6
О П Р Е Д Е Л Е Н И Е
№ 450
С., 25.05. 2017 година
Върховният касационен съд на Република България, Трето гражданско отделение, в закрито заседание на пети април, през две хиляди и седемнадесета година, в състав:
ПРЕДСЕДАТЕЛ: СВЕТЛА ДИМИТРОВА
ЧЛЕНОВЕ: К. Ю.
Д. С.
като разгледа докладваното от съдия Светла Димитрова гр.д. № 162 по описа за 2017 г., за да се произнесе, взе предвид следното:
Производство по чл. 288, вр. с чл. 280, ал. 1 ГПК.
Постъпила е касационна жалба от [фирма] [населено място], чрез пълномощника си адв. Д. К. от АК-Х. против въззивно решение № 378 от 28.09.2016 г., постановено по в.гр.д. № 591 по описа за 2016 г. на Пазарджишкия окръжен съд, ГК, в частта му, с която е отменено решение № 49/17.04.2015 г. по гр.д. № 552/2014 г. на Панагюрския районен съд, за разликата от 6 000 лв. до 8 000 лв. и [фирма] е осъден да заплати на Д. М. Д. от [населено място], на основание чл. 200 КТ сумата от 2000 лв. – обезщетение за претърпени неимуществени вреди в резултат на трудова злополука на 19.03.2014 г. със законните последици, като първионстанционното решение в частта му, с която е присъдена сумата от 6 000 лв., обезщетение за неимуществени вреди, е потвърдено.
Касаторът поддържа, че въззивното решение, в частта му, с която е уважен искът с правно основание чл. 200 КТ за сумата от 8 000 лв., обезщетение за неимуществени вреди е неправилно, поради необоснованост и нарушение на материалния и процесуалния закон – касационни основания по чл. 281, т. 3 ГПК. Към касационната жалба е приложено изложение по чл. 284, ал. 3, т. 1 ГПК, в което касаторът сочи като основание за допускане на касационното обжалване хипотезата на чл. 280, ал. 1, т. 1 ГПК, като твърди, че въззивният съд се е произнесъл по правни въпроси, които са решени в противоречие с практиката на ВКС. Изведените правни въпроси, с твърдение, че са обусловили изхода на делото са: какви са обективно установените критерии, от които съдът следва да се ръководи при присъждане на обезщетение за неимуществени вреди; длъжен ли въззивният съд в мотивите си да извърши своя преценка на фактическия и доказателствен материал и да направи свои собствени правни изводи, както и относно начина на определяне на обезщетението за неимуществени вреди при трудова злополука, свързано с приложението на чл. 52 ЗЗД и касаещ обществения критерий за справедливост. В подкрепа на твърденията си жалбоподателят се позовава и представя съдебна практика, както следва: Постановление на П. № 4 от 23.12.1968 г., решение № 259 от 19.12.2014 г. по гр.д. № 1746/2014 г., на ВКС, ІІІ г.о., решение № 749 от 05.12.2008 г. по т.д. № 387/2008 г. на ВКС, ІІ т.о., решение № 350 от 17.10.2011 г. по гр.д. № 1382/2010 г. на ІV г.о. на ВКС, решение № 643 от 12.10.2010 г. по гр.д. № 1246/2009 г. на ІV г.о. на ВКС, решение № 157 от 08.11.2011 г. по т.д. № 823/2010 г. на ІІ т.о. на ВКС, решение № 134 от 30.12.2013 г. по т.д. № 34/2013 г. на ІІ т.о. на ВКС, постановени по реда на чл. 290 ГПК, както и т. 19 от ТР № 1/2001 Г. на ОСГК на ВКС.
Ответникът по касационната жалба Д. М. Д. от [населено място], чрез пълномощника си адв. Г. В. от АК-С., в писмен отговор по чл. 287, ал. 1 ГПК оспорва жалбата като неоснователна и изразява становище за липсата на основанията по чл. 280, ал. 1 ГПК за допускане на касационното обжалване.
Върховният касационен съд, Гражданска колегия, Трето отделение, като взе предвид изложените основания за допускане на касационно обжалване и като провери данните по делото, констатира следното:
Касационната жалба е допустима и редовна като подадена срещу подлежащ на обжалване акт на въззивен съд по иск с правно основание чл. 200 КТ, с цена над 5 000 лв. и е депозирана в срока по чл. 283 ГПК.
За да постанови решението си, с което е уважил предявеният иск с правно основание чл. 200 КТ в посочения размер, въззивният съд е приел, че ответното дружество-касатор „Кастинг Т. България”Е. и пострадалият Д. М. Д., са били в трудово правоотношение като Д. към момента на злополуката е работел на длъжност „настройчик пресови металообработващи машини“. На 19.03.2014 г. пострадалият Д. Д. при изпълнение на трудовите си задължения претърпял инцидент – като вследствие повреда на хидравлична леярска форма получил изгаряне от теч на горещо темпериращо масло с температура от 230 градуса по Ц., който инцидент с влязъл в сила административен акт е признат за трудова злополука. В резултат на това на 19.03.2014 т. той постъпил на лечение в Клиника за изгаряния, пластична и реконструктивна хирургия при УМБАЛ „С. Г.“ – [населено място], с диагноза „Изгаряне на гръдния кош, гърба и дясната мишница“ от втора – трета степен АБ – 4 %, където е осъществено ексцизионно почистване. За преодоляване на последиците от изгарянето ищецът е бил в отпуск по болест, през периода от 19.03.2014 г. до 22.08.2014 г. Съдът е приел за установено от доказателствата по делото, в т.ч. и от заключението на изслушаната медецинска експертиза, че травматичните увреждания са причинени от действието на високата температура, като при изгаряне от втора – АБ степен се образуват мехури по кожата, изпълнени с жълтеникава (серозна) течност, на малка площ – 4% от кожата, като изгарянията не са оставили груби белези по кожата на пострадалия. Лечението на Д. е продължило от 19.03.2014 г. до 22.08.2014 г. През този период от време той е бил на едноседмично лечение в Клиниката по изгаряния в [населено място], около два месеца след това е ходел на превръзка през ден, приемал е лекарства, вкл. и обезболяващи, търпял е неудобства, свързани с необходимостта да бъде обслужван от баща си и да спи в принудително неудобна поза поради спецификата на раните, получени при изгарянето, както и да търпи белезите по кожата си и до момента, независимо, че те не са от най-загрозяващите. Приел е, че травмата в случая далеч не е само физическа, а във висока степен – психическа, тъй като се касае за млад човек, който през времето на лечението принудително е бил лишен от социални контакти, а след това продължава да бъде притеснен от белезите по тялото си. В момента на травмата и през част от времето на лечението е изпитвал силни болки като след приключване на лечението оставените белези не затрудняват движенията на пострадалия и не му пречат да извършва ежедневните си дейности, както и да работи. Като подробно е описал и отчел всички тези обстоятелства, въззивният съд е приел, че целият комплекс от психо-травматични увреждания, претърпени от пострадалия в резултат на трудовата злополука, през периода от 19.03.2014 г. до 22.08.2014 г., дава основание да се приеме, че справедливото обезщетение за претърпените неимуществени вреди по критерия на чл. 52 ЗЗД е в размер на сумата от 8000 лв., ведно със законната лихва, считано от 19.03.2014 г. до окончателното изплащане на сумата.
Както се изложи по-горе, в изложението за допускане на касационно обжалване на касатора е формулиран материалноправният въпрос за приложението на чл. 52 ЗЗД при определяне размера на обезщетението за неимуществени вреди в производството по иск с правно основание чл. 200, ал. 1 КТ. Този въпрос е от значение за изхода на делото по конкретния правен спор, но в случая той не е решен от въззивния съд в противоречие със задължителната съдебна практика, включително и тази, посочена от касатора, а в съответствие с нея. Това е така, тъй като разрешаването на въпроса за размера на дължимото обезщетение за неимуществени вреди на пострадалия при трудова злополука като пряка и непосредствена последица от увреждането, безспорно е свързан с критерия за справедливост, дефинитивно определен в нормата на чл. 52 ЗЗД. Спрямо този критерий настъпилата вреда се съизмерява съобразно установените по делото обстоятелства, които за всеки конкретен случай са различни, затова и решаването му се влияе от конкретните доказателства. Доколкото съдът е разгледал всички относими към спора доказателства, свързани с реално претърпените морални вреди от пострадалия при трудова злополука работник, свързани със силна болка, продължително лечение, неудобства при обслужването и остатъчни белези при изгарянето, е приел, че справедливото обезщетяване е в размер на 8 000 лв., поради което обжалваното решение не е постановено в противоречие с представената задължителна съдебна практика по приложението на чл. 52 ЗЗД, тъй като подходът при определяне размера на обезвредата е един и същ. В тази връзка въззивният съд е присъдил обезщетение в посочения размер по отношение на ответното дружество само за онези морални вреди, които са в причинна връзка с деликта. По този начин паричното обезщетение е определено в съответствие с принципа за справедливост, чрез който се постига еквивалентно възмездяване на увреденото лице за претърпените от него морални вреди в резултат на трудовата злополука. Вложеният в разпоредбата на чл. 52 ЗЗД обществен критерий за справедливост не е абстрактно понятие, а справедливото обезщетяване, каквото изисква тази норма на закона на всички неимуществени вреди означава съдът да определи точен паричен еквивалент на болките и страданията с оглед конкретната фактическа обстановка за всеки отделен случай, в каквато насока са дадените разрешения в т. ІІ на ППВС № 4/1968 г. В случая въззивният съд е извършил такава преценка, а обосноваността на изводите му относно присъдения размер за неимуществените вреди по отношение на ответното дружество-касатор, не е основание за допускане на касационно обжалване на основание чл. 280, ал. 1 ГПК, тъй като необосноваността е основание за касиране, поради неправилност на решението по чл. 281, т. 3 ГПК, която проверка не може да се извърши в рамките на производството по селекция на касационните жалби по чл. 280, ал. 1 ГПК. В допълнение към изложеното следва да се подчертае, че поради различието във фактите и обстоятелствата по всяко едно от делата, определените по тях размери на обезщетения за причинени неимуществени вреди не могат да бъдат критерий за определяне на обезщетението за причинени неимуществени вреди на пострадалия по настоящото дело, в който аспект липсва противоречие на приетото по този въпрос от въззивния съд с посочената и представена съдебна практика, поради което не е налице основанието по чл. 280, ал. 1, т. 1 ГПК за допускане на касационния контрол.
Не е налице основанието за допускане на касационното обжалване по чл. 280, ал. 1, т. 1 ГПК и по поставения правен въпрос от процесуално естество относно задължението на въззивния съд в мотивите си да извърши своя преценка на фактическия и доказателствен материал и да направи свои собствени правни изводи по спора, тъй като приетото от въззивния съд е в съответствие с установената задължителна съдебна практика. Така в решение № 166 от 15.07.2013 г. на ВКС по гр.д. № 1285/2012 г., ІІІ г.о., постановено по реда на чл. 290 ГПК, е прието, че императивната разпоредба на чл. 236, ал. 2 ГПК изисква решението да съдържа мотиви. При въззивното производство съдът при самостоятелната преценка на събрания пред него и пред първата инстанция фактически и доказателствен материал по делото прави своите фактически и правни изводи по съществото на спора. В мотивите на решението съдът обсъжда доказателствата за всички правнорелевантни факти и посочва кои факти намира за установени и кои намира за недоказани, също и всички искания и възражения на страните, които се основават на установени факти, както и доводите им, които имат значение за решението по делото и въз основа на тях излага своите правни изводи по спора. В случая въззивният съд е изложил подробни мотиви, съобразявайки се със събраните по делото доказателства, относими по спора, които подробно е обсъдил и е приел, че в случая за репариране на претърпените от пострадалия работник в резултат на трудовата злополука, през периода от 19.03.2014 г. до 22.08.2014 г., неимуществени вреди – болки и страдания, изразяващи се в комплекс от психо-травматични увреждания за сравнително продължителен период от време, е необходима сумата от 8 000 лв., която реално ще обезщети пострадалия работник. Изложил е самостоятелни фактически и правни изводи по съществото на спора и по-конкретно за справедливия размер на обезщетението за неимуществени вреди при трудова злополука, обсъдил е възраженията и доводите на страните и е изразил становището си по тях, съобразно новите съдопроизводствени правила за въззивното производство по ГПК/2007г./ и в съответствие с дадените разяснения в ТР № 1/2013 г. на ОСГТК на ВКС за въззивното производство.
Въз основа на изложеното следва, че по поставените от касатора правни въпроси, не са налице предпоставките на чл.280, ал.1, т. 1 ГПК, поради което не следва да се допуска касационно обжалване на въззивното решение в обжалваната му част.
По изложените съображения, Върховният касационен съд, състав на Трето гражданско отделение,
О П Р Е Д Е Л И :
НЕ ДОПУСКА касационно обжалване на въззивно решение № 378 от 28.09.2016 г., постановено по в.гр.д. № 591 по описа за 2016 г. на Пазарджишкия окръжен съд, по касационната жалба вх. № 10408 от 07.11.2016 г. на [фирма] [населено място].
Определението е окончателно.
ПРЕДСЕДАТЕЛ:
ЧЛЕНОВЕ: