О П Р Е Д Е Л Е Н И Е
№ 451
гр. София, 23.08.2018 г.
Върховният касационен съд на Република България, Второ отделение на Гражданска колегия, в закрито заседание на двадесет и трети април две хиляди и осемнадесета година в състав:
ПРЕДСЕДАТЕЛ: ЕМАНУЕЛА БАЛЕВСКА
ЧЛЕНОВЕ: СНЕЖАНКА НИКОЛОВА
ГЕРГАНА НИКОВА
разгледа докладваните от съдия Гергана Никова гражданско дело № 4338 по описа за 2017 г., и за да се произнесе взе предвид следното:
Производството e по реда на чл. 288 ГПК.
Образувано е по касационна жалба вх. № 107083 от 14.08.2017 г., подадена по пощата на 11.08.2017 г. от Ю. И. С. чрез адвокат Л. А. от САК против въззивно решение № 4953 от 06.07.2017 г., постановено по в.гр.д.№ 14464/2016 г. на Софийски градски съд, ІV „в” въззивен състав в частта му, с която е потвърдено първоинстанционното решение № 114 от 18.08.2016 г. по гр.д.№ 18206/2013 г. по описа на СРС, ГО, 50 състав, в частта, с която е признато за установено по отношение на Ю. И. С., че Б. П. Б. е собственик на гараж № 10, находящ се на адрес: [населено място], [улица], както и на основание чл. 109 ЗС Ю. И. С. е осъдена да преустанови действията си по ползване на покривната площадка на същия обект, както срещу частта от въззивното решение, в която първоинстанционното решение е отменено в частта, с която е отхвърлен предявеният от Б. П. Б. срещу Ю. И. С. иск с правно основание чл. 59 ЗЗД и претенцията е уважена с присъждане на сумата 3 240 лева, представляваща стойността на обогатяването за периода от 15.03.2010 г. до 14.03.2013 г., ведно със законната лихва от 18.03.2013 г. до окончателното й изплащане.
Жалбата е процесуално допустима – подадена е в срока по чл. 283 ГПК от легитимирана страна и срещу подлежащ на обжалване акт. Отговаря на изискванията по чл. 284 ГПК. Съдържа искане обжалваното решение да бъде обезсилено като недопустимо в частта по иска по чл. 109 ЗС или отменено като неправилно в обжалваната част при наличие на касационното основание по чл. 281, т. 3 ГПК.
Ответникът по касация Б. П. Б. е подал отговор срещу касационната жалба, като възразява, че не са налице основания за допускане на обжалването, както и че въззивното решение е правилно. Претендира разноски.
По заявените основания за допускане на касационното обжалване, съставът на Върховния касационен съд, Второ гражданско отделение, намира следното:
Въззивният съд е приел, че от Нотариален акт за покупко – продажба № 92, том II, рег. № 4617, дело № 254/2005 г. на Нотариус К. К. и Нотариален акт за покупко – продажба № 17, том I, рег. № 480, дело № 15/2005 г. на Нотариус К. К., се установява, че ищецът Б. Б. е собственик на апартамент № 37 и гараж № 10 в жилищна сграда, находяща се на адрес [населено място], [улица], вх. В, а ответницата Ю. С. е собственик на апартамент № 38 в същата сграда. От представените архитектурни проекти се установява, че терасата на апартамент № 38 граничи с покрива на подход – тунел, водещ към подземния гараж на сградата, а тунелът граничи със собствения на ищеца гараж № 10. Покривът на тунела и покривът на гараж № 10 образуват Г-образна площадка. Ответницата не е оспорвала факта, че използва като тераса цялата Г-образна площадка, включително покрива на гараж № 10. Поддържала е, че покривът на гараж № 10 е обща част на сградата, а не представлява индивидуална собственост на ищеца, както и че й е учредено право на ползване със сключения с [фирма] Договор от 14.02.2005 г. Съдът не е споделил доводите на ответницата, като е приел, че Договорът от 14.02.2005 г.не й дава право да ползва покрива на собствения на ищеца гараж. С него на С. е предоставено облигационно право на ползване, а не вещно такова, доколкото не е спазена нотариалната форма по чл. 18 ЗЗД (сключен е в писмена форма с нотариална заверка на подписите). Този договор е непротивопоставим на собственика на вещта и не представлява годно правно основание за използване на чуждата вещ. Неоснователен е и доводът, че покривът на гаража представлява обща част на сградата. Съгласно чл. 38, ал. 1 ЗС обща част на сграда в режим на етажна собственост е всичко, което по естеството си или по предназначение служи за общо ползване. Тогава, когато гаражът е отделна от основната постройка (както е в случая) или е обособен като такъв по архитектурния проект, същият представлява самостоятелен обект на собственост. Гараж № 10 е изграден като отделна постройка, която има самостоятелно функционално предназначение, а не обслужващ характер, поради което покривът му не представлява обща част нито по естеството си, нито по предназначение. Посочено е, че дори и да беше обща част, ответницата пак не би разполагала с право да го ползва като тераса, прилежаща към нейното жилище, тъй като за принципната възможност общи части от сградата, които обслужват само някои от отделно притежаваните етажи или обекти на етажи да се обособят като общи само за лицата, чиито обекти обслужват, е необходимо съгласието на всички етажни собственици. Няма данни към момента на сключване на договора от 14.02.2005 г. [фирма] и ответницата да са били единствени етажни собственици, съответно – и договорът не може да предизвика правните последици, за които е сключен и на които ответницата основава осъществяваното от нея ползване на площадката. В настоящия случай с използването на покрива на гаража като тераса ответницата е извършвала неоснователни действия, с които е смущавала упражняването на правото на собственост на ищеца. Действията й в исковия период от 15.03.2010 г. до 14.03.2013 г. са лишени от правно основание, с което е осъществен и фактическия състав по чл. 59 ЗЗД. Въз основа анализа на доказателствата е прието, че ползването е започнало през 2005 г. – 2006 г. и продължава и към настоящия момент, като ответницата ползва покрива на гаража като тераса. Между страните не е съществувал спор, че при евентуална основателност на иска по чл. 59 ЗЗД дължимото обезщетение възлиза на сумата 3 240 лева (по 90 лева на месец – л. 37 от делото на СРС). Неоснователно е възражението за изтекла погасителна давност, доколкото искът е предявен за периода от 15.03.2010 г. до 14.03.2013 г., т. е. за три години, както е посочено в исковата молба, а същата е депозирана на 18.03.2013 г.
В представеното от касаторката изложение на касационните основания са поставени следните въпроси:
(1) „Включва ли се в предмета на иска по чл. 109 ЗС установяване на принадлежността на правото на собственост когато има спор за това или искът по чл. 109 ЗС касае безспорно установената собственост“ – с искане за спиране на производството по делото на основание чл. 292 ГПК, с довод, че е налице основанието по чл. 280, ал. 1, т. 1 ГПК и с позоваване на Решение № 1 от 28.04.2016 г. по гр.д.№ 3136/2015 г. на ВКС, II г.о., Решение № 152 от 16.05.2012 г. по гр.д. № 1132/2011 г. на ВКС, I г.о., Решение № 62 от 01.07.2015 г. по гр.д.№ 339/2015г. на ВКС, II г.о.;
(2) „Следва ли съдът, сезиран с осъдителен иск по чл. 109 ЗС, да се произнесе с установителен диспозитив за принадлежността на правото на собственост към патримониума на ищеца?; Във всички случаи ли следва съдът да се произнесе в диспозитива на решението по иск по чл. 109 ЗС за принадлежността на правото на собственост или само когато има спор за това или е достатъчно да бъде установено в мотивите?; Когато се оспорва правото на собственост при предявен иск по чл. 109 ЗС, как следва съдът да квалифицира иска – като иск по чл. 109 ЗС или като обективно кумулативно съединен иск с иск по чл. 108 ЗС или с иск по чл. 124 ГПК?“ – с довод, че са налице основанията по чл. 280, ал. 1, т. 2 и т. 3 ГПК и с позоваване на Решение № 2125 от 21.03.2012 г. по в.гр.д.№ 3140/2007 г. на СГС, Решение №4498 от 18.06.2012 г. по в.гр.д.№ 10230/2011 г. на СГС, Решение № 229 от 29.04.2015 г. по гр.д.№ 2240.2012 г. на Районен съд – Хасково, Решение № 607 от 12.02.2014 г. по гр.д.№ 6854/2012г. на Районен съд – Пловдив, Решение № 391 от 12.07.2016 г. по гр.д.№ 195/2016 г. на Районен съд – Търговище; Решение №497 от 26.11.2012 г. по в.гр.д.№ 670/2012 г. на Окръжен съд – София, Решение № 247 от 16.07.2013 г. по гр.д.№ 1235/2012 г. на Районен съд – Велинград, Решение № 324 от 17.10.2013 г. по гр.д.№ 395/2013 г. на Районен съд – Велинград; Решение № 123 от 19.01.2017 г. по гр.д.№ 1441/2016 г. на ВКС, II г.о., Решение № 137 от 02.06.2016 г. по гр.д.№ 349/2016 г. на ВКС, I г.о., Решение №224 от 22.02.2017 г. по гр.д.№ 1155/2014 г. на Районен съд – Русе и Решение № 734 от 05.12.2016 г. по гр.д.№ 342/2016 г. на Районен съд – Пещера;
(3) „Представлява ли обща част покривна площадка, която покрива само част от сграда в режим на ЕС, а именно самостоятелен обект в сграда?“ – с довод, че са налице основанията по чл. 280, ал. 1, т. 1 и т. 3 ГПК и с позоваване на Решение № 37 от 11.03.2010 г. по гр.д.№ 528/2009 г. на ВКС, II г.о. и Решение № 63 от 31.03.2011 г. по гр.д. № 1283/2010 г. на ВКС, II г.о.;
(4) „Следва ли да се пристъпи към постановяване на решение, когато делото не е напълно изяснено от фактическа страна?; Трябва ли въззивният съд, в изпълнение на служебните си задължения, служебно да назначи експертиза за установяване на който и да е правнорелевантен факт, когато основният въпрос, от значение за изхода на спора, е останал неизяснен“ – с довод, че е налице основанието по чл. 280, ал. 1, т. 1 ГПК и с позоваване на ТР № 1 от 09.12.2013 г. по тълк. д. №1/2013 г., ОСГТК на ВКС;
(5) „Ползването на покрив на гараж като тераса, представлява ли неоснователно действие по смисъла на чл. 109 ЗС и от естество ли е да попречи на собственика да упражнява правото си на собственост върху гараж според неговото предназначение?“ – с довод, че е налице основанието по чл.280, ал. 1, т. 1 ГПК и с позоваване на Решение № 63 от 01.07.2013 г. по гр.д.№ 388/2012 г. на ВКС, I г.о. и Решение №88 от 22.07.2013 г. по гр.д. № 479/2012 г. на ВКС, IV г.о.;
(6) „Необходимо ли е ищецът по чл. 109 ЗС във всички случаи да доказва, че неоснователното действие на ответника му пречи да упражнява своето право?“ – с довод, че е налице основанието по чл. 280, ал. 1, т. 1 ГПК и с позоваване на Решение № 62 от 01.07.2015 г. по гр.д.№ 339/2015 г. на ВКС, II г.о., Решение № 150 от 25.05.2011 г. по гр.д. № 551/2010 г. на ВКС, II г.о., Решение № 782 от 05.07.2010 г. по гр.д.№ 946/2009 г. на ВКС, I г.о. и Решение № 149 от 13.04.2010 г. по гр.д. № 3830/2008 г. на ВКС, III г.о.;
(7) „За уважаването на иск по чл. 109 ЗС необходимо ли е твърдяните действия и/или бездействия на ответника, съставляващи неоснователно въздействие и/или посегателство върху обекта на правото на собственост да са съществували към момента на завеждане на иска, съответно да продължават и в рамките на висящия процес?“ – с довод, че е налице основанието по чл. 280, ал. 1, т. 2 ГПК и с позоваване на Решение № 62 от 01.07.2015 г. по гр.д.№ 339/2015 г. на ВКС, II г.о., Решение от 11.02.2010 г. по в.гр.д.№ 284/2009 г. на Окръжен съд – Габрово и Решение № 208 от 20.02.2014 г. по в.гр.д.№ 2087/2013 г. на Окръжен съд – Варна.
Касационното обжалване не може да бъде допуснато по следните съображения:
На първо място следва да се съобрази дали е налице основанието за допускане, разяснено с т. 1 от ТР № 1 от 19.02.2010 г. по тълк. д. № 1/2009 г. на ВКС, ОСГТК. Касаторката счита, че въззивното решение е недопустимо, тъй като с него съдът недопустимо се е произнесъл по въпрос, който не е въведен с исковата молба, а именно – за собствеността върху гараж № 10. Допустимостта на съдебния акт е обусловена от надлежното упражняване на правото на иск – от и срещу надлежни страни, при наличие на положителните процесуални предпоставки и отсъствие на процесуални пречки. В резултат от извършената от касационния съд служебна проверка в тази връзка не се установява правото на иск в случая да е упражнено ненадлежно, съответно – не е налице основание за допускане на касационното обжалване поради вероятна недопустимост на атакувания акт. Въпросът за собствеността на гаража е повдигнат с исковата молба с довод, че това право на ищеца досежно част от обекта (покрива) се оспорва извънсъдебно от ответницата. Твърдението на ищеца за съществуването на такъв правен спор е подкрепено от изложеното в отговора на исковата молба. Съобразно това процесуално поведение на страните е определен предмета на спора, събрана е дължимата съгласно чл. 71, ал. 2 във връзка с чл. 69, ал. 1, т. 2 ГПК държавна такса и съдът се е произнесъл в обхвата на сезирането при стриктно спазване на чл. 2 ГПК. Въззивното решение е допустимо, тъй като е дало отговор на предмета на спора така, както е очертан с исковата молба, отговора на исковата молба и уточненията, направени в рамките на производството. С оглед изложеното се налага извода, че нито е налице основание за допускане на обжалването поради вероятна недопустимост на въззивния акт, нито поставените под №№ 1 и 2 въпроси имат обуславящо значение за изхода на спора. Тъй като не са общо основание за допускане на обжалването, безпредметно е да се обсъжда дали по тези въпроси е налице противоречие с релевираната съдебна практика.
По отношение на третия въпрос ВКС констатира, че цитираните от касаторката Решение № 37 от 11.03.2010 г. по гр.д.№ 528/2009 г. на ВКС, II г.о. и Решение № 63 от 31.03.2011 г. по гр.д. № 1283/2010 г. на ВКС, II г.о. касаят фактическа обстановка, различна от тази, установена от въззивния съд. В случая въз основа на събраните по делото доказателства обосновано е прието, че процесният гараж № 10 е самостоятелен обект, който не е част от сградата, в която ищецът и ответницата са етажни собственици, притежавайки съответно апартамент № 37 и № 38, както и че правото на собственост върху гаража принадлежи на ищеца, а не е обща част на сградата по смисъла на чл. 38, ал. 1 ЗС. Процесната площадка е индивидуална собственост на ищеца, тъй като е покрив на гаража, собственост на ищеца. Основанието по чл. 280, ал. 1, т. 3 ГПК, твърдяно при условията на евентуалност, не е налице, тъй като касаторката не сочи противоречива или погрешна съдебна практика или практика, нуждаеща се от осъвременяване поради изменения в законодателството или обществените условия, както и необходимост от създаване или осъвременяване на съдебна практика поради непълни, неясни или противоречиви разпоредби, които две предпоставки кумулативно образуват общото основание по чл. 280, ал. 1, т. 3 ГПК съгласно т. 4 от ТР № 1 от 19.02.2010г. по тълк. д. № 1/2009 г. на ВКС, ОСГТК. Дори и горецитираните две решения на ВКС по чл. 290 ГПК да бяха относими към спора, и съответно при споделянето на техните разрешения от настоящия състав, те биха представлявали уеднаквена практика по конкретния правен проблем, чието наличие изключва допускане на обжалването в приложното поле на чл. 280, ал. 1, т. 3 ГПК освен когато в изложението по чл. 284, ал. 3, т. 1 от ГПК са развити доводи в горепосочения смисъл, какъвто настоящият случай не е.
Въпросите по т. 4 не са обусловили правните изводи на въззивния съд. Те се свеждат до изпълненото от въззивния съд задължение да постанови решението си въз основа на приетите от него факти и приложим закон след преценка на всички доказателства по делото и доводите на страните – в случая въз основа на събраните по делото доказателства да установи, че ищецът е собственик на процесния гараж. Въззивният съд е действал в съответствие с постановките на ТР № 1 от 09.12.2013 г. по тълк.д.№1/2013 г., ОСГТК на ВКС, което изключва допускане на касационното обжалване.
Цитираните в обосновката към петия въпрос актове не доказват наличието на основанието по чл. 280, ал. 1, т. 1 ГПК, тъй като не разкриват сходство с настоящия случай от фактическа и правна страна. При Решение № 63 от 01.07.2013 г. по гр.д.№ 388/2012 г. на ВКС, I г.о. касационното обжалване е допуснато по правен въпрос, необсъден от въззивния съд, който правилно е приел, че използването на гаража от ответницата представлява неоснователни действия по смисъла на чл. 109 ЗС, които пречат на ищеца да упражнява правото си на собственост върху имота, а не на други негови лични и/или имуществени права, претенция относно чиято защита ищецът не е предявявал и не е била разглеждана от първоинстанционния и въззивния съд. Решение № 88 от 22.07.2013 г. по гр.д. №479/2012 г. на ВКС, IV г.о. касае хипотеза на незаконен строеж във връзка с предявен иск по чл. 109 ЗС, какъвто настоящият случай не е.
Шестият и седмият въпроси намират своите отговори в т. 3 от ТР № 4 от 06.11.2017 г. по тълк.д.№ 4/2015 г., ОСГК на ВКС, с чиито постановки въззивното решение е съобразено. Според задължителната практика правото на собственост е израз на пълна власт върху конкретна вещ и гарантираната от закона възможност на титуляра на правото да изиска от всички останали лица да се въздържат от въздействия върху собствената му вещ. Тази пълна власт на собственика, в изрично посочени хипотези може да търпи ограничения, обусловени единствено от необходимостта от зачитане и гарантиране упражняването и на чужди собственически права. При предявен иск по чл. 109 ЗС преценката на съда дали е налице непозволено препятстване за упражняване собственическите правомощия е конкретна за всеки отделен случай с оглед вида на действията, с които се препятства упражняване на правото на собственост. В случая е установено извършването на такива от страна на ответницата по иска се установява за периода от 2005 г. насетне, включително и по време на разглеждането на спора пред инстанциите по същество, при установено отсъствие на противопоставимо на ищеца право в полза на ответницата.
Въпреки настоящото произнасяне на ответника по касация не се следва присъждане на разноски за настоящото производство, тъй като не е доказано да са направени такива.
Воден от изложеното, ВКС, състав на Второ гражданско отделение
О П Р Е Д Е Л И :
НЕ ДОПУСКА касационно обжалване на въззивно решение № 4953 от 06.07.2017 г., постановено по в.гр.д.№ 14464/2016 г. на Софийски градски съд.
Определението не подлежи на обжалване.
ПРЕДСЕДАТЕЛ:
ЧЛЕНОВЕ: