2
О П Р Е Д Е Л Е Н И Е
№ 452
София, 11.10. 2019 г.
В И М Е Т О Н А Н А Р О Д А
Върховният касационен съд на Република България, гражданска колегия, I-во отделение, в закрито заседание на десети октомври две хиляди и деветнадесета година в състав:
Председател:Маргарита Соколова
Членове:Светлана Калинова
Гълъбина Генчева
като изслуша докладваното от съдията Соколова гр. д. № 2308/2019 г., и за да се произнесе, взе предвид:
Производството е по чл. 288 вр. чл. 280 ГПК.
С решение № 856 от 06.02.2019 г. по гр. д. № 3768/2018 г. Софийският градски съд потвърдил решение № 18135 от 26.01.2017 г. по гр. д. № 11476/2013 г. по описа на Софийския районен съд, с което е отхвърлен предявеният от наследниците на Ц. П. А. иск за установяване правото им на собственост върху недвижим имот – нива от 889 кв. м., с идентификатор ……….. по КККР на [населено място], основан на земеделска реституция и наследствено правоприемство, и е уважен предявеният като насрещен от наследниците на А. Н. К. иск за установяване правото им на собственост върху същия имот, основан на придобивна давност.
Касационна жалба вх. № 36751/18.03.2019 г. в срока по чл. 283 ГПК срещу въззивното решение в частта и по двата иска е постъпила от ищците по първоначалния иск Е. Ц. А., З. З. А. и Б. Ц. А., чрез адв. Н. Р., с която се иска отмяната му като неправилно поради нарушение на материалния закон и необоснованост, като наведените по същество оплаквания сочат и на допуснати от съда съществени нарушения на съдопроизводствени правила като основание за касационно обжалване по чл. 281, т. 3 ГПК. В частност изтъква се, че в нарушение на ЗСПЗЗ въззивният съд не е дал предимство на реституцията, извършена чрез план за земеразделяне, върху която стъпва решението на поземления орган, легитимиращо ищците по първоначалния иск като собственици на процесния имот. Сочи се нарушаване на чл. 15, ал. 4 ЗСПЗЗ като се твърди, че ответниците са имали право на обезщетение, тъй като съдебното решение за възстановяване на имота им в стари реални граници е представено пред поземления орган след обнародването в „Държавен вестник” на обявлението за изотвения план за земеразделяне. Оспорват се като необосновани изводите на въззивния съд по извършения от него косвен съдебен контрол върху решението по чл. 27 ППЗСПЗЗ като техен титул за собственост, в частност – изводите при обсъждане на представените по делото удостоверения от общинската служба по земеделие [населено място], сочещи наличието на влязъл в сила план за земеразделяне и същевременно наличие на стар кадастрален план и възстановяване на земеделските имоти в стари реални граници, от непредставянето на препис от решението на поземления орган по чл. 25, ал. 5 ЗСПЗЗ и на публикацията за изготвения план за земеразделяне в „Държавен нестник”, интерпретирането на изискването за скица към решението по чл. 27 ППЗСПЗЗ. Оспорват се и изводите на съда за уважаването на насрещния иск при обсъждане на представеното по делото удостоверение за платени данъци за процесния имот, за извършен въвод във владение от поземления орган, както и на предствените от касаторите договори за отдаване под наем на имота.
В изложението на основанията за допускане на касационно обжалване във връзка със специалните предпоставки по чл. 280, ал. 1, т.т. 1 и 3 ГПК, като обща предпоставка се извеждат с твърдение за правни и обуславящи общо шест въпроса, като се прилага и практиката на ВКС, на която се позовават касаторите. Поддържа се и очевидна неправилност на въззивното решение като основание за достъп до касация по чл. 280, ал. 2, предл. 3-то ГПК. Претендират се разноски за настоящата инстанция.
От С. Г. Н., К. С. А., А. Р. А., С. Р. А., А. Б. Г., Г. Б. А., Б. А. Н. и Е. Г. Н. като ответници по жалбата, чрез адв. Г. С., е постъпил писмен отговор, с който се оспорва както наличието на основания за допускане на касационното обжалване, така и основателността на жалбата.
Върховният касационен съд на РБ, състав на I-во г. о., по допускане на касационното обжалване намира следното:
Настоящите касатори са наследници по закон на Ц. П. А., починал през 2009 г., а настоящите ответници по касация са наследници по закон А. Н. К., починал през 1960 г., което е прието за установено и от двете инстанции по съществото на спора въз основа на представените по делото удостоверения за наследници.
Наследниците на Ц. П. А. са сезирали Софийския районен съд с иск за признаване на установено по отношение на наследниците на А. Н. К., че са собственици на имот с идентификатор …………. по КККР на [населено място] с предназначение нива и площ от 889 кв. м., като са се легитимирали за негови собственици с решение № 1411/07.12.1998 г. на поземлената комисия Нови Искър, издадено на основание чл. 27 ППЗСПЗЗ по преписка вх. № 14358Х/30.08.1995 г., с което се възстановява, съгласно плана за земеразделяне, правото на собственост на Ц. А. върху общо пет земеделски имота в землището на [населено място], като под т. 4 е записана нива от 0.930 дка – имот № ……… в местността “К. п.”, за който се твърди, че е идентичен с процесния.
С отговора на исковата молба наследниците на А. К. са оспорили конститутивното действие на решението, представено от ищците, с твърдения за наличието на стар кадастрален план и на данни за земеделските имоти в стари реални граници и довод, че законодателят не допуска възстановяване с план за земеразделяне там, където в възможно възстановяване на собствеността в стари реални граници, което е приоритетната цел на земеделската реституция. Заявили са и, че владеят имота от 01.01.1999 г. и до предявяване на иска срещу тях /18.03.2013 г./, така са го придобили по давност. Едновременно с това са предявили насрещен иск срещу ищците по първоначалния с искане да бъдат признати по отношение на последните за собственици на основание недобросъвестно владение, осъществявано за периода от 01.01.1999 г. до предявяване на иска, на същия имот, който е част от бивша нива с площ от 4.3 дка, заснета с пл. № …………. по неодобрен кадастрален план от 1980 г. на [населено място], находяща се в м. „К. п.” в землището на [населено място], възстановена им в стари реални граници със съдебно решение по чл. 14, ал. 3 ЗСПЗЗ, влязло в сила на 17.06.1999 г.
С отговора по чл. 131 ГПК на насрещния иск настоящите касатори са заявили, че съдебното решение по чл. 14, ал. 3 ЗСПЗЗ им е непротивопоставимо, тъй като не са участвали в административното производство. Оспорили са още твърденията на ищците по насрещния иск, че упражняват фактическата власт, заявявайки, че те владеят процесния имот спокойно и необезпокоявано, включително отдавайки го под наем през периода 2006 – 2011 г., за което са представили и договори за наем, както и че са въведени по реда на ЗСПЗЗ в имота, за което са представили удостоверение от 05.03.2008 г. Направили са, при условията на евентуалност, възражение за придобиване по давност на имота въз основа на добросъвестно владение, установено с влизането в сила на издаденото в тяхна полза решение на поземления орган, т. е. за периода от 21.12.1998 г. до предявяването на насрещния иск.
По делото в първа инстанция е назначена съдебно-техническа експертиза /л.л. 222-224/, неоспорена от страните, в чието заключение е посочено, че имот с пл. № ……… по кадастрален план от 1980 г. е частично идентичен с имот № ……….. по картата на възстановената собственост на землището, като двата имота се припокриват в рамките на имот с идентификатор ………… по КККР на населеното място. Посочено е, че към датата на огледа имотът представлява нива, засята с люцерна.
В решението, предмет на обжалването сега, въззивният съд, като приел, че и двете страни оспорват материалната законосъобразност на представените изключващи се едно друго решения за възстановяване на собствеността, едното на поземления орган, а другото на съда, и че косвен съдебен контрол е допустим и върху двете, преминал към изследване на предпоставките, очертани в ЗСПЗЗ, за възстановяване на имотите в нови реални граници чрез план за земеразделяне. По спорния по делото въпрос дали има влязъл в сила план за земеразделяне приел, че ищците по първоначалния иск не са успели да докажат този факт – представените две удостоверния от общинската служба по земеделие Нови Искър от 01.11.2012 г. и от 25.11.2016 г., съгласно които коригираният план за земеразделяне, обнародван в ДВ, бр. 120/16.10.1998 г., не е обжалван и е влязъл в сила, се опровергава от удостоверението от 23.06.2016 г., представено от ответниците за липса на прието решение по чл. 25, ал. 5 ППЗСПЗЗ, следователно изводът за наличие на план за земеразделяне е разколебан и не е налице една от предпоставките на процедурата за възстановяване на собствеността в нови реални граници чрез план за земеразделяне, поради което и издаденото на основание чл. 27 ППЗСПЗЗ решение е материално незаконосъобразно и не легитимира ищците като собственици на имот пл. № …………, респективно на спорната част от него- спорния по делото имот. В тази връзка е прието още, че ищците не са успели да установят и съдържанието на обявата, сочено да е публикувана в ДВ, бр. 120/16.10.1998 г. Като порок за материална незаконосъобразност на решението е изтъкната и липсата на скици към него, издадени едновременно с решението.
По отношение на съдебното решение по чл. 14, ал. 3 ЗСПЗЗ, легитимиращо ответниците като собственици, съдът приел, че то е законосъобразно като издадено след решението по чл. 27 ППЗСПЗЗ, но при липса на доказателства за одобрен и влязъл в сила план за земеразделяне, придружено е със скица, и е произвело предвидения в закона реституционен ефект.
По насрещния иск на ответниците е прието, че най-рано те са могли да установят владение от 17.06.1999 г. – датата на съдебното решение по чл. 14, ал. 3 ЗСПЗЗ, от който момент възстановеният имот възниквал като обект на вещното право. В тази връзка кредитирал като достоверни показанията на ангажираните от тях свидетели, тъй като същите били в състояние да посочат границите на имота, както и площта му и момента на обработването му от ответниците – от 1999 г., и от които се установявало, че ответниците са упражнявали владение върху по-големия имот от 4 300 кв. м., който се застъпва с процесния имот с около 889 кв. м. В подкрепа на извода, че имотът е владян и своен от ответниците, са и данните по делото за деклариране от тях на имота с декларация от 20.04.2000 г., както и че дължимите данъци за имота за периода 2000-2016 г. са платени от тях, макар самото деклариране да не е самостоятелен признак за намерение за своене.
Що се касае до насрещното възражение за придобиване по давност от ищците по първоначалния иск, съдът приел, че те не успяват да докажат, че са установили владение въз основа на правно основание, годно да ги направи собственици, макар и с порок, относно който те са били добросъвестни, като този извод е обоснован не само на база обсъждане на свидетелските показания, но и незачитане на представеното удостоверение-справка за извършен в процесния имот въвод по ЗСПЗЗ, като по отношение на последното е прието, че то не сочи датата на въвод, освен, че не е изискуемият по закона протокол за въвод. Прието е още, че касаторите не са успели да докажат установяване на владение и в следващ момент чрез отнемане на владението от ответниците – ищци по насрещния иск, чието владение е продължило необезкоявано най-рано до м. февруари 2012 г., когато като заинтересовани страни в производство по оспорване заповедта на директора на АГКК са узнали, че касаторите оспорват правото им на собственост.
Съгласно т. 1 на ТР № 1 от 19.02.2010 г. по тълк. д. № 1/2009 г. на ОСГТК на ВКС по тълкуване нормата на чл. 280, ал. 1 ГПК касационно обжалване може да се допусне по материалноправен или процесуалноправен въпрос, включен в предмета на делото, по който въззивният съд се е произнесъл и който е обусловил волята му, отразена в диспозитива на решението. Освен това формулираният от касатора въпрос, за да изиграе ролята на обща предпоставка, годна в кумулативна даденост с поне една от специалните предпоставки по чл. 280, ал. 1, т.т. 1-3 ГПК да обоснове допускане на касационното обжалване, следва да кореспондира с установената фактическа обстановка по делото, както и да засяга водещите главни мотиви на въззивния съд. Когато се установи липса на едната предпоставка, изследването на другата се явява безпредметно.
В изложението на основанията за допускане на касационно обжалване във връзка със специалното основание по чл. 280, ал. 1, т. 1 ГПК касаторите са поставили като първи и втори въпросите: 1. последващо издаване на скица към решението за възстановяване на собствеността в нови реални граници опорочава ли решението на поземлената комисия и води ли до неговата недействителност; респективно ако се приеме, че последващо издадената скица не поражда съответния ефект, решението поражда ли действие при наличие на индивидуализация на имота – обект на собственост, в същото и какви са критериите за „индивидуализация” на имота съгласно ТР № 1/1997 г. по гр. д. № 11/1997 г. на ОСГК на ВКС; 2. последващото издаване на скица към решението за възстановяване на собствеността в нови реални граници води ли до недействителност на решението или до незавършен фактически състав, при който решението поражда действие след издаването на скица относно имота – обект на възстановяване. И за двата въпроса се твърди произнасяне на въззивния съд в противоречие с т. 1 на ТР № 1/1997 г. на ОСГК на ВКС, решение № 59 от 16.06.2014 г. на ВКС, II-ро г. о., по гр. д. № 4359/2013 г., решение № 93 от 07.06.2013 г. на ВКС, II-ро г. о., по гр. д. № 883/2012 г. и решение № 219 от 20.05.2011 г. на ВКС, I- во г. о., по гр. д. № 807/2010 г.
Касационно обжалване не следва да се допуска по тези два свързани един с друг въпроси, тъй като те не разкриват характеристиката на обуславящи. Въпросите не са обуславящи, първо, защото са зададени в контекст, различен от този, който се установява по делото – въззивният съд, видно от решението, не е приел решението на поземления орган, с което се легимитират ищците, за невалиден индивидуален административен акт, а за материално незаконосъобразен. И второ, но първо по важност, въпросите не са обуславящи, защото водещият и главен мотив на въззивния съд да отхвърли иска за собственост на касаторите и да уважи насрещния иск на ответниците по касация, е свързан със заявеното от последните оригинерно придобивно основание, каквото е придобиването по давност за период, следващ датата на издаване и влизане в сила на титула за собственост, легитимиращ касаторите за собственици, и който придобивен способ, именно като оригинерен, е противопоставим на касаторите – на техния титул за собственост, на техния придобивен способ, на тяхното право на собственост, като сочи на изгубването му от касаторите поради придобиването му от друг. Придобиването по давност като придобивен способ влече изгубване на правото на собственост заради доказано бездействие на досегашния собственик, който може да защити правото си срещу упражнявано своене на имота от друг, защото разполага с титул за собственост, но не го прави. В тази връзка от каквито и пороци да страда или да не страда решението на поземления орган, легитимиращо касаторите като собственици по земеделска реституция, то това е ирелевантно за изхода на спора по предявения насрещен иск за собственост, основан на придобивна давност, чието уважаване не зависи от валидността и законосъобразността на решението на поземления орган за възстановяване на собствеността, с което се легитимират касаторите – първначални ищци. Какъвто и отговор да даде ВКС на поставените два въпроса, чрез него не могат да се преодолеят изводите на въззивния съд, свързани с придобивната давност, а въпроси във връзка с нея касаторите не поставят. Дори съдът да бе приел, че решението не страда от порок и легитимира ищците като собственици към датата на предявяване на техния иск, при заявена придобивна давност като възражение или като насрещен иск и доказан фактически състав на същата, той би постановил същото решение, именно заради оригинерния характер на способа и невъзможността един и същи имот да се притежава в еднакъв обем от две различни лица на различно правно основание, като деривативното основание в тази връзка отстъпва пред оригинерното, и в това е смисълът на последното – владелецът, който не разполага с титул за собственост, да бъде признат за собственик, да се сдобие с титул, а този, който е разполагал до момента с титул за собственост, макар и валиден, изгубва собствеността.
Третият и четвъртият поставени в изложението въпроси са: трети въпрос: законосъобразно ли е за едно и също населено място/територия едновременно да е налице възстановяване на земеделски земи с план за земеразделяне в нови реални граници и възстановяване на същите в стари реални граници, т. е. да се прилагат две взаимоизключващи се процедури относно възстановяване на право на собственост върху земеделски земи, които взаимно си противоречат; при фактическо наличие на възстановяване на земеделски земи, находящи се в едно населено място/територия, по двете процедури, които взаимно си противоречат, възстановяването с по-ранна дата ли следва да има приоритет /в конкретния случай възстановяване с план за земеразделяне в нови реални граници/; четвърти въпрос: при наличие на съдебно решение, с което се отменя решението на поземлената комисия, с което се отказва възстановяването в реални граници, то има ли конститутивно действие, като се има предвид, че относно възстановяване на правото на собственост същото се позовава на друго съдебно решение, с което се възстановява правото на собственост в стари реални граници, но второто решение е постановено след влизането в сила на план за земеразделяне, с който се извършва възстановяване в нови граници. По двата въпроса се твърди противоречие с решение № 31 от 06.07.2010 г. на ВКС, І-во г. о., по гр. д. № 2987/2008 г., а по четвъртия – и с ТР № 1/07.10.1997 г. по гр. д. № 1/1997 г. на ОСГК на ВКС и решение № 10723/25.11.2003 г. по адм. д. № 6761/2003 г. на ВАС, ІV-то отд. Като необуславящи изхода на делото пред въззивния съд по същите като изложените в предходния абзац съображения, касационно обжалване не следва да се допуска и по тези два въпроса.
Необуславящ по изложените по-горе съображения, макар да се твърди противоречие с определение № 83 от 12.02.2009 г. на ВКС, ІІ-ро т. о., по т. д. № 541/2008 г., както и че въпросът е от значение за точното прилагане на закона и за развитието на правото, се явява и петият въпрос: публикациите в „Държавен вестник” представляват ли общоизвестен факт по смисъла на чл. 155 ГПК.
Със същите характеристики, а именно несвързан с водещия мотив на въззивния съд, е и шестият въпрос, поставен при основанията по чл. 280, ал. 1, т.т. 1 и 3 ГПК: следва ли страната да представи препис от решение по чл. 25, ал. 5 ППЗСПЗЗ, за да докаже наличието на прието такова решение при отказ или невъзможност да се издаде препис от въпросното решение от поземлената комисия/общинска служба по земеделие, и при наличие на доказателства, които доказват неговото съществуване, съответно удостоверение от поземлената комисия/общинска служба по земеделие и публикация в „Държавен вестник” относно решението по чл. 25, ал. 5 ППЗСПЗЗ за приемане на план за земеразделяне. Решение № 447 от 21.07.2009 г. на ВКС, V-то г. о., по гр. д. № 3305/2008 г., и по-точно цитатът, на който страната се позова, е неотносимо, тъй като е постановено при коренно различна хипотеза от настоящата – а именно хипотеза, при която страната е представила копие от съответния брой на „Държавен вестник”, докато в случая това не е така.
Обжалваното решение не е и очевидно неправилно. Решението не е явно необосновано, нито сочи на видимо и тежко нарушение на материалния или процесуален закон, така както е прието и в цитираната от касаторите практика – определение № 97 от 30.01.2018 г. на ВКС, II-ро т. о., по ч. т. д. № 221/2018 г., определение № 213 от 15.05.2018 г. на ВКС, IV-то г. о., по ч. гр. д. № 596/2018 г., и определение № 255 от 30.05.2018 г. на ВКС, I-во т. о., по ч. т. д. № 1076/2018 г.
В обобщение не са налице предпоставки за допускане на касационно обжалване, като при този изход на спора посканите разноски в полза на касаторите не следва да се присъждат. Ответниците по касация не са поискали присъждането на разноски за касационното производство и не са представили доказателства да са сторили такива.
По изложените съображения Върховният касационен съд на РБ, състав на I-во г. о.
О П Р Е Д Е Л И:
НЕ ДОПУСКА касационно обжалване на въззивното решение № 856 от 06.02.2019 г. по гр. д. № 3768/2018 г. на Софийския градски съд.
Определението е окончателно.
ПРЕДСЕДАТЕЛ: ЧЛЕНОВЕ: