8
О П Р Е Д Е Л Е Н И Е
№ 451
София, 11.10. 2019 г.
В И М Е Т О Н А Н А Р О Д А
Върховният касационен съд на Република България, гражданска колегия, I-во отделение, в закрито заседание на десети октомври две хидяли и деветнадесета година в състав:
Председател:Маргарита Соколова Членове:Светлана Калинова
Гълъбина Генчева
като изслуша докладваното от съдията Соколова гр. д. № 1879/2019 г., и за да се произнесе, взе предвид:
Производството е по чл. 288 вр. чл. 280 ГПК.
С решение № 2/23.01.2019 г. по гр. д. № 556/2018 г. Сливенският окръжен съд, след като отменил решение № 1248/30.10.2018 г. по гр. д. № 1401/2018 г. на Сливенския районен съд, признал за установено по реда на чл. 124, ал. 1 ГПК по отношение на С. Г. Т., че „Електроразпределение юг” ЕАД гр. Пловдив е собственик на недвижим имот в района на Сливенските минерални бани с площ 4 999.80 кв. м., от които незастроена площ 4 727.20 кв. м. и застроена площ 272.60 кв. м., при посочени граници, като 1 508 кв. м. образуват имот с идентификатор …., а останалите 3 491.80 кв. м. попадат в имот с идентификатор …., целият с площ от 6 007 кв. м., оцветен в червен цвят по скицата, приложена на л. 208 от първоинстанционното дело, която да се счита неразделна част от въззивното решение.
Касационни жалби срещу въззивното решение са подадени от Л. Д. Т. и В. Д. П. – процесуални правоприемници на починалата на 18.02.2019 г. ответница по иска.
Ответникът по касация „Електроразпределение юг” ЕАД гр. Пловдив счита, че касационно обжалване не следва да се допуска.
При проверка по допустимостта на касационното обжалване, Върховният касационен съд на РБ, състав на I-во г. о., намира, че жалбите са подадени в срока по чл. 283 ГПК, срещу подлежащо на касационно обжалване въззивно решение, поради което са допустими. Предпоставките за допускане на касационно обжалване обаче не са налице по следните съображения:
Въззивният съд е приел за установено, че с протокол от 02.04.1954 г. на комисия, назначена от министъра на електрификацията, на основание чл. 7 от Правилника за отчуждаване на имоти за държавна и обществена нужда е отчужден имот, който се намира изцяло в частната нива на наследници на Н. З., като обезщетението е с нива от държавния фонд. Отбелязано е, че имотът е с площ от 5 дка и е включен в балансовата сметка на „Енергоснабдяване” Сливен с акт № ….г. за държавна собственост, като е посочен като „имот в района на Сливенски минерални бани – възлова подстанция с незастроена площ 4 727.20 кв. м. и ЗП от 272.60 кв. м.“ Актуван е като държавна собственост, като е посочено, че сградата е застроена през 1955 г. и имотът е отстъпен за ползване на „Енергоснабдяване“ Сливен. С мемориален ордер № 12/25 от м. декември 1958 г. е наредено вписването на имота в основни средства „земи”. Имотът се е ползвал като възлова подстанция, обслужвайки електроснабдяването на [населено място] и е бил включен в активите на „Енергоснабдяване”, които са преминали в активите на дружеството-ищец.
Въз основа на проведена по реда на ЗСПЗЗ процедура с решение № 191/29.04.1996 г. по чл. 14, ал. 1, т. 2 ЗСПЗЗ и чл. 27 ППЗСПЗЗ за собственици на имота са били признати наследниците на Г. Д. Т., една от които е първоначалната ответница, получила имота по силата на договор за доброволна делба.
Въззивният съд, като извършил по реда на чл. 17, ал. 2 ГПК косвен съдебен контрол за материална законосъобразност на решението на поземлената комисия, приел, че след като имотът, ползван като възлова подстанция, обслужваща електроснабдяването на [населено място], е бил включен в активите на „Енергоснабдяване”, които впоследствие са преминали към активите на дружеството-ищец, то смисъла на чл. 2 ЗСПЗЗ имотът не е земеделска земя и решението на поземлената комисия се явява незаконосъобразно.
Въз основа на така установеното въззивният съд приел, че ищецът е собственик на имота въз основа на осъществена приватизационна сделка и предявеният иск се явява основателен.
В изложението по чл. 284, ал. 3, т. 1 ГПК към касационната жалба на Л. Д. Т. са поставени следните въпроси:
1. подлежи ли на косвен съдебен контрол по чл. 17, ал. 2 ГПК решението на общинската служба по земеделие /поземлената комисия/, с което на основание чл. 18е ППЗСПЗЗ и съгласно чл. 18ж, ал. 4 ППЗСПЗЗ е възстановено право на собственост с план за земеразделяне на спорен имот в случай, че страната сама признава, че е знаела за съществуването на административния акт и неговото съдържание и не е предприела никакво действие;
2. след като законодателят е дал възможност на засегнатите лица от плана за земеразделяне да упражнят своето право чрез атакуване на решението на общинската служба по земеделие /поземлената комисия/, следва ли окръжният съд да приеме, че дружеството не е участник в административното производство и от това да черпи права в настоящия процес;
3. може ли окръжният съд да се произнесе по чл. 17, ал. 3, изр. 2 ГПК в случай, че във въззивната жалба няма изрично искане за това, а именно, че районният съд не е извършил косвен съдебен контрол по чл. 17, ал. 2 ГПК на решението на общинската служба по земеделие /поземлената комисия/, с което на основание чл. 18е ППЗСПЗЗ и съгласно чл. 18ж, ал. 4 ППЗСПЗЗ се възстановява собствеността с план за земеразделяне на спорен имот;
4. единствено и само актът за държавна собственост за предоставено право на ползване на дружеството достатъчно основание ли е на носителя му да придобие право на собственост върху имота, след като не е налице друга придобивна сделка.
Жалбоподателката посочва, че поставените въпроси са разрешени в противоречие със задължителната практика на ВКС: ТР № 1/07.10.1997 г. по гр. д. № 1/1997 г. на ОСГК на ВКС и т. 2Г на ТР № 4/2014 от 14.03.2016 г. по тълк. д. № 4/2014 г. на ОСГК на ВКС /неправилно посочено в приложението като ТР № 4/17.12.2014 г./, в противоречие /според записаното в касационната жалба/ с актове на Конституционния съд на Република България: решение № 7/19.06.1995 г. по к. д. № 9/1995 г. и решение № 4/27.02.1996 г. по к. д. № 32/1995 г., както и, че въпросите са от значение за точното прилагане на закона и за развитието на правото, а някои от тях обуславят и очевидна неправилност на въззивното решение.
В изложението по чл. 284, ал. 3, т. 1 ГПК към касационната жалба на В. Д. П. са поставени следните въпроси:
1. подлежи ли на косвен съдебен контрол по чл. 17, ал. 2 ГПК решението на общинската служба по земеделие /поземлената комисия/, с което на основание чл. 18е ППЗСПЗЗ и съгласно чл. 18ж, ал. 4 ППЗСПЗЗ е възстановено право на собственост с план за земеразделяне на спорен имот в случай, че страната сама признава, че е знаела за съществуването на административния акт и неговото съдържание и не е предприела никакво действие;
2. след като законодателят е дал възможност на засегнатите лица от плана за земеразделяне да упражнят своето право чрез атакуване на решението на общинската служба по земеделие /поземлената комисия/, следва ли окръжният съд да приеме, че дружеството не е участник в административното производство и от това да черпи права в настоящия процес;
3. може ли окръжният съд да се произнесе по чл. 17, ал. 3, изр. 2 ГПК в случай, че във въззивната жалба няма изрично искане за това, а именно, че районният съд не е извършил косвен съдебен контрол по чл. 17, ал. 2 ГПК на решението на общинската служба по земеделие /поземлената комисия/, с което на основание чл. 18е ППЗСПЗЗ и съгласно чл. 18ж, ал. 4 ППЗСПЗЗ се възстановява собствеността с план за земеразделяне на спорен имот;
4. единствено и само актът за държавна собственост за предоставено право на ползване на дружеството достатъчно основание ли е на носителя му да придобие право на собственост върху имота, след като не е налице друга придобивна сделка.
Жалбоподателката сочи, че поставените въпроси са разрешени в противоречие със задължителната практика на ВКС: ТР № 1/07.10.1997 г. по гр. д. № 1/1997 г. на ОСГК на ВКС и т. 2Г на ТР № 4/2014 от 14.03.2016 г. по тълк. д. № 4/2014 г. на ОСГК на ВКС /неправилно посочено в приложението като ТР № 4/17.12.2014 г./, в противоречие /според записаното в касационната жалба/ с актове на Конституционния съд на Република България: решение № 7/19.06.1995 г. по к. д. № 9/1995 г. и решение № 4/27.02.1996 г. по к. д. № 32/1995 г., както и, че въпросите са от значение за точното прилагане на закона и за развитието на правото, а някои от тях обуславят и очевидна неправилност на въззивното решение.
Поставените от жалбоподателките въпроси са идентични, поради което следва да получат един общ отговор.
Поставените първи и втори въпроси се основават на разбирането на жалбоподателките, че ищцовото дружество е било участник в административното производство по възстановяване на право на собственост по реда на ЗСПЗЗ и е знаело за постановеното в полза на първоначалната ответница по иска положително решение на поземлената комисия, така че е могло да обжалва решението и не може да възразява срещу неговата материална законосъобразност в образуваното исково гражданско производство. Тази теза не може да бъде споделена. Реституцията на земеделски земи, уредена в разпоредбите на ЗСПЗЗ и ППЗСПЗЗ, се осъществява чрез изпълнение на определена административна процедура за възстановяване правото на собственост. Производството се развива само между административния орган и претендиращия реституция и, както е прието в трайната и непротиворечива съдебна практика, в него не се разглеждат и разрешават спорове за собственост. Такива могат да възникнат между лицето, което се позовава на реституционния акт по ЗСПЗЗ, легитимиращ го като собственик, и трето физическо или юридическо лице, което държи реституирания имот или оспорва правото му на собственост върху него. Този спор следва да се разреши в исково гражданско производство. Такава е хипотезата, пред която са изправени страните по настоящо дело. Безспорно, ищцовото дружество „Електроразпределение юг” ЕАД не е било участник в административното производство, в което е издадено положителното за наследодателката на жалбоподателките решение на поземлената комисия. Знанието на административния акт и неговото съдържание в случая е ирелевантно, тъй като постановеното позитивното решение на административния орган не подлежи на обжалване по съдебен ред. Ето защо за ищеца е била открита възможността да оспори реституционния акт в производството по иска за собственост, което е и сторил в първоинстанционното производство. Не се констатира противоречие на въззивното решение със съдебната практика като основание по чл. 280, ал. 1, т. 1 ГПК за допускане на касационно обжалване.
Произнасянето по реда на чл. 17, ал. 2 ГПК е резултат от извършената от въззивния съд, при разглеждане на въззивната жалба, решаваща дейност по спорното материално право, при осъществяването на която въззивният съд е стигнал до правния извод /за разлика от първоинстанционния съд/, че претендираното от ищеца право на собственост е доказано. Тъй като обаче и ответницата има признато в нейна полза право на собственост върху същия имот, разрешаването на така възникнала колизия на права е било невъзможно без преценка от страна на въззивния съд на законосъобразността на административния акт- решението на поземлената комисия, с което ответницата се легитимира за собственица. Ето защо не може да се приеме, че въззивният съд е процедирал в противоречие със съдебната практика, според която произнасянето по материалната законосъобразност на административния акт следва да е предпоставено от релевирано във въззивната жалба и поддържано възражение в този смисъл. Впрочем, следва да се посочи, че жалбоподателките не са посочили, нито представили съдебна практика, на която според тях да противоречи произнасянето от въззивния съд по поставения трети въпрос. Ето защо не е налице основание за допускане на касационно обжалване и по този въпрос.
Не е налице основание за допускане на касационно обжалване и по четвъртия поставен въпрос. Съгласно приетото в т. 2Г на ТР № 4/2014 от 14.03.2016 г. по тълк. д. № 4/2014 г. на ОСГК на ВКС актът за държавна собственост на един недвижим имот е непряко доказателство за предоставяне на спорния недвижим имот за стопанисване и управление на държавно предприятие – праводател на ищцовото дружество. Затова в съответствие с тази задължителна съдебна практика въззивният съд е придал доказателствено значение на представения по делото акт за държавна собственост № …. г. и въз основа на него е формирал извод, че имотът е бил предоставен за стопанисване и управление на държавно предприятие. В този смисъл не е налице основание по чл. 280, ал. 1, т. 1 ГПК за допускане на касационно обжалване. От друга страна поставеният въпрос не съответства на мотивите към обжалваното въззивно решение и в този смисъл не е налице общата предпоставка на чл. 280, ал. 1 ГПК за допускане на касационно обжалване. Това е така, защото въззивният съд се е позовал на нормата на чл. 17а ЗППДОбП /отм./, която съставлява вторичен придобивен способ, и е изложил съображения, че имотът е бил отчужден в полза на държавата, впоследствие е включен в активите на „Енергоснабдяване” Сливен и след това е преминал в активите на дружеството-ищец, което се явява собственик при осъществената приватизационна сделка. Следователно, налице е валиден придобивен способ, в резултат на осъществяването на който ищецът се легитимира за собственик на спорния имот.
Не се разкрива противоречие на въззивното решение с ТР № 1/07.10.1997 г. по гр. д. № 1/1997 г. на ОСГК на ВКС. Жалбоподателките се позовават на тези части от мотивите към тълкувателното решение, според които възстановяването на земеделските земи се отнася както за кооперираните, така и за одържавените земи; след реалната им индивидуализация се възстановява собствеността на гражданите и отпадат правата на държавата върху тези земи; решенията на общинската служба по земеделие по чл. 18ж, ал. 1 и чл. 27, ал. 1 ППЗСПЗЗ имат конститутивно действие. Видно от обжалваното решение, въззивният съд не е приел, че одържавените земеделски земи не подлежат на реституция по реда на ЗСПЗЗ, не е и отрекъл посочения вид правно действие на решението на органа по поземлената реформа, поради което не се констатира противоречие с посочения тълкувателен акт като основание за допускане на касационно обжалване по чл. 280, ал. 1, т. 1 ГПК.
Обжалваното въззивно решение не влиза в противоречие с посочените от жалбоподателките актове на Конституционния съд на Република България: решение № 7/19.06.1995 г. по к. д. № 9/1995 г. и решение № 4/27.02.1996 г. по к. д. № 32/1995 г. С първото решение е прието, че актовете на съответните органи по възстановяване на собствеността имат декларативно, установително действие и с влизането си в сила те не пораждат, а само установяват вече възстановените по силата на закона права на собствениците /право на собственост/; това важи както за земите, които могат да бъдат индивидуализирани по размер и граници въз основа на съществуващи документи и други доказателства в старите им реални граници, така и за земите в нови реални граници, които заместват първата категория. Въпросът за вида действие на акта на общинската служба по земеделие /поземлената комисия/ – декларативно или установително, не е сред решаващите изводи на въззивния съд, поради което и не може да се говори за противоречие на обжалваното решение с решението на Конституционния съд. Според второто решение на Конституционния съд ЗСПЗЗ възстановява правата на собствениците, каквито те не са преставали да бъдат, но през определен период от време обективно не са могли да упражняват това свое пълно вещно право. Въззивното решение не съдържа мотиви, които да влизат в противоречие с това становище. Освен това посоченото решение е постановено по въпрос за установяване противоконституционност на разпоредбата на чл. 90а ЗНсл, какъвто не стои за разрешаване по настоящото дело. Ето защо липсва противоречие между въззивното решение и актове на Конституционния съд на Република България като основание по чл. 280, ал. 1, т. 2, предл. 1 ГПК за допускане на касационно обжалване.
Липсва и твърдяното от жалбоподателките основание за допускане на касационно обжалване по чл. 280, ал. 1, т. 3 ГПК. Същото не е мотивирано и обосновано съгласно разясненията, дадени в т. 4 на ТР № 1/19.02.2010 г. по тълк. д. № 1/2009 г. на ОСГТК на ВКС, съгласно които правният въпрос е от значение за точното прилагане на закона и за развитието на правото, когато разглеждането му допринася за промяна на създадената поради неточно тълкуване съдебна практика или за осъвременяване на тълкуването й с оглед изменения в законодателството и обществените условия, а за развитие на правото – когато законите са непълни, неясни или противоречиви, за да се създаде съдебна практика по прилагането им или за да бъде тя осъвременена предвид настъпили в законодателството и обществените условия промени.
Не е налице и поддържаното от жалбоподателките основание за допускане на касационно обжалване по чл. 280, ал. 2, предл. 3-то ГПК. Изводите на въззивния съд досежно правните последици на всеки един от установените по делото факти са последователни, съответстващи на трайно установената практика на ВКС и логически обосновани – ищецът се легитимира за собственик на спорния имот на основание чл. 17а ЗППДОбП /отм./, а наследодателката на жалбоподателките няма противопоставимо на ищеца право на собственост, поради което положителният установителен иск, предявен по реда на чл. 124, ал. 1 ГПК, правилно е уважен.
С оглед изхода на спора и предвид заявеното искане, жалбоподателките следва да бъдат осъдени да заплатят на ответника по касация, защитаван от юрк. С. Р., юрисконсултско възнаграждение в размер на 150 лева, определено съобразно чл. 78, ал. 8 ГПК вр. чл. 37, ал. 1 ЗПП и чл. 25, ал. 1 от НЗПП.
По изложените съображения Върховният касационен съд на РБ, състав на I-во г. о.
О П Р Е Д Е Л И:
НЕ ДОПУСКА касационно обжалване на въззивното решение № 2/23.01.2019 г. по гр. д. № 556/2018 г. на Сливенския окръжен съд.
ОСЪЖДА Л. Д. Т. с ЕГН [ЕГН] и В. Д. П. с ЕГН [ЕГН] да заплатят на „ЕВН България електроразпределение” ЕАД гр. Пловдив, ЕИК115552190, разноски за водене на делото във Върховния касационен съд на РБ в размер на 150 /сто и петдесет лв./ лева.
Определението не подлежи на обжалване.
ПРЕДСЕДАТЕЛ:
ЧЛЕНОВЕ: