4
О П Р Е Д Е Л Е Н И Е
№ 451
гр. София, 09.07.2019 год.
ВЪРХОВЕН КАСАЦИОНЕН СЪД на Република България, Търговска колегия, Второ отделение, в закрито заседание на единадесети юни през две хиляди и деветнадесета година, в състав
ПРЕДСЕДАТЕЛ: КОСТАДИНКА НЕДКОВА ЧЛЕНОВЕ: АННА БАЕВА
ГАЛИНА ИВАНОВА
като изслуша докладваното Костадинка Недкова т.д. N 1310 по описа за 2019г. и за да се произнесе, взе предвид следното:
Производството е по чл.288 ГПК.
Образувано е по касационна жалба на „Куул Мениджмънт” ЕООД /н/ -гр. София, срещу решение № 723 от 28.03.2019г. по в.т.д.№ 744/2019г. на Апелативен съд – София, с което е потвърдено постановеното по чл. 632, ал.1 ТЗ спрямо молителя – настоящ касатор решение от 16.01.2019г. по т.д. № 965/2018г. на Софийски градски съд, в частта относно определената начална дата на неплатежоспособност – 31.12.2017г.
В касационната жалба са изложени твърдения за неправилност на атакуваното решение, поради нарушение на материалния закон и процесуалните правила, с оглед на което се иска неговата отмяна. Касаторът намира за незаконосъобразни правните изводи на съда, че дружеството няма основание да упражни претендираните от него права по чл.230, ал.2 ЗЗД за намаляване на наемната цена и за минал период. Също така поддържа, че към 31.12.2017г. дружеството не е било изпаднало в неплатежоспособност, както и че неправилно съдът е кредитирал първия вариант от заключението на ССЕ, а не втория вариант, при който се приспада вземане в размер на 211 882, 49 лв. към кредитора „Банка Пиреос България” АД по фактури за 2017г.
Върховния касационен съд, състав на Второ търговско отделение, след преценка на данните по делото и доводите на страната, намира следното:
Касационната жалба, с оглед изискванията за редовност, е процесуално допустима – подадена е от надлежна страна в преклузивния срок по чл.283 ГПК срещу подлежащ на касационно обжалване съдебен акт.
За да потвърди първостепенното решение в атакуваната му част, въззивният състав също е достигнал до извода, че дружеството е изпаднало в неплатежоспособност към 31.12.2017г. Изложил е мотиви, че този извод не се опровергава, дори ако се приеме за вярно твърдението на длъжника – молител по чл. 625 ТЗ, че не дължи за 2017г. вземания по договор за наем в размер общо на сумата от 211 882,49 лева. Посочено е, че ако се приспаднат от краткосрочните задължения от 353 хил. лева по ГФО сумата от 211 882,49 лева, то към 31.12.2017г. общият размер на задълженията на молителя би бил 142 хил. лева, което отново значително надхвърля общият размер на краткотрайните му активи от 109 хил. лв. В този случай коефициентът за обща ликвидност би бил 0,767, този за бърза ликвидност – 0,725, а тези за незабавна и абсолютна – 0,218. Това сочи, че дори и при този вариант към 31.12.2017г. молителят ще е в състояние на невъзможност чрез наличните си краткотрайни активи да покрие изискуемите си задължения към същата дата. Ето защо, дори и при намаляване на задълженията на молителя със сумата 211 882,49 лв., същият пак би бил неплатежоспособен към 31.12.2017г. Изрично в мотивите на съда е посочено, че от заключенията на ССЕ се установява, че всички осчетоводени краткосрочни задължения са изискуеми към посочените дати – 31.12.17г., 18.05.18г. и 23.11.18г.
В атакуваното решение съдът във връзка с оплакванията на страната е изложил и допълнителни мотиви относно осчетоводените задължения към „Банка Пиреос България” АД в общ размер на 249 299, 16 лв., които са във връзка със сключен договор за наем от 1.03.2017г. По отношение на тях е намерил за неприложима разпоредбата на чл.230, ал.2 ЗЗД. Не е споделил твърденията на молителя – настоящ касатор, че тъй като двата наети хотела му били предадени от наемодателя в ненадлежно състояние, то с връчено на 13.03.2018 г. писмено изявление дружеството- наемател е упражнило правото си по чл.230, ал.2 ЗЗД да намали размера на наемната цена, считано от 15.07.2017 г. на сумата 10 000 евро с ДДС, от които 7 000 евро – за хотел „Чифлика Палас Ризорт и Релакс“ и на 3 000 евро – за хотел „Грийн Палас Ризорт и Релакс“. Решаващият съд е разяснил, че дори и молителят да е имал основание да упражни претендираните насрещни права, то това упражняване не е довело до отпадане дължимостта на посочените задължения към наемодателя „Банка Пиреос България” АД. Доколкото процесният наемен договор е с продължително изпълнение, то същият може да бъде развален само за в бъдеще /чл.88, ал.1, изр.2 ЗЗД/, при което дължимостта на възникналите по договора вземания на наемодателя до момента на развалянето се запазва. Правото да се иска намаление на наемната цена в хипотезата на чл.230, ал.2 ЗЗД също може да се упражни само спрямо вземания за наемна цена с ненастъпил падеж, т. е. за бъдещите наемни вноски, но не и за вече падежиралите се. Същевременно, съдът е изложил съображения, че молителят дори и не твърди, че той е предприел и финансирал ремонт на двата хотела, а даже напротив – твърди такъв да е предприет от наемодателя, за което към въззивната си жалба е представил два договора за СМР, сключени от последния. Поради изложеното, е заключил, че дори и молителят да е имал основание да упражни претендираните насрещни права, то това упражняване не е довело до отпадане дължимостта на посочените задължения към наемодателя. На последно място, е прието, че не е установено по безспорен начин, че молителят е имал основание да упражни претендираните права по чл. 230, ал. 2 ЗЗД и чл. 87, ал. 1 ЗЗД по отношение на договора за наем. Съдът се е мотивирал с това, че двата хотела са били приети от молителя в съществуващото им състояние и, че същият е започнал тяхната експлоатация, според стопанското им предназначение – видно и от двете представени заповеди на РЗИ и БАБХ за спиране на експлоатацията на части от единия хотел /същите не биха били издадени ако хотелът не функционираше/. Позовал се е на разпоредбата на чл. 230, ал. 3 ЗЗД, според която наемодателят не отговаря за недостатъците на наетата вещ, които наемателят е знаел или при обикновено внимание е могъл да узнае при сключването на договора, освен ако недостатъците са опасни за неговото здраве или за здравето на лицата от неговото домакинство. Мотивирано е, че в случая не се касае до посоченото изключение, тъй като молителят е приел двата хотела, действайки като търговец, който по дефиниция е професионалист в своята област, поради което е направен извод, че същият е знаел или при полагане на грижата на добрия търговец е могъл да узнае при сключването на договора за състоянието на двата хотела, но въпреки това ги е наел, с оглед на което не може да се позовава на права по чл. 230, ал. 2 ЗЗД.
В приложеното изложение на касационните основания по чл.284, ал.3, т.1 ГПК са поставени следните въпроси: „І.1/ Длъжен ли е въззивният съд да обсъди в решението си всички доводи, възражения и доказателства, на които страната се е позовала във въззивната инстанция?; І.2/ Приложима ли е нормата на чл.230, ал.3 ЗЗД в казус, в който страните са сключили договор за наем, в последствие са установили недостатъци на наетата вещ, поради което са сключили анекс към договора за наем, в който анекс наемодателят изрично е поел задължение за поправянето на вещта?; ІІ.1/ Приложима ли е хипотезата за съразмерно намаление на наемната цена на вещ, съгласно чл.230 ал.2 ЗЗД, само по отношение на наемните вноски, които не са падежирали, но не и по отношение на такива, които вече са падежирали, фактурирани и/или дори заплатени?; ІІ.2/ В какво се изразява правото на съразмерно намаление на наемната цена от наемателя, по смисъла на чл.230, ал.2 ЗЗД: във възможност за намаляване на наема „съразмерно” с разходите, необходими за поправка на наетата вещ или във възможност за намаление на наемната цена, до размер, отговарящ на годността за ползване на наетата вещ?; ІІ.3/ Длъжен ли е въззивният съд да обсъди в решението си всички доводи, възражения и доказателства, на които страната се е позовала във въззивната инстанция?; ІІІ.1/ Длъжен ли е въззивният съд да обсъди в решението си всички доводи, възражения и доказателства, на които страната се е позовала във въззивната инстанция?; ІІІ.2/ При определяне на коефициентите на ликвидност, в рамките на преценката за платежоспособност на дружество към определена дата, следва ли съдът да вземе предвид само задълженията с настъпил падеж към тази дата?”. Касаторът се позова на наличие на предпоставки по чл.280, ал.1, т.1, т.3 и ал.2, предл. последно ГПК, като цитира следната съдебна практика: определение № 356/22.06.2015г. по ч.т.д. № 274/2015г. на І т.о. на ВКС, решение № 331/04.07.2011г. на 4 г.о. и решение № 36/24.03.2014г. по т.д. № 2366/2013г. на ІІ т.о. на ВКС.
Настоящият състав на Търговска колегия, Второ отделение, намира, че не са налице сочените основания за допускане на решението до касация, предвид следното:
Формулираните от касатора правни въпроси № І.2, ІІ.1, и ІІ.2 във връзка с приложението на чл. 230, ал. 2 и ал. 3 ЗЗД не отговарят на основната предпоставка по чл.280, ал.1 ГПК за допускане на решението до касационното обжалване, тъй като същите не са обусловили изхода на спора, доколкото съдът е приел, че дори да е налице надлежно намаление по чл. 230, ал.2 ЗЗД на дължимата за 2017г. наемната цена, дружеството – молител не може към 31.12.2017г. да покрие повече от 76,7 % от размера на краткосрочните си вземания при коефициент на обща ликвидност 0.767.
Спрямо въпрос № ІІІ.2 също не е осъществен общия критерий по чл. 280, ал.1 ГПК за допускане на решението до касация, тъй като противно на съдържащото се във въпроса твърдение, апелативният съд не е направил извод, че при изчисляване на коефициентите на ликвидност следва да се вземат предвид непадежирани вземания.
Процесуалният въпрос, длъжен ли е въззивният съд да обсъди в решението си всички доводи, възражения и доказателства, на които страната се е позовала във въззивната инстанция, възпроизведен в приложението към трикратно /във въпроси № І.1, ІІ.3 и ІІІ.1/, също не може да предпостави допускането на касационното обжалване. От една страна, въпросът е свързан с доказателствата и твърденията на страната, относими към приложението на чл. 230, ал.2 и ал.3 ЗЗД, които в случая не са от значение за крайния изход на делото, а от друга страна, е обоснован с невярното твърдение, че липсва констатация на вещото лице, че размерът на краткосрочните задължения / с настъпил падеж/ към 31.12. 2017г. е 353 хил. лева.
С оглед неосъществяване по отношение на въпросите на общото основание по чл. 280, ал.1 ГПК, безпредметно е обсъждането на допълнителните критерии по чл. 280, ал.1, т.1 и т.3 ГПК.
Настоящият състав намира, че касационното обжалване не следва да бъде допуснато и на основание чл.280, ал.2, предл. последно ГПК. Очевидно неправилно би било съдебното решение, страдащо от особено тежък порок, който може да бъде констатиран, без да се извършва присъщата на същинския касационен контрол проверка за правилност на акта (обоснованост и съответствие с материалния и процесуалния закон). Такъв порок би бил налице, когато въззивният съд е приложил отменен закон, когато е приложил закон в противоречие с неговия смисъл, когато е нарушил основни съдопроизводствени правила или е формирал изводите си в явно противоречие с правилата на формалната логика. Всяка друга неправилност, произтичаща от неточно тълкуване и прилагане на материален и процесуален закон, или от нарушаване на правилата на формалната логика при разрешаване на правния спор, представлява основание за касационно обжалване и може да бъде преценявана от Върховния касационен съд само при вече допуснат касационен контрол в някоя от хипотезите на чл. 280, ал. 1 ГПК. Въззивното решение не е постановено, нито в явно нарушение на закона, нито е явно необосновано с оглед правилата на формалната логика.
Водим от горното, Върховния касационен съд, състав на Второ търговско отделение
О П Р Е Д Е Л И
НЕ ДОПУСКА касационно обжалване на решение №723 от 28.03.2019г. по в.т.д.№ 744/2019г. на Апелативен съд – София.
ОПРЕДЕЛЕНИЕТО не подлежи на обжалване.
ПРЕДСЕДАТЕЛ: ЧЛЕНОВЕ: 1. 2.