О П Р Е Д Е Л Е Н И Е
№ 452
София, 13.06.2016 година
ВЪРХОВЕН КАСАЦИОНЕН СЪД на Република България, Търговска колегия, Второ отделение, в закрито заседание на двадесет и седми април през две хиляди и шестнадесета година в състав :
ПРЕДСЕДАТЕЛ : БОНКА ЙОНКОВА
ЧЛЕНОВЕ : ЕВГЕНИЙ СТАЙКОВ
ГАЛИНА ИВАНОВА
изслуша докладваното от съдия Бонка Йонкова т. д. № 2555/2015 година и за да се произнесе, взе предвид следното :
Производството е по чл.288 ГПК.
Образувано е по касационна жалба на М. Д. Гърков и Д. Д. Гърков – двамата от [населено място], срещу въззивно решение № 134 от 26.05.2015 г., постановено по в. т. д. № 89/2015 г. на Великотърновски апелативен съд. С посоченото решение, след отмяна на решение № 67 от 04.11.2014 г. по т. д. № 14/2014 г. на Ловешки окръжен съд, е признато за установено по реда на чл.422, ал.1 ГПК, че Д. Гърков и М. Гърков дължат солидарно с [фирма] на „П. Б. (България)” ЕАД, на основание договор за цесия от 08.08.2013 г. и авалиран от тях запис на заповед от 25.04.2012 г., сумата 86 779.47 евро, ведно със законната лихва от 22.05.2013 г. до окончателното плащане, и на основание чл.78, ал.3 ГПК са присъдени разноски на „П. Б. (България)” ЕАД.
В касационната жалба се излагат доводи за недопустимост и за неправилност на въззивното решение и се прави искане за неговото обезсилване или отмяна с произтичащите от това последици. Недопустимостта на решението е аргументирана с твърдението, че въззивният съд се е произнесъл по непредявен иск като е признал за съществуващо вземане, произтичащо от договор за цесия и от запис на заповед, при заявен в исковата молба петитум за установяване на вземане, основано само на записа на заповед. Относно неправилността на решението касаторите навеждат оплаквания, че съдът е нарушил съществено съдопроизводствените правила като не е обсъдил доводите им за липса на уведомяване за извършената цесия и е направил неверен извод в мотивите към решението, че не оспорват съобщаването на цесията, без да посочи как и кога е направено съобщението. Като основание за неправилност на решението се сочи и нарушение на материалния закон – чл.99, ал.4 ЗЗД, при разрешаване на спора за наличие на предпоставките за ангажиране на отговорността на касаторите като авалисти по записа на заповед.
С касационната жалба е представено изложение по чл.284, ал.3, т.1 ГПК, в което приложното поле на касационното обжалване е обосновано с основанията по чл.280, ал.1, т.1 и т.3 ГПК.
В писмен отговор от 17.08.2015 г. ответникът по касация „П. Б. (България)” ЕАД – [населено място], изразява становище за недопускане на въззивното решение до касационно обжалване поради отсъствие основанията по чл.280, ал.1 ГПК и за неоснователност на касационната жалба. Претендира разноски.
Върховен касационен съд, Търговска колегия, състав на Второ отделение, след преценка на данните по делото и доводите по чл.280, ал.1 ГПК, приема следното :
Касационната жалба е процесуално допустима – подадена е от надлежни страни в преклузивния срок по чл.283 ГПК срещу подлежащ на касационно обжалване съдебен акт.
За да отмени решението на Ловешки окръжен съд и да уважи предявения по реда на чл.422, ал.1 ГПК от „П. Б. (България)” ЕАД против М. Д. Гърков и Д. Д. Гърков установителен иск, Великотърновски апелативен съд е приел, че в качеството им на авалисти по запис на заповед от 25.04.2012 г., издаден от [фирма], двамата ответници дължат солидарно на банката – ищец сумата 86 779.74 евро, за която е издадена заповед за изпълнение по чл.417 ГПК.
Въззивният съд е счел за установено от фактическа страна, че записът на заповед е издаден от [фирма] и авалиран от ответниците – физически лица като обезпечение във връзка с договор за банков кредит, сключен с „П. Б. (България)” ЕАД и обявен за предсрочно изискуем. Записът на заповед е издаден в полза на [фирма], на когото първоначалният кредитор „П. Б. (България)” ЕАД е прехвърлил вземанията си по договора за банков кредит. Въз основа на записа на заповед новият кредитор [фирма] се е снабдил със заповед за изпълнение по чл.417 ГПК срещу издателя и двамата авалисти, които са подали възражение по реда на чл.414 ГПК. След издаване на заповедта за изпълнение е сключен договор за цесия от 08.08.2013 г., с който [фирма] е прехвърлило на „П. Б. (България)” ЕАД вземането, предмет на заповедта за изпълнение, с уговорката /т.2.3 и т.1.1 от договора/, че вземането се прехвърля с всички кредитни подобрения – издаден запис на заповед. В срока по чл.422, ал.1 ГПК новият кредитор „П. Б. (България)” ЕАД е предявил иска по чл.422, ал.1 ГПК срещу авалистите за установяване съществуването на вземането по издадената заповед за изпълнение.
След преценка на фактите и на доказателствата по делото и съобразявайки задължителните указания в Тълкувателно решение № 4/2013 от 18.06.2014 г. на ОСГТК на ВКС, въззивният съд е достигнал до изводи, че чрез договора за цесия банката – ищец е придобила валидно вземането, за което е издадена заповедта за изпълнение, и че в качеството на цесионер е легитимирана да предяви иска по чл.422, ал.1 ГПК за установяване съществуването на вземането. Съдът е изразил становище, че не съществува пречка вземането по запис на заповед да бъде прехвърлено чрез цесия, като от значение за упражняване на правата по ценната книга срещу авалистите е надлежното им уведомяване за прехвърлянето на вземането. По отношение на изискването за уведомяване съдът е приел, че в конкретния случай то е изпълнено и че двамата ответници са уведомени за прехвърлянето на вземането в полза на ищеца. Възражението на ответниците, че уведомяването се отнася до друг договор за цесия, а не до договора от 08.08.2013 г., е преценено като неоснователно.
По допускане на касационното обжалване :
В изложението по чл.284, ал.3, т.1 ГПК касаторите са формулирали като значими за изхода на делото следните въпроси : „1. Невярното твърдение в мотивите на едно съдебно решение от страна на съда, че някоя от страните не оспорва един или друг правно релевантен факт и оттам липсата на обсъждане на доводите и аргументите, изложени от тази страна в посока на оспорване на същия този факт, не се ли явява нарушение на чл.235, ал.2 ГПК; 2. В случай, че едно вземане, произтичащо от запис на заповед, за което е изваден изпълнителен лист по реда на чл.417 ГПК и е образувано изпълнително дело, е прехвърлено по реда на чл.99 ЗЗД, а не чрез джиро, достатъчно ли е взискателят да уведоми единствено длъжника – платец по записа на заповед, за да се счита, че е изпълнил задълженията си по чл.99, ал.4 ЗЗД, или трябва да уведоми изрично за извършената цесия и останалите солидарни длъжници – авалистите по същата тази запис на заповед”. Допускането на касационно обжалване по първия въпрос се поддържа на основанието по чл.280, ал.1, т.1 ГПК с твърдение, че въпросът е разрешен от въззивния съд в противоречие със задължителната практика на ВКС в решение № 149/03.07.2012 г. по гр. д. № 1084/2011 г. на ІІІ г. о., решение № 115/30.04.2013 г. по т. д. № 805/2011 г. на ІІ т. о. и решение № 164/04.06.2014 г. по гр. д. № 196/2014 г. на ІІІ г. о. За втория въпрос се сочи бланкетно основанието по чл.280, ал.1, т.3 ГПК. Извън основанията по чл.280, ал.1, т.1 и т.3 ГПК, с касационната жалба касаторите са въвели оплаквания за процесуална недопустимост на въззивното решение, за която според указанията в Тълкувателно решение № 1/19.02.2010 г. на ОСГТК на ВКС – т.1, Върховният касационен съд следи служебно и в стадия на производството по чл.288 ГПК.
В изпълнение на правомощията си за служебна проверка на допустимостта на обжалваното решение и след преценка на доводите в жалбата настоящият състав на ВКС намира, че от данните по делото не може да се направи извод за вероятна недопустимост на постановеното от Великотърновски апелативен съд въззивно решение. С исковата молба ищецът „П. Б. (България)” ЕАД е поискал от съда да признае за установено по реда на чл.422, ал.1 ГПК, че има вземане към ответниците, произтичащо от авалиран от тях запис на заповед, за което е издадена заповед за изпълнение по чл.417 ГПК. В обстоятелствената част на исковата молба е посочено изрично, че ищецът се легитимира като носител на вземането по записа на заповед с договор за цесия, сключен с първоначалния поемател на менителничния ефект, и предявява иска в това качество. При постановяване на обжалваното решение въззивният съд е отчел факта на цесията, извършена след издаване на заповедта за изпълнение, и в съответствие със задължителните указания в т.10.б. от Тълкувателно решение № 4/2013 г. от 18.06.2014 г. на ОСГТК на ВКС е признал правото на цесионера да предяви иска по чл.422, ал.1 ГПК за установяване съществуването на вземането по записа на заповед, като в диспозитива на решението е отразил настъпилото в резултат на цесията правоприемство на страната на кредитора. Тезата на касаторите, че като е отразил цесията в диспозитива на решението, наред със записа на заповед, въззивният съд се е произнесъл по непредявен иск, е в противоречие със задължителните указания в цитираното тълкувателно решение и не обосновава предположение за недопустимост на обжалваното решение.
Първият поставен от касаторите въпрос не отговаря на общото изискване на чл.280, ал.1 ГПК за достъп до касация – да е от значение за изхода на делото. Според задължителните указания в т.1 от Тълкувателно решение № 1/19.02.2010 г. на ОСГТК на ВКС, правен въпрос по чл.280, ал.1 ГПК е този, който е включен в предмета на спора и е обусловил правните изводи на съда по конкретното дело; Правният въпрос трябва да е от значение за формиране на решаващата воля на съда, а не за правилността на обжалваното решение, за възприемането на фактическата обстановка от въззивния съд или за обсъждане на събраните по делото доказателства. Въпросът дали „невярното твърдение в мотивите на едно съдебно решение, че някоя от страните не оспорва един или друг правнорелевантен факт” и необсъждането на доводите и аргументите на страната в посока оспорване на този факт съставлява нарушение на чл.235, ал.2 ГПК е въпрос от значение за правилността на въззивното решение, която не е предмет на производството по чл.288 ГПК. В мотивите към решението въззивният съд е направил фактическия извод, че в качеството на авалисти по записа на заповед двамата касатори са уведомени за цедирането на вземането по заповедта за изпълнение в полза на банката – ищец в производството по чл.422 ГПК. Евентуалната необоснованост на този извод, както и нарушението на чл.235, ал.2 ГПК, съставляват основания за касационно обжалване по чл.281, т.3 ГПК и могат да бъдат преценявани само в производството по чл.290 ГПК, но не и да предпоставят допускане на обжалваното решение до касационен контрол. Поради значимостта на въпроса за правилността на въззивното решение същият не може да послужи като общо основание по чл.280, ал.1 ГПК за достъп до касационно обжалване, с оглед на което не се налага обсъждане на представената във връзка с него задължителна съдебна практика.
Общото изискване на чл.280, ал.1 ГПК не е изпълнено и по отношение на втория въпрос, който също не е обусловил решаващата правна воля на съда и изхода на спора по предявения по реда на чл.422, ал.1 ГПК установителен иск. Този въпрос е изграден върху твърдението на касаторите, че в качеството на авалисти по записа на заповед не са уведомени за цедирането на вземането, предмет на заповедта за изпълнение. За да уважи иска, въззивният съд е приел, че цесията е съобщена на авалистите, поради което те следва да отговарят за прехвърленото вземане, солидарно с длъжника – издател на записа на заповед. При така формирания решаващ извод на съда поставеният въпрос не е от значение за постановения с въззивното решение правен резултат и касационно обжалване по повод на него не може да се допусне. Дали направеният извод намира опора във фактите и доказателствата по делото, е въпрос на правилност на въззивното решение, който не подлежи на обсъждане в стадия на производството по чл.288 ГПК. Самостоятелен аргумент за недопускане на касационно обжалване е обстоятелството, че в изложението по чл.284, ал.3, т.1 ГПК касаторите са се позовали бланкетно на чл.280, ал.1, т.3 ГПК, но не са изложили съображения с какво поставеният в п.2 въпрос е от значение за точното прилагане на закона и за развитието на правото.
По изложените съображения не следва да се допуска касационно обжалване на постановеното от Великотърновски апелативен съд въззивно решение по в. т. д. № 89/2015 г.
В зависимост от изхода на производството по чл.288 ГПК на ответника по касация следва да се присъдят поисканите с отговора на касационната жалба и удостоверени в списък по чл.80 ГПК разноски за адвокатско възнаграждение. Разноските са в размер на 3 373.07 лв., като заплащането на адвокатското възнаграждение по банков път е доказано с преводно нареждане от 10.09.2015 г.
Мотивиран от горното, Върховен касационен съд, Търговска колегия, състав на Второ отделение,
О П Р Е Д Е Л И :
НЕ ДОПУСКА касационно обжалване на въззивно решение № 134 от 26.05.2015 г., постановено по в. т. д. № 89/2015 г. на Великотърновски апелативен съд.
ОСЪЖДА Д. Д. Гърков с ЕГН [ЕГН] от [населено място], [улица], и М. Д. Гърков с ЕГН [ЕГН] от [населено място], [улица], да заплатят на „П. Б. (България)” ЕАД сумата 3 373.07 лв. /три хиляди триста седемдесет и три лв. и седем ст./ – разноски по делото.
ОПРЕДЕЛЕНИЕТО не подлежи на обжалване.
ПРЕДСЕДАТЕЛ :
ЧЛЕНОВЕ :