Определение по гр.д. на ВКС , І-во гражданско отделение стр.4
О П Р Е Д Е Л Е Н И Е
№ 450
София, 04.10.2018 година
Върховният касационен съд на Република България, първо гражданско отделение, в закрито съдебно заседание на двадесет и шести септември две хиляди и осемнадесета година, в състав
ПРЕДСЕДАТЕЛ: Бранислава Павлова
ЧЛЕНОВЕ: Теодора Гроздева
Владимир Йорданов
разгледа докладваното от съдия Йорданов
гр.дело N 605 /2018 г. и за да се произнесе, взе предвид следното:
Производството е по чл.288 ГПК.
Образувано е по касационна жалба на Х. Д. П. и Х. И. П. срещу въззивно решение № 71 от 19.07.2017 г. по гр. дело № 161 /2017 г на Бургаски апелативен съд, г.о., с което е потвърдено първоинстанционно решение на Бургаски окръжен съд по гр. дело № 876 /2016 г., с което е отхвърлен искът по чл.108 ЗС на жалбоподателите срещу [фирма] и [фирма] за предаване на владението на недвижими имоти- 6 самостоятелни обекта в сграда в [населено място].
Жалбоподателите твърдят, че обжалваното решение е неправилно и искат то да бъде допуснато до касационно обжалване, като излагат основания за това, които ще бъдат разгледани по-долу.
Насрещната страна [фирма] в писмен отговор твърди, че не са налице основания за допускане на касационно обжалване и касационната жалба е неоснователна. Претендира разноски за касационното производство.
Насрещната страна [фирма] не е подала отговор.
Жалбата е допустима, тъй като е обжалвано въззивно решение, постановено по иск за собственост, за което след изменението на чл. 280, ал. 2 ГПК с ДВ, бр. 50 от 2015 г. (настояща чл.280,ал.3 ГПК в редакцията след измененията с ДВ, бр. 86 от 2017 г.) не съществува ограничение за касационно обжалване.
За да отхвърли иска, въззивният съд е изложил мотиви за следното:
Ищците не са собственици на имотите, тъй като ответната банка, в полза на която е била учредена ипотека върху имотите на 02.11.2007 г. от другия ответник [фирма], ги е придобила от публична продан.
Представеното по делото обратно писмо доказва, че договорът за покупко-продажба от 25.06.2004 г., с който ищците са продали на [фирма] поземления имот, върху който са изградени процесните обекти, е абсолютно симулативен и не е породил действие между тях. За дата на съставяне на обратното писмо е приета 18.05.2016 г. – датата на подаване на настоящата искова молба, но доказателствената сила на обратното писмо не е обусловена от това дали писмото е съставено преди, едновременно или след симулативната сделка.
Твърдението на ищците, че пълномощникът на ответната банка е знаел за симулацията преди сключване на договора за ипотека, не се доказва от показанията на единствения свидетел по делото – син на предишния управител на [фирма]. Събраните гласни доказателства не кореспондират с другите данни по делото – дългият период от датата на сключване на ипотеката през 2007 г. до предявяване на настоящия иск, липсата на вписана искова молба по отношения на процесните имоти преди публичната им продан, водените изпълнителни дела от ответната банка срещу [фирма] налагат извод, че банката не е знаела за порока на придобивната сделка, с която ипотекарният длъжник се е легитимирал като собственик на процесните имоти. Ищците не са оборили презумпцията за добросъвестност по чл.17,ал.2 ЗЗД на ответната банка и по тази причина искът за предаване на владението върху процесните имоти е отхвърлен като недоказан.
В изложението си за допускане на касационно обжалване жалбоподателите излагат следните въпроси (дословно):
1. За приложението на чл. 272 ГПК във връзка със задължението на въззивния съд да изложи собствени мотиви по всички доводи и възражения във въззивната жалба и в частност допустимо ли е съдът само да препрати към мотивите на първата инстанция на основание чл. 272 ГПК, без да изложи собствени мотиви?
Жалбоподателите сочат, че по този въпрос въззивният съд се е произнесъл в противоречие с практиката на ВКС по чл.290 ГПК, обективирана в решение № 68 /24.04.2013 г. по т. д. № 78 /2012г. на ВКС, II т. о. и решение № 147 /11.01.2013 г. по т. д. № 46 /2012г. на ВКС, II т. о, както и с ТР № 1 /2001 г. по т. д. № 1 /2000 г. на ВКС.
Въпросът е обуславящ, но не е разрешен както твърдят жалбоподателите, а в съответствие с установената практика. Въззивният съд е обсъдил всички доказателства за релевантните факти с оглед доводите на жалбоподателите. А видно от изложеното за мотивите на въззивния съд, той е основал изводите си за основните релевантни факти за предпоставките за симулация на оспорената сделка и наличието / липсата на знание у ответната банка за порока на сделката, като от изводите за тези факти следват и изводите за останалите релевантни факти. Въззивният съд е упражнил правомощието си по чл.272 ГПК по отношение на изводите на първоинстанционния след като е изложил самостоятелни мотиви по доводите във въззивната жалба.
2. За значението на липсата към момента на придобиване на имот на вписана искова молба по отношение на този имот в контекста на добросъвестността на третото лице, придобило имота от приобретателя по абсолютно симулативна сделка, когато това лице е узнало за извършената симулация между страните преди да придобие имота?
Видно от изложеното за мотивите на въззивния съд, въпросът не е обуславящ, тъй като съдът не е приел, че ответната банка е узнала за симулативната сделка преди да придобие имота, а точно обратното. Освен това значението на вписването на искова молба за установяване на симулативността е установено с чл.17,ал.2 ЗЗД и по този въпрос няма спор в практиката. В настоящия случай исковата молба е вписана след като ответната банка е придобила имота от публична продан и съобразно това правило съдът е разпределил в тежест на ищците да докажат наличието на знание за симулацията. В този смисъл разрешението на въззивния съд не е в противоречие с посоченото от жалбоподателите решение № 333 /23.04.2010 г. по гр. д. № 526 /2009 г. на ВКС, I г. о., постановено по реда на чл.290 ГПК.
3. За значението на знанието на пълномощника на третото лице за симулативната сделка по чл.17 ЗЗД с оглед добросъвестността на последния и дали знанието е обусловено от конкретния вид делегирано представителство?
Жалбоподателите сочат допуснато от въззивния съд противоречие по този въпрос с решение № 13 /19.02.2015 г. по гр. д. № 4606 /2014 г. на ВКС, IV г. о., постановено по реда на чл.290 ГПК,
И този въпрос не е обуславящ. Въззивният съд не е формирал извод за наличие на знание у пълномощника на ответната банка, а точно обратното – приел е, че показанията на свидетеля са неубедителни, изолирани и не обосновават заключение, че при сключване на договора за ипотека упълномощеното от банката лице е имало формирани представи за порока на процесната придобивна сделка, с която ипотекарният длъжник се е легитимирал като собственик на процесните имоти.
4. За необходимостта от разкриване на основанието за подписване на обратно писмо, удостоверяващо извършването на абсолютно симулативната сделка, за успешното провеждане на ревандикационен иск относно имотите, прехвърлени с такава сделка?
И този въпрос не е обусловил решаващите правни изводи на въззивния съд, който не е отхвърлил иска поради извод, че твърдението за симулативност на прехвърлителната сделка не е доказано, а обратно – приел е за установено че сделката е абсолютно симулативна независимо от основанието за подписване на обратното писмо. Съдът е отхвърлил ревандикационния иск, тъй като е намерил, че не е оборена презумпцията за добросъвестност по чл.17,ал.2 ЗЗД и ответната банка е собственик на процесните обекти, придобити от публична продан.
Не е налице и противоречие с посоченото от жалбоподателите решение № 453 /20.06.2003 г. по гр. д. № 990 /2002г. на ВКС, II г. о., с което са приети разрешения по различна фактическа обстановка: в отговора на правния въпрос е прието, че искът за установяване на нищожността на привиден договор е различен от иска за разкриване на прикрита сделка при относителна симулация; прието е, че дали зад нищожния симулативен договор има прикрита сделка и каква, е предмет на иска с правно основание чл.17,ал.1 ЗЗД, какъвто не е разгледан (по това дело) и ищцата има интерес да го предяви само ако претендира някакви права по от прикритата сделка. Така е обоснован извод, в нарушение на съдопроизводствените правила въззивният съд е приел, че предмет на установяване по делото е каква е била действителната воля на страните.
От изложеното следва извод, че не са налице основания за допускане на касационно обжалване по чл. 280, ал. 1 ГПК.
С оглед изхода от това производство жалбоподателите нямат право на разноски. Искането на насрещната страна за присъждане на юрисконсултско възнаграждение е основателно. Определено съгласно чл.78,ал.8 вр. чл.37 ЗПП вр. чл. 25,ал.1 от НЗПП то е в размер на 300 лева.
Воден от изложеното, съдът
ОПРЕДЕЛИ:
НЕ ДОПУСКА до касационно обжалване въззивно решение № 71 от 19.07.2017 г. по гр. дело № 161 /2017 г на Бургаски апелативен съд, г.о.
Осъжда Х. Д. П. и Х. И. П. да заплатят на [фирма] сумата 300 (триста) лева разноски, представляваща юрисконсултско възнаграждение за касационното производство.
Определението е окончателно и не подлежи на обжалване.
ПРЕДСЕДАТЕЛ: ЧЛЕНОВЕ:1. 2.