О П Р Е Д Е Л Е Н И Е
№ 451
София, 09.07.2018 година
Върховният касационен съд на Република България, второ търговско отделение, в закрито заседание на 12.06.2018 година, в състав:
ПРЕДСЕДАТЕЛ: ВАНЯ АЛЕКСИЕВА
ЧЛЕНОВЕ: НИКОЛАЙ МАРКОВ
СВЕТЛА ЧОРБАДЖИЕВА
като изслуша докладваното от председателя ВАНЯ АЛЕКСИЕВА
т.дело № 920 /2018 година
за да се произнесе, взе предвид:
Производството е по чл.288 ГПК.
Образувано е по касационната жалба на ЮЛ ДИРЕКЦИЯ „НАЦИОНАЛЕН ПАРК Р.”, гр.Б. против въззивно решение на Благоевградския окръжен съд № 5988 от 28.11.2017 г., по в.гр.д. № 505 /2016 г., с което след частична отмяна на решение № 4165/19.05. 2017 г., по гр.д.№ 2337/2016 г. на Благоевградския районен съд е уважен предявения от [фирма], [населено място] иск по чл.79, ал.1 ЗЗД за сумата 4 295 лв. – внесена парична гаранция за изпълнение на сключен между страните договор от 17. 12. 2014 г., ведно със законната лихва върху тази сума, считано от 28. 10. 2016 г. до окончателното и изплащане, като първоинстанционния съдебен акт е потвърден в останалата му осъдителна част за сумата 21 478.00 лв. – дължимо възнаграждение по договор за изработка от 17. 12.10.14 г. с предмет: Изпълнение на дейности за издаване на пакет от информационни, образователни и рекламни материали, изготвяне на 3-D модел презантация за Национален парк ”Р.” –І фаза, ведно със законната лихва върху тази сума, начиная от датата на исковата молба 28.10.2016 г. до окончателното и плащане. В тежест на касатора са възложени и деловодните разноски за двете инстанции, възлизащи общо на сумата 4231 лева.
С касационната жалба е въведено оплакване за неправилност на обжалваното решение, по съображения за необоснованост, допуснато нарушение на закона и на съществените съдопроизводствени правила – касационни основания по чл.281, т.3 ГПК.
Основно касаторът изразява несъгласие с извода на въззивния съд, че не са налице предпоставките на закона за твърдяното извънсъдебно прихващане, тъй като по делото не са ангажирани доказателства, че притежава насрещно изискуемо и ликвидно парично вземане спрямо ищеца, като изпълнител, което да прихване с внесената от същия гаранция до посочения размер. Счита, че неточното изпълнение на договорените услуги от страна на изпълнителя, вкл. неизготвяне на уговорения встъпителен доклад, периодичен график на дейността, липса на спазване на договорената комуникация, количествена сметка за остойностяване на отделните материали , както и междинен тримесечен доклад за отчитане на междинни резултати, е достатъчна, за да обоснове правен извод, че е налице основание за задържане на внесената гаранция за добро изпълнение и за дължимост на уговорената неустойка. Като крайно противоречиви е определил мотивите на въззивния съд относно приетата кредиторова забава, предвид безспорно настъпилата обективна невъзможност за изграждане на част от обектите, уговорени за подлежащи на презантация от изпълнителя, както и за следващото се на изпълнителя възнаграждение на в пълен размер, независимо от установеното неточно негово изпълнение.
В изложение по чл.284, ал.3, т.1 ГПК, депозирано към касационната жалба е налице позоваване на предпоставките на чл.280, ал.1, т.1 и т.3 и ал.2 ГПК. Анализирайки отново правилността на въззивния съдебен акт, с оглед твърдяните пороци, касаторът поддържа, че въззивният съд се е произнесъл в противоречие със задължителната практика на ВС и на ВКС по релевантни материалноправни и процесуалноправни въпроси, обусловили изхода на делото, без обаче, да формулира конкретни такива въпроси.
Второто посочено за приложимо селективното основание по т.3 на чл.280, ал.1 ГПК е въведено по отношение на следните, определени за обуславящи изхода на делото въпроси на материалното и процесуално право: 1. „С оглед на разглеждания фактически състав – какъв е видът на правните последици при наличието на ищцово признание с достатъчно данни/ доказателства за частично изпълнение на заложените дейности, липсата на възражение от изпълнителя за неоказано съдействие от възложителя, както и при доказано спиране и невъзобновяване на изпълнението и създадена обективна невъзможност за ответника?;2.”Въпреки обективната невъзможност за възложителя – ответник, да построи, насрещно дължимо ли е цялостното изпълнение на договорката от изпълнителя- чрез изработване на интерактивни модули, дипляни и др. продукти, с изключение съответния планиран монтаж в незастроените обекти ? ” ;3.”Неизправна страна ли е ответникът –възложител и на кой правен аргумент се извежда дължимост за изплащането на присъдената сума, като допълваща до размерът цялата договорена такава, включваща всички заложени, но всъщност неизпълнени дейности/ според представената към финалния доклад К./ и следва ли да се отчете и анализира като признание от ищеца за недължимост по счетоводен път – чрез представено за редуциране на плащането чрез кредитно известие от 23.12.2015 г.?”; 4.”Следва ли да се събере информация в процеса и за свързаните с изпълнението договори за строителство и програмата, по която то се осъществява и финансира?”;5.” Кой би бил меродавният момент, определящ се като крайния срок за изпълнение/ посоченият в договора за необвързаните от спирането дейности, възприетият в съдебни акт момент -23.11.2015 г., или към приемане на изпълнението с финалния доклад на изпълнителя – 23.12.2015г.?”; 6.”Съставлява ли срочно оспорване на изпълнението изразеното писмено искане за нередности към изпълнителя – изх.№ УУНПР-92-00-1045 от 22.12.2015 г. и изразеното от възложителя намерение за прихващане на суми, чрез писмо изх.№ УУНПР-92-00988/23.12.2015 г. и осъщественото въз основа на него директно прихващане в крайния етап на разплащане по договора основателно ли е, с оглед съществуването на договорка между страните, въвеждаща такава възможност?”;7.”Съобразно договореностите между страните, необходимо ли е допълнително формулирано съгласие/ воля за прихващане на задължението/ т.е, чрез изрично съгласие,обективирано в протокола/ и липсата и отхвърля ли юридическото и осъществяване?”;8. ”Частичното изпълнение на ищеца предполага ли частично изплащане на уговорените суми до размера на изработеното?”; 9. ” Извършване на частично отчитане на изпълнението с финалния доклад, съставлява ли цялостно приемане на дължимата престация, при извършено уточняване на изпълнението или се отнася до приемане на описаното в приложената количествено-стойностна сметка/ К./?”; 10.”Процесуално допустимо ли е извън доклада на решаващия съд по делото за наложителното преквалифициране на един от предявените искове, да се осъществи произнасяне по този въпрос едва с крайния съдебен акт, респ. без доклад по делото и разпределяне на доказателствената тежест?” и 11. „Допустимо ли е изключването на доказателствената стойност на неоспорен от ответната страна частен документ в процеса – Констативен протокол от 02.11.2015 г. и следва ли да се изключва осъщественият текущ контрол от вътрешни лица на възложителя, като възражение за неточно или забавено изпълнение?”
Ответникът по касационната жалба в срока по чл.287, ал.1 ГПК възразява по искането за достъп до касация и излагайки подробни писмени съображения за отсъствие на общата предпоставка по чл.280, ал.1 ГПК го счита за неоснователно.
Настоящият състав на второ търговско отделение на ВКС, като взе предвид изложените доводи и провери данните по делото, съобразно правомощията си в производството по чл.288 ГПК, намира:
Касационната жалба е подадена в срока по чл.283 ГПК от надлежна страна в процеса срещу подлежащ на факултативен касационен контрол въззивен съдебен акт и е процесуално допустима.
За да постанови обжалваното решение, с което е счел за основателен предявения срещу касатора иск по чл.266, ал.1 ЗЗД въззивният съд е приел за установено валидното обвързване на страните от сключения помежду им на 17.12.2014 г. договор за изработка по реда на ЗОбП, с предмет „ Изпълнение на дейности за: издаване на пакет от информационни, образователни и рекламни материали, изготвяне на 3-D модел презантация за Национален парк ”Р.” и изготвяне на постоянни експозиции и интерактивни модули и табла в посетителски информационни центрове” по проект „Устойчиво управление на Национален парк Р. –І фаза”, по който ответникът не е изпълнил основното си задължение на възложител – да заплати в пълен размер уговореното възнаграждение за приетия трудов резултат на изпълнителя – АД. Изложени са съображения, че доколкото престираният от ищцовото търговско дружество готов трудов резултат е бил приет без възражения от ответника, в качеството му на възложител, твърдяното в хода на процеса неточно изпълнение в количествено и темпорално отношение, е недоказано, установената в чл.264, ал.3 ЗЗД презумпция е необорена, поради което не може да обоснове и отпадане на договорната отговорност на последния за заплащане на уговореното възнаграждение, обективирано в процесната издадена фактура. Въз основа на анализа на ангажираните по делото доказателства, въззивния съд е извел и самостоятелния правен извод, че при безспорната забава на кредитора – ответник по см. на чл. 95 ЗЗД, да изгради подлежащите на оборудване от ищеца посетителски центрове в Национален парк „Р.” в уговорените бройки и срок, последният като изпълнител, се освобождава от последиците на собственото си забавено изпълнение, което изключва в полза на ЮЛ-възложител да е възникнало правото на неустойка, съгласно договорната клауза на чл.21. С оглед приетите за установени факти Благоевградският окръжен съд е преценил като неоснователно възражението на ответника за осъществено извънсъдебно прихващане със сумите от внесената от АД гаранция за добро изпълнение. Аргументите са, че в хипотезата на чл. 104, ал.1 ЗЗД активното по компенсацията, вземане следва да е изискуемо и доколкото изискването за ликвидност е по отношение и на двете вземания, то липсата на ангажирани, съобразно въведената с чл.154, ал.1 ГПК доказателствена тежест, доказателства, че ответникът притежава изискуемо и ликвидно парично вземане спрямо ищеца, изключва наличието на фактическият състав на извънсъдебното прихващане. Затова позовавайки се на общото правило на чл.79, ал.1 ЗЗД и договореното с клаузите на процесния договор, въззивната инстанция е счела, че внесената от изпълнителя гаранция подлежи на връщане. С оглед произхода на претендираното вземане е променила и дадената от първоинстанционния съд правна квалификация на предявения за стойността и иск.
Съобразени решаващите мотиви в обжалваното въззивно решение дават основание на настоящия съдебен състав да се приеме, че искането за допускане на касационно обжалване е неоснователно и следва да бъде оставено без уважение.
Съгласно задължителните постановки в т.1 на Тълкувателно решение № 1/10.02.2010 г. на ОСГТК на ВКС в тежест на касатора законодателят е възложил да посочи правния въпрос от значение за изхода на делото, като общо основание за допускане до касационен контрол.Този специфичен за делото материалноправен или процесуално правен въпрос, включен в предмета на спора, следва да е обусловил решаващите правни изводи на въззивната инстанция и от него да зависи изходът на делото. Значението на поставения въпрос се определя от правните аргументи на съда по същество досежно съобразяването с практиката и със закона, а не до преценката на приетата по делото фактическа обстановка. В случая нито един от поставените от касатора материалноправни въпроси, по отношение на който следва да се преценява въведеното селективно основание по т.3 на чл.280, ал.1 ГПК, не отговоря на посочените критерии, доколкото разрешаването на всеки един е обусловено именно от преценка на ангажираните по делото доказателства. Нещо повече, в същността си формулираните въпроси са израз на твърдяната неправилност на обжалвания съдебен акт, свързваща се с необоснованост на изградените фактически изводи, въз основа на които материалния закон е приложен, по начин, който касаторът не споделя, но този порок не би могъл да аргументира наличие на основанията за касационно обжалване, доколкото във фазата на селектиране на касационните жалби на преценка подлежат правните изводи на съда, а не правилността на възприетите по делото факти или преценката на ангажираните доказателства. Липсата на общата главна предпоставка по чл.280, ал.1 ГПК е достатъчно съображение, за да се отрече основателността на искането за достъп до касация, без да се разглежда въведения критерий за селекция по т.3 на чл. 280, ал.1 ГПК.
Що се касае до поставените процесуалноправни въпроси, те макар и непрецизно формулирани, попадат в обхвата на чл.280, ал.1 ГПК.
Недоказано се явява единственото поддържаното по отношение на същите селективно основание по т.3 на чл.280, ал.1 ГПК.
Съгласно задължителните указания по т.4 от Тълкувателно решение № 1 от 19.02.2010 г. на ОСГТК на ВКС, визираният критерий за селекция е налице тогава, когато се касае било за приложение на конкретна правна норма, която е неясна непълна или вътрешно противоречива и се налага изясняване на съдържанието и посредством изправително / корективно / тълкуване, било когато по приложението и липсва съдебна практика / задължителна и незадължителна/, или тази практика, макар и непротиворечива, е неправилна и следва да бъде изоставена, или създадена при други обществено икономически условия и законодателство се нуждае от осъвременяване. В настоящия случай тези изисквания не само не са осъществени, но и никакви доводи в подобна насока не са изразени от касатора при бланкетното му позоваване на поддържаната допълнителна процесуална предпоставка.
Отделен в тази вр. е въпросът, че при наличие на формирана задължителна практика на касационната инстанция по приложението на конкретна законова разпоредба, селективното основание по т.3 на чл. 280, ал.1 ГПК е въобще неприложимо.
Поради това единствено за пълнота на изложеното следва да се посочи, че отговор на въпрос № 10, относим в същността си към правомощията на въззивната инстанция при извършване проверка на посочените процесуални нарушения от първоинстанционния съд във вр. с доклада по делото – чл. 146 ГПК, е даден с ТР № 1/2001 г. на ОСГК на ВКС и в т.2 на ТР № 1/ 2013 г. на ОСГТК на ВКС. Според възприетото разрешение въззивният съд не следи служебно за допуснати от първата инстанция процесуални нарушения при докладване на делото. В случай, че въззивната жалба съдържа обосновано оплакване за допуснати от първостепенния съд нарушения на съдопроизводствените правила по отношение доклада по делото, въззивният съд е длъжен да даде указания на страните за възможността да предприемат процесуални действия по посочване на относими за делото доказателства, които са пропуснали да извършат в първата инстанция поради отсъствие, непълнота или неточност на доклада и дадените указания, но не извършва нов доклад по смисъла и в съдържанието, уредено в чл. 146, ал. 1 ГПК, тъй като характерът на въззивната дейност изключва повторение на действията, дължими от първата инстанция. Освен това, извършването на изцяло нов доклад от въззивната инстанция с различна квалификация на предявения иск би имало за резултат предварително определяне на действията на първостепенния съд като неправилни, каквато преценка се дължи едва при постановяване на въззивното решение.
В случая Благоевградският окръжен съд е процедирал в пълно съгласие със сочената практика. Във въззивната жалба на въззивника – настоящ касатор, липсва оплакване за допуснато от първоинстанционния съд нарушение във вр. с доклада по делото, поради което и въззивната инстанция не е дължала даване на нови указания на страните за подлежащите на установяване факти и обстоятелства, относими към възникналия правен спор.
Неоснователно е и позоваването на „очевидна неправилност” по см. на чл.280, ал.2, пр.3 ГПК/ редакция в ДВ бр.86/2017 г./. Според формираната практика на ВКС като предпоставка за допускане на касационно обжалване „очевидната неправилност” е налице единствено ако порокът, съдържащ се в обжалвания съдебен акт е толкова съществен, че може да бъде констатиран от съда без реална необходимост от анализ или съпоставяне на съображения за наличието или липсата на нарушение на материалния закон,на съществено нарушение на съдопроизводствените правила или за необоснованост. Квалифицирана форма на неправилността „очевидната неправилност” по см. на чл.280, ал.2 ГПК е обусловена от наличие на видимо тежко нарушение на закона или явно грубо нарушение на правилата на формалната логика, които от своя страна са довели до постановяване на неправилен въззивен съдебен акт. Следователно очевидно неправилен ще бъде съдебният акт, който е постановен „contra legem“ до степен, при която законът е приложен в неговия противоположен смисъл или когато въззивният съд е решил делото въз основа на несъществуваща или на несъмнено отменена правна норма /extra legem“/. Това означава, че няма да е налице „очевидна неправилност” по см. на чл.280, ал.2 пр.3 ГПК /ДВ бр.86/17 г./, когато въззивният акт е незаконосъобразен поради неточно прилагане и тълкуване на закона или когато актът е постановен в противоречие с практика на ВКС, включително с тълкувателни решения и постановления на ВКС. В сочените хипотези допускането на касационно обжалване ще е задължително обусловено от предпоставките по чл. 280, ал. 1 ГПК. Няма да обоснове очевидна неправилност и ще е необходимо да са налице предпоставките по чл. 280, ал.1 ГПК и при неправилно решени от съда въпроси относно приложимия закон, действието на правните норми във времето, разпределение на доказателствената тежест и др.. Като очевидно неправилно по см. на чл. 280, ал. 2 пр. 3 ГПК следва да бъде квалифицирано и решението на въззивния съд, постановено при явна необоснованост, породена от грубо нарушение на правилата на формалната логика. Във всички останали случаи, необосноваността на въззивния акт, поради неправилно възприемане на фактическата обстановка, необсъждането на доказателствата в тяхната съвкупност и логическа свързаност, ще е предпоставка за допускане на касационно обжалване по реда и при условията на чл. 280, ал. 1, т. 1-т.3 ГПК.
В случая обжалваното въззивно решение не е очевидно неправилно, тъй като не е постановено нито в явно нарушение на закона, нито извън закона, нито е явно необосновано с оглед правилата на формалната логика.
Ответникът по касационната жалба е претендирал деловодни разноски в срока по чл.287, ал.1 ГПК, които с оглед изхода на делото в касационната инстанция и процесуалното правило на чл.78, ал.3 ГПК му се следват в размер на сумата 500 лв., заплатено в брой адвокатско възнаграждение, съгласно приложен договор за правна защита и съдействие от 19.03.2018 г. с адв.Б.Ю.- АК Б..
Водим от горното, настоящият състав на второ търговско отделение на ВКС
О П Р Е Д Е Л И:
НЕ ДОПУСКА касационно обжалване на въззивното решение на Благоевградския окръжен съд № 5988 от 28.11.2017 г.,по в.гр.д. № 505 /2016 г.
ОСЪЖДА ДИРЕКЦИЯ „НАЦИОНАЛЕН ПАРК Р.”,със седалище гр.Б. да заплати на [фирма], [населено място] сумата 500 лв./ петстотин лева/ , деловодни разноски за касационното производство.
ОПРЕДЕЛЕНИЕТО не подлежи на обжалване.
ПРЕДСЕДАТЕЛ:
ЧЛЕНОВЕ: