ОПРЕДЕЛЕНИЕ
№ 453
София, 11.05.2016г.
Върховният касационен съд на Република България, Четвърто гражданско отделение в закрито заседание на десети май две хиляди и шестнадесета година в състав:
ПРЕДСЕДАТЕЛ: ВЕСКА РАЙЧЕВА
ЧЛЕНОВЕ: СВЕТЛА БОЯДЖИЕВА
ЛЮБКА АНДОНОВА
при секретаря
изслуша докладваното от съдията ЛЮБКА АНДОНОВА гр.дело № 332 по описа за 2016 година
Производството е по чл. 288 от ГПК.
Образувано е по касационна жалба на Д. Г. П., гражданин на Р. Ф., чрез пълномощника му адв.С. П. срещу решение №88 от 28.09.2015г., постановено по в.гр.д. №179/2015г. по описа на Апелативен съд-Б.. С него е отменено първоинстанционното решение №190 от 25.05.2015г., постановено по гр.д.№1401/2013г. на Окръжен съд-Бургас и вместо него е постановено друго, с което са уважени предявените от [фирма], [населено място] срещу Д. Г. П. обективно, кумулативно съединени искове с правно основание чл.87, ал.3 и чл.55, ал.1 ЗЗД за разваляне на сключения между страните договор за покупко-продажба на недвижими имоти, обективиран в нотариален акт №71, том V, рег.№4070, дело №857/2010г. на нотариус С. А., рег.№208, с район на д-вие РС-Несебър, както и за връщането на недвижимите имоти на дружеството-ищец.
В касационната жалба се поддържа, че въззивното решение е неправилно поради нарушение на материалния закон, съществено нарушение на съдопроизводствените правила и необоснованост.
Ответникът по касационната жалба [фирма], [населено място] оспорва същата по съображения, изложени в писмен отговор, депозиран чрез пълномощника му адв.Е. Г.. Поддържа, че не са налице основания за допускане на касационно обжалване, респ., че подадената касационна жалба е неоснователна.
Жалбата е подадена в срока по чл.283 от ГПК, от легитимирана страна срещу подлежащ на обжалване съдебен акт и отговаря на изискванията на чл.287, ал.1 от ГПК.
Съставът на Върховния касационен съд, Четвърто гражданско отделение намира, че касационната жалба е процесуално допустима. По заявените основания за допускане на касационно обжалване, съдът намира следното:
Въззивният съд, въз основа на събраните по делото доказателства, е приел, че на 12.05.2010г. между [фирма], [населено място], като продавач и Д. Г. П., гражданин на Р. Ф., като купувач, е сключен договор за продажба на пет недвижими имота, представляващи: 1.жилищен апартамент с идентификатор 51500.506.104.1.39, с площ от 58.90 кв.м., ведно с 9.13 кв.м. ид.ч. от общите части на сградата; 2. жилищен апартамент с идентификатор №.., с площ от 60.70 кв.м., ведно с 9.41 кв.м. ид.ч. от общите части на сградата; 3. жилищен апартамент с идентификатор №.., с площ от 45.36 кв.м., ведно с 7.03 кв.м. ид.ч. от общите части на сградата; 4. жилищен апартамент с идентификатор №.., с площ от 101.21 кв.м., ведно с 15.68 кв.м. ид.ч. от общите части на сградата; 5. жилищен апартамент с идентификатор №.., с площ от 48.68 кв.м., ведно с 7.54 кв.м. ид.ч. от общите части на сградата, всички в сграда с идентификатор №.., построена в поземлен имот с идентификатор № .. по кадастралната карта на [населено място], одобрен със заповед №РД-18-46/18.08.2006г. на изп.директор на АК, изменена със заповед №КД-14-02-1209/08.09.2008г. на началника на СК-Б., с административен адрес: [населено място], к.к. „С. Б.З.“, като договорът за продажба е обективиран в нотариален акт №71, том V, рег.№4070, дело №857/2010г. на нотариус С. А., рег.№208, с район на д-вие РС-Несебър. От направеното в отговора на исковата молба признание от ответника Д. П., че действително не е превеждал по банков път сумата от 342 500.00 лв., представляваща цената на имотите, предмет на договора за продажба, както и от заключението на изслушаната по делото съдебно-икономическа експертиза, съдът е приел, че продажната цена на недвижмите имоти не е заплатена на ищцовото дружество, поради което е налице пълно неизпълнение от страна на купувача и предявеният иск за разваляне на договора се явява основателен. С оглед неговата основателност и уважаването му, възникват и последиците от отпадането на облигационната връзка, предвидени в чл.88 ЗЗД, а именно необходимостта от връщане на изпълнената престация на изправната страна по договора- [фирма].
Касаторът поддържа нарушение на материалния закон и на процесуалните правила от страна на въззивния съд. Сочи касационните основания на чл.280, ал.1, т.1 и т.3 от ГПК. Повдига следните материалноправни и процесуалноправни въпроси:
1.Какво представлява нотариалният акт в частта, в която е отразено, че сумата по договора за покупко-продажба е изплатена на продавача, чия е доказаелствената тежест да установи, че отразеното в нотариалния акт е невярно. Счита, че така поставеният въпрос е решен в противоречие с практиката на ВКС: решение №402 от 17.01.2012г. по гр.д.№449/2011г. на ВКС, ІІІ г.о.; решение №169 от 31.01.2013г. по т.д.№664/2011г. на ВКС, ІІ т.о.; решение №403 от 10.01.2012г. по гр.д.№1543/2010г. на ВКС, ІІІ г.о.; решение №173 от 27.07.2010г. по гр.д.№5166/2008г. на ВКС, ІV г.о.;
2.Кога е допустимо назначаване на допълнителна експертиза пред въззивната инстанция. Счита, че така поставеният въпрос е решен в противоречие с т.3 от Тълкувателно решение №1 от 09.12.2013г. по тълк.д. №1/2013г. на ВКС.
3.Представляват ли счетоводните книги и записванията в тях доказателство за страната, която ги е водила и коя страна може да се позовава на нередовно водените книги. Счита, че така поставеният въпрос е решен в противоречие с решение №169 от 31.01.2013г. по т.д.№664/2011г. на ВКС, ІІ т.о.;
4.Длъжен ли е въззивният съд в решението си да обсъди и да се произнесе по всички своевременно заявени възражения на ответника. Счита, че така поставеният въпрос е решен в противоречие с т.2 от Тълкувателно решение №1 от 09.12.2013г. по тълк.д. №1/2013г. на ВКС, т.19 от Тълкувателно решение №1/2001г. на осгк на ВКС, решение №83 от 23.06.2015г. по т.д.№1940/2014г. на ВКС, ІІ т.о., решение №202 от 21.12.2013г. по т.д.№866/2012г. на ВКС, І т.о., решение №212 от 01.02.2012г. по т.д.№1106/2010г. на ВКС, ІІ т.о., решение №228 от 01.10.2014г. по гр.д.№1060/2014г. на ВКС, І г.о.
5.Длъжен ли е съдът да даде указания на страните, ако прецени, че първоинстанционният съд е дал неточни указания; Счита, че така поставеният въпрос е решен в противоречие с т.2 от Тълкувателно решение №1 от 09.12.2013г. по тълк.д. №1/2013г. на ВКС и решение №59 от 14.04.2015г. по гр.д.№4190/2014г. на ВКС, ІV г.о.
6.Дали пълното доказване може да се осъществи само въз основа на преки доказателства. Счита, че така поставеният въпрос е решен в противоречие с решение №226 от 12.07.2011г. по гр.д.№921/2010г. на ВКС
7.Когато въззивният съд изцяло отмени първоинстанционното решение и уважи предявения иск, длъжен ли е да се произнесе по всички своевременно заявени от ответника пред първоинстанционния съд и с отговора на въззивната жалба възражения и доказателствени искания, след като поради липса на правен интерес ответникът не може да подаде въззивна или насрещна въззивна жалба;
8.Предявяване от ответника на възражение за прихващане при условията на евентуалност представлява ли признание на иска.
Счита, че така поставените въпроси са от значение за точното прилагане на закона и за развитието на правото.
Върховният касационен съд, състав на Четвърто гражданско отделение, намира, че не са налице сочените от касатора предпоставки за допускане на обжалваното въззивно решение до касационен контрол, по следните съображения:
По първия въпрос:
Решението не е постановено в противоречие, а в съответствие с практиката на ВКС, включително и посочената от касатора. В решение №402 от 17.01.2012г. по гр.д.№449/2011г. на ВКС, ІІІ г.о. е прието, че нотариалният акт в частта, съдържаща изявлението на купувача, че е платил цената, респ. че същата е получена от продавача е частен свидетелстващ документ за знание, материализиращ удостоверителното изявление на своя издател за даден факт. Този факт може да се е осъществил обективно, може и да не се е осъществил, затова частните свидетелствуващи документи могат да бъдат верни или неверни, т.е. може да се установява неистинността им. Опровергаването на записаното в нотариалния акт изявление за заплащане на продажната цена е в тежест на страната, която го е представила. Опровергаването на документа, в частта на волеизявленията на страните, е ограничено до вида на доказателствените средства – изключване на свидетелски показания за опровергаване съдържанието на частен документ изхождащ от страната, освен в хипотезата на чл. 164, ал. 2 ГПК. В същия смисъл са и решение №402 от 17.01.2012г. по гр.д.№449/2011г. на ВКС, ІІІ г.о.; решение №169 от 31.01.2013г. по т.д.№664/2011г. на ВКС, ІІ т.о. и решение №173 от 27.07.2010г. по гр.д.№5166/2008г. на ВКС, ІV г.о.; В съответствие с тази практика, въззивният съд е приел, че ищецът е оспорил именно удостоверителните изявления относно плащането на цената, обективирани в нотариалния акт за сделката между страните, като за доказване на тези си твърдения е ангажирал съдебно-икономическа експертиза, от заключението на която е установено, че сумата действително не е преведена по банковата му сметка. Още повече, че в отговора на исковата молба е направено признание от ответника Д. П., че действително не е превеждал по банков път сумата от 342 500.00 лв., представляваща цената на имотите, предмет на договора за продажба.
По втория въпрос:
Решението не е постановено в противоречие, а в съответствие с т.3 от Тълкувателно решение № 1 от 9.12.2013 г. на ВКС по тълк. д. № 1/2013г., ОСГТК, според която въззивният съд е длъжен да събере доказателствата, които се събират служебно от съда /експертиза, оглед, освидетелстване/, само ако е въведено оплакване за допуснато от първата инстанция процесуално нарушение, от което може да се направи извод, че делото е останало неизяснено от фактическа страна, или за необоснованост на фактическите изводи, поставени в основата на първоинстанционното решение, или ако тези доказателства са необходими за служебно прилагане на императивна материалноправна норма. В съответствие с тази практика, АС-Бургас е приел, че са налице предпоставките на чл.266, ал.3 ГПК за допускане на допълнителна задача към назначената от първоинстанционния съд по искане на двете страни съдебно-икономическа експертиза, за което има направено своевременно искане във въззивната жалба на [фирма].
По третия въпрос:
По въпроса за доказателствената тежест на счетоводните книги и направените в тях записвания по реда на чл. 290 ГПК е създадена постоянна практика на ВКС, която е задължителна за съдилищата по смисъла на т. 2 от Тълкувателно решение № 1 от 19.02.2010 г. на ВКС по тълк. д. № 1/2009 г., ОСГТК /решение № 62/25.06.2009г. по т. д. № 546/2008г. на ВКС, ТК, ІІ т. о., решение № 7/22.02.2011г. по т. д. № 264/2010г. на ВКС, ТК, І т. о. и други/ и съгласно която счетоводните книги и вписванията в тях могат да служат като доказателство на страната, която ги е водила, според тяхната редовност, която не се презумира, а трябва да бъде установена, и с оглед останалите доказателства. Съгласно чл. 182 ГПК и чл. 55 ТЗ редовно водените счетоводни книги на търговеца могат да служат като доказателство в негова полза, но те не се ползват със задължителна доказателствена сила, а същата трябва да бъде преценена от съда с оглед всички събрани по делото доказателства. Поради това, че счетоводните книги са производни, тъй като се изготвят на базата на първични счетоводни документи, същите трябва да бъдат редовно водени, което не се предполага, а трябва да бъде установено чрез съдебно-счетоводна експертиза. Поради това при допускане на съдебно-счетоводна експертиза по определени задачи по искане на страните, съдът следва служебно, ако това не е поискано, да постави на вещото лице и въпроса дали счетоводните книги са редовно водени за съответния период, през който се извършва проверката. В съответствие с тази практика, въззивният съд е приел за установено от заключението на вещото лице, че продажната цена не е заплатена от ответника, с оглед всички събрани по делото доказателства, включително и направеното признание от ответника в отговора на исковата молба в този смисъл.
По четвъртия въпрос:
Поставеният въпрос е решен в съответствие с практиката на ВКС, обективирана в т.19 от Тълкувателно решение №1/2001г. на осгк на ВКС, решение №83 от 23.06.2015г. по т.д.№1940/2014г. на ВКС, ІІ т.о., решение №202 от 21.12.2013г. по т.д.№866/2012г. на ВКС, І т.о., решение №212 от 01.02.2012г. по т.д.№1106/2010г. на ВКС, ІІ т.о., решение №228 от 01.10.2014г. по гр.д.№1060/2014г. на ВКС, І г.о., според която задължението на въззивния съд да се произнесе по спорния предмет на делото, след като прецени всички относими доказателства и обсъди въведените от страните доводи и възражения, произтича от характера на въззивното производство. Разрешаването на спора по същество предполага самостоятелна преценка на събраните пред двете инстанции доказателства и на заявените от страните доводи и възражения, тъй като без извършване на такава преценка въззивният съд не би могъл да формира свои собствени фактически и правни изводи по основателността на предявените искове. Дейността на въззивната инстанция е аналогична на тази на първата като без да представлява нейно повторение, я продължава. В тази връзка въззивната инстанция трябва да изготви собствени мотиви, което задължение произтича от посочената характеристика на дейността й като решаваща. Поради това тя не може направо да потвърди фактическите и правните констатации на първата инстанция като запише в мотивите на решението си, че те са законосъобразни и обосновани. Дори тогава, когато е възприела мотивите на първоинстанционното решение поради пълното съвпадение на фактическите и правни изводи и защото нейната решаваща дейност е била в същия обем като първоинстанционната, въззивната инстанция всъщност обосновава собствените си изводи, които са резултат на осъществена от нея решаваща, а не контролна дейност. В съответствие с тази практика, като е обсъдил всички въведени от страните доводи и възражения, въззивният съд е формирал собствени фактически констатации и правни изводи за основателност на исковата претенция.
По петия въпрос:
Поставеният въпрос е решен в съответствие с практиката на ВКС, обективирана в т.2 от Тълкувателно решение №1 от 09.12.2013г. по тълк.д. №1/2013г. на ВКС, според която в случай, че въззивната жалба съдържа обосновано оплакване за допуснати от първоинстанционния съд нарушения на съдопроизводствените правила във връзка с доклада, въззивният съд дължи даване на указания до страните относно възможността да предприемат тези процесуални действия по посочване на относими за делото доказателства, които са пропуснали да извършат в първата инстанция поради отсъствие, непълнота или неточност на доклада и дадените указания. В същия смисъл е и решение №59 от 14.04.2015г. по гр.д.№4190/2014г. на ВКС, ІV г.о. В съответствие с тази практика, въззивният съд, с определение №207 от 30.06.2015г., е дал указания на страните относно доказателствената тежест.
Шестият поставен въпрос: дали пълното доказване може да се осъществи само въз основа на преки доказателства, е неотносим, тъй като не е резглеждан от въззивния съд в обжалваното решение.
Не е налице и поддържаното от касатора основание по чл. 280, ал. 1, т. 3 ГПК по поставеният седми въпрос в изложението: когато въззивният съд изцяло отмени първоинстанционното решение и уважи предявения иск, длъжен ли е да се произнесе по всички своевременно заявени от ответника пред първоинстанционния съд и с отговора на въззивната жалба възражения и доказателствени искания. Съгласно указанията, дадени в т.4 от Тълкувателно решение № 1/19.02.2010 г. по т.д.№1/2009г. на ВКС, ОСГТК, предпоставките по чл. 280, ал. 1, т. 3 КТ са налице тогава, когато разглеждането на повдигнатия от касатора въпрос ще допринесе за промяна на създадената поради неточно тълкуване съдебна практика, или за осъвременяване на тълкуването й с оглед изменения в законодателството и обществените условия, за да се създаде съдебна практика по прилагането на непълни, неясни или противоречиви закони или за да бъде тя осъвременена. За повдигнатия от касатора въпрос тези предпоставки не са налице. По него има установена от Върховния касационен съд по реда на чл. 290 ГПК задължителна практика, посочена по-горе при обсъждане на четвъртия поставен въпрос, която е съобразена от въззивния съд в обжалваното решение. Наличието на обвързваща практика, ненуждаеща се от промяна или осъвременяване и съобразяването й от страна на съда в обжалваното решение изключва възможността въпросът да има значение за точното прилагане на закона и развитието на правото и води до липсата на соченото касационно основание по чл. 280, ал. 1, т. 3 ГПК.
Осмият поставен въпрос: предявяване от ответника на възражение за прихващане при условията на евентуалност представлява ли признание на иска, е неотносим, тъй като не е резглеждан от въззивния съд в обжалваното решение.
Останалите съдържащи се в изложението съображения изразяват доводите на касатора за материална незаконосъобразност на въззивното решение, за неправилно анализиране на доказателствения материал, в следствие на което са формирани според него грешни крайни фактически и правни изводи. Тези доводи са относими към касационните основания по чл. 281, т. 3 от ГПК. Последните са от значение за правилността на решението и подлежат на преценка в производството по чл. 290 от ГПК, а не в стадия за селектиране на касационните жалби по реда на чл. 288 от ГПК.
Ответникът по касационната жалба е поискал присъждането на разноски, но са представени надлежни доказателства, че такива са направени, съгласно задължителните указания на Тълкувателно решение № 6 от 6.11.2013 г. на ВКС по тълк. д. № 6/2012 г., ОСГТК.
Воден от горните мотиви, Върховният касационен съд, състав на Четвърто гражданско отделение,
О П Р Е Д Е Л И:
НЕ ДОПУСКА касационно обжалване на въззивно решение №88 от 28.09.2015г., постановено по в.гр.д. №179/2015г. по описа на Апелативен съд-Б..
Определението е окончателно.
ПРЕДСЕДАТЕЛ :
ЧЛЕНОВЕ: 1.
2.