е Д Е Л И :
НЕ ДОПУСКА КАСАЦИОННО ОБЖАЛВАНЕ на Решение № 2535 от 05.12.2017г. по в.т.д.№ 1619/2017г. на САС, ТО, 3 състав.
Определението не подлежи на обжалване.
ПРЕДСЕДАТЕЛ: ЧЛЕНОВЕ: