4
ОПРЕДЕЛЕНИЕ
№ 451
С., 21.04. 2015 г.
Върховният касационен съд, трето гражданско отделение в закрито заседание на 15април две хиляди и петнадесета година в състав:
ПРЕДСЕДАТЕЛ: Капка Юстиниянова
ЧЛЕНОВЕ: Л. Богданова
С. Димитрова
като разгледа докладваното от съдията Капка Юстиниянова
гр. д. № 277/2015 година, за да се произнесе взе пред вид следното:
Производство по чл. 288 ГПК.
Образувано е по касационна жалба на Й. К., К. Г., Р. А., Р. С. и [фирма] чрез пълномощник адв. Л. В. Софийска адвокатска колегия против въззивно решение от 05.05.2014г. по в. гр. дело № 10935/2013г. на Софийски градски съд, с което е отменено решение № І-37-279 от 08.03.2013г. по гр. дело № 40249/2011г. на Софийски районен съд и вместо него са отхвърлени исковете на Й. К., К. Г., Р. А., Р. С. и [фирма] против [фирма] за заплащане на обезщетение за лишаване от ползване на собствения на ищците магазин на партерно ниво в сградата на адрес [населено място], [улица] за периода 01.01.2010г.-31.05.2011г. за сумата 10 922,48 лв. претендирано на основание чл. 59 ЗЗД.
В изложение за допускане на касационно обжалване жалбоподателите поставят правните въпроси – следва ли съдът да се произнесе по предявения иск като изхожда от действително изразената воля, а не от буквалното формулиране на петитума на исковата молба, респ. липсата на сключен договор за наем освобождава ли лицето от отговорност да заплаща обезщетение, че ползва имота без съгласие на собственика; ако след изтичане на наемния договор наемателят ползва имота, той дължи обезщетение на основание чл. 59 ЗЗД или на основание чл. 236, ал. 2 ЗЗД; какви са критериите, по които съдът е длъжен да изследва правото на собственост върху недвижим имот и решенията по други дела, по които съдът по сходни казуси е признал ищците за собственици задължителни ли са по делото и явяват ли се противоречива съдебна практика. Жалбоподателите представят съдебна практика на ВКС, чрез която обосновават приложно поле по чл. 280, ал. 1, т. 2 ГПК като основание за допускане на касационно обжалване. Поддържа се и т. 3-та на чл. 280, ал. 1 ГПК без развити съображения по приложението на посочената хипотеза, като основание за допускане на касационно обжалване.
Ответникът [фирма] [населено място] не е представил писмен отговор на касационната жалба.
Върховният касационен съд, състав на трето г. о., като взе предвид, че решението е въззивно, с което е разгледан иск по чл. 59 ЗЗД намира, че касационната жалба е допустима, подадена е в срок и е редовна.
Поставеният от жалбоподателите процесуалноправен въпрос се свежда до определяне на правната квалификация на спорното право по предявения иск, респ. до това, дали съдът е обвързан от квалификацията посочена от ищците или е длъжен сам да квалифицира спорното право. Жалбоподателите не представят съдебна практика по поставения правен въпрос, който с обжалваното решение не е разрешен в противоречие със задължителната съдебна практика на ВКС, според която предметът на делото е спорното материално субективно право – претендирано или отричано от ищеца, индивидуализирано от основанието и петитума на иска. Съдът е длъжен да даде защита на субективното право само в рамките и по начин, който е поискан от ищеца с оглед диспозитивното начало в процеса, без да излиза извън границите на търсената защита, така както се сочи в петитума на иска. Ищецът не е длъжен да определи правното естество на претендираното от него право, т. е. да го квалифицира правно. Това е задължение на съда. В този смисъл решения по гр. дело № 882/2010г., четвърто г. о., ВКС и по гр. дело № 1844/2010г., четвърто г. о. ВКС постановени по реда на чл. 290 ГПК.
С обжалваното решение съдът е обосновал приложимата правна норма в чл. 59 ЗЗД като е съобразил наведените в обстоятелствената част на исковата молба правно – релеванти факти, от които произтича претендираното от ищците спорно право – твърдения, че ищците са собственици на идеална част от процесния магазин, че за процесния период от време нямат сключен договор за наем с ответното дружество, което се намира в имота, отказва да опразни помещението и да заплаща обезщетение за ползването му след отправена нотариална покана, както и съдържанието на заявения петитум – ответникът да бъде осъден да им заплати обезщетение за ползването на процесния имот в посочен период и размер.
Въпреки изричните указания дадени в доклада изготвен в първата инстанция, ищците да докажат правото си на собственост върху имота в твърдените квоти, предвид направеното от ответника оспорване в писмения отговор на правото им на собственост, това не е било доказано, поради което съдът е приел, че остава недоказано и твърдението им, че са се обеднили от неговото неоснователно ползване. Съдът е обосновал неоснователността на иска и с обстоятелството, че за процесния период ответникът се е намирал в имота на правно основание по договор за наем и анекс към него сключени с другите съсобственици и това е било известно на ищците, получили за първите месеци плащане на наемна цена; посочено е, че ответникът е получил правото на ползване на обекта в пълен обем, тъй като договорът за наем може да се сключи и от несобственик като наемодател, стига същият да може да предостави временното ползване на имота, т. е. договорът за наем е валиден и е породил правните си последици, респ. ако ищците имат претенции към ползването на имота, тези претенции следва да заявят към наемодателя в зависимост от отношенията с него.
Въпросът за приложението на чл. 236, ал. 2 ЗЗД се явява ирелевантен, тъй като касае фактически състав различен от установения по делото.
Жалбоподателите представят съдебни решения за водени от тях съдебни дела с твърдение, че по сходни казуси били признати за собственици върху недвижимия имот по искове по чл. 59 ЗЗД и в тази връзка поставят въпроса дали тези решения са задължителни за настоящия спор и представляват ли противоречива съдебна практика. От представените два броя съдебни решения само решението по гр. дело № 40245/2011г. на СРС е влязло в сила.
Въпросът не е обуславящ за изхода на делото не само защото не е бил предмет на обсъждане с обжалваното решение. Влязлото в сила решение нито има задължителен характер относно приетото в мотивите право на собственост на ищците върху обекти, различни от магазина предмет на настоящия спор (мотивите не се ползват със сила на присъдено нещо), нито представлява противоречива съдебна практика по въпроса за правото на собственост на ищците върху процесния обект при липса на обективно и субективно тъждество между страните и предмета по двете дела.
Въпросът – допуснати ли са нарушения на материалния закон и на съдопроизводствените правила има отношение към съществото на спора, което е видно и от наведените по този въпрос доводи за неправилност на решението като незаконосъобразно и необосновано – основания по чл. 281, т. 3 ГПК, които подлежат на разглеждане, ако се допусне касационно обжалване.
Предвид изложеното по поставените правни въпроси не се установява основание за допускане на касационно обжалване по чл. 280, ал. 1, т. 2 ГПК.
Воден от горното, Върховният касационен съд, състав на трето г. о.
О П Р Е Д Е Л И
НЕ ДОПУСКА касационно обжалване на въззивно решение от 05.05.2014г. по в. гр. дело № 10935/2013г. на Софийски градски съд.
Определението не подлежи на обжалване.
ПРЕДСЕДАТЕЛ
ЧЛЕНОВЕ