О П Р Е Д Е Л Е Н И Е
№ 453
гр. София, 17.06.2015 год.
ВЪРХОВЕН КАСАЦИОНЕН СЪД на Република България, Търговска колегия, Първо отделение, в закрито заседание на деветнадесети февруари през две хиляди и петнадесета година, в състав
ПРЕДСЕДАТЕЛ: РАДОСТИНА КАРАКОЛЕВА
ЧЛЕНОВЕ: МАРИАНА КОСТОВА
КОСТАДИНКА НЕДКОВА
като изслуша докладваното Костадинка Недкова т. д. N 2411 по описа за 2014г. и за да се произнесе, взе предвид следното:
Производството е по чл.288 от ГПК.
Образувано е по касационна жалба на [фирма], срещу решение № 25 от 10.04.2014г. по т.д. № 79/2014г. на Апелативен съд – Бургас, с което е потвърдено решение № 1 от 17.01.2014г. по т.д. № 45/2013г. на Окръжен съд – Ямбол за отхвърляне като неоснователни на предявените от касатора срещу [фирма] иск с правно основание чл.266, ал.1 ЗЗД за сумата от 56 000 лева, представляващи възнаграждение по договор от 16.05.2012г. по три броя актове обр.19 от 03.10.2012г., както и иск с правно основание чл.86 ЗЗД за сумата от 2746,97 лева – мораторна лихва върху главницата за периода от 11.10.2012г. до 03.04.2013г., ведно със законна лихва за забава върху главницата от датата на предявяване на иска до окончателното й плащане.
В касационната жалба се сочи, че обжалваното решение е неправилно, поради всички, предвидени в чл.281, т.3 ГПК основания – нарушение на материалния закон, допуснати съществени нарушения на съдопроизводствените правила и необоснованост.
Ответникът, [фирма], счита, че не са налице основанията за допускане на касационния контрол, а при евентуалност се позовава и на неоснователност на жалбата. Иска присъждане на направените за настоящото производство разноски.
Върховният касационен съд, Търговска колегия, Първо отделение, като взе предвид данните по делото и доводите на страните, приема следното:
Касационната жалба, с оглед изискванията за редовност, е процесуално допустима – подадена е от надлежна страна в преклузивния срок по чл.283 от ГПК срещу подлежащ на касационно обжалване съдебен акт.
За да постанови обжалваното решение, въззивният съд е приел, че липсват доказателства за извършване и приемане на работата по см. на чл.266, ал.1 ЗЗД, поради което не е възникнало задължение за ответника – възложител за заплащане на възнаграждение за допълнителните работи по чл.2.4 от договора от 16.05.2012г. Решаващият състав е обосновал този извод с това, че ищецът не е установил по безспорен начин СМР, така както са отразени по количество и стойност в процесните актове обр.19, да са изпълнени, тъй като макар и двустранно подписани, са оспорени от ответника, поради което те не са достатъчно доказателство за извършването на сочените в тях СМР. Те нямат характер по смисъла на ЗУТ на актове за приемане на съответните етапи от строителството по договора, а по-скоро представляват количествено – стойностни актове. От заключението на съдебно техническата експертиза е установено, че актове обр.12, установяващи скрити работи, представляващи повече от 75% от описаните в процесните три акта от 03.10.2012г., не са подписани от техническото лице на изпълнителя, каквото е изискването на чл.7, ал.3 от Наредба № 3/ 2003г. Освен това, включените в процесните актове работи на стойност 11500 лева не са изпълнени и за тях няма съставени актове обр.12. Прието е, че техническата експертиза също не установява количеството и стойността на отразените в актовете СМР, тъй като заключението е изготвено въз основа на оспорените актове обр.19, при наличие над 75% скрити работи, за които СМР актове обр.12 не са подписани от представител на ищеца – касатор, а свидетелят Р. като представител на ответното дружество ги е подписал след подписването на акт обр.19. Изложени са съображения, че липсват и доказателства анализните цени, на които са актувани допълнителните видове работи да са съгласувани със законния представител на ответното дружество по предвидения в т.2.4 от договора ред. Страните са уговорили изрична форма, в която ще възлагат допълнителните работи, включително тяхната цена, а именно чрез подписване на анекс към договора, какъвто липсва. Страните в т.3.1 от договора са уговорили условията, при които възниква задължение за възложителя за заплащане на възнаграждение за извършените работи – удостоверение за извършените СМР за всеки етап от строителството, констатирано от страните по договора с протокол – обр.19, съдържащ минимум реквизити /количество на СМР, качество на извършената работа и вложените материали, наличие на недостатъци, спазване на срока за съответния етап/, като процесните актове обр.19 не съдържа всички от тези реквизити. Споделен е и направения от първоинстанционния съд извод, че осчетоводяването на фактурата не означава приемане на работата и признаване на задължението по нея. Приемането на работата като условие за възникване на задължението за плащане е предвидено, както в разпоредбите на ЗЗД, така и в условията на договора.
Жалбоподателят поддържа, че въззивният съд се е произнесъл в противоречие с формираната по реда на чл.290 ГПК практика на ВКС /основание по чл.280, ал.1, т.1 ГПК/ по следните, включени в предмета на делото, правни въпроси, които са от значение за изхода му: /1/ Как се установява приемането на извършената работа по договор за изработка, разновидност на който е договорът за строителство, както и относно приложението на чл.20 ЗЗД при тълкуване на договорните клаузи, начина на доказване на извършената от изпълнителя работа и доказателствените средства, с които може да се установи възникването на задължение на възложителя да плати възнаграждение по чл.266, ал.1 ЗЗД на изпълнителя, т.е. да се докаже изпълнението на възложената работа от изпълнителя и нейното приемане от възложителя?; /2/ Каква е доказателствената сила на фактурата, на осчетоводяването на фактурата, т.е. вписването й в счетоводните книги, включително и в справката декларация по ЗДДС, усвояването на ДДС по нея под формата на данъчен кредит, извършеното частично плащане по нея?; Какво е значението и на осчетоводяването й като доказателство за възникналото между страните правоотношение, недвусмислено признание на задължението и доказателствената им сила за неговото съществуване, както и във връзка с приемането на извършената работа и признанието на задължението по фактурата?; Дали осчетоводяването на фактурата от възложителя т.е. вписването й в счетоводните книги, включително в справката декларация по ЗДДС, усвояването на ДДС по нея под формата на данъчен кредит и извършването на частично плащане по нея означава приемане на извършената работа и признание на задължението по фактурата?; /3/ Съставянето и подписването от страните по договор за изработка на акт за действително извършени и подлежащи на заплащане СМР, съдържащ количество и цена на извършените работи, представлява ли приемо – предавателен протокол за конкретно извършените работи?; /4/ Налице ли е фактическо приемане на изпълнени СМР, след като поръчващият работата е подписал данъчна фактура, в която е удостоверено извършването на уговорената работа, включил я е в справката – декларация по ЗДДС за съответния данъчен период и е ползвал право на данъчен кредит по тези фактури в пълен размер?
Настоящият състав на ВКС намира, че са налице основанията по чл.280, ал.1 от ГПК за допускане на касационно обжалване.
В изложението под различна форма са поставените от касатора едни и същи въпроси: за приложението на чл.20 ЗЗД при тълкуване на договорните клаузи; начина на доказване на възлагане и извършване на работата от изпълнителя и приемането й от възложителя и доказателствените средства за установяване на задължение за възложителя за заплащане на възнаграждение по чл.266, ал.1 ЗЗД вкл. за значението на съставния акт обр.19 и доказателствената сила на осчетоводената от страните фактура. Тези въпроси са включени в предмета на делото, образувано по иск по чл.266, ал.1 ЗЗД и са обусловили изхода на спора, поради което по отношение на тях е осъществено общото основание по чл.280, ал.1 ГПК за допускане на касационния контрол. Налице е и релевирания допълнителен селективен критерий по чл.280, ал.1, т.1 ГПК, като въззивното решение следва да се допусне до касационно обжалване с оглед проверка за съответствие с формираната по реда на чл.290 ГПК практика на ВКС, обективирана в решение № 65 / 16.07.2012г. по т.д. № 333 / 2011г. на ВКС, II ТО, решение № 147 / 30.09.2013г. по т.д. № 934 / 2012г. на ВКС, II ТО и други.
Въз основа на горните съображения, касационното обжалване следва да се допусне, съгласно чл. 280, ал.1, т.1 от ГПК, по конкретизираните от настоящия състав, съобразно т.1 от ТР № 1/19.02.2010г. на ОСГТК на ВКС, въпроси за приложението на чл.20 ЗЗД при тълкуване на договорните клаузи; начина на доказване на възлагане и извършване на работата от изпълнителя и приемането й от възложителя и доказателствените средства за установяване на задължение за възложителя за заплащане на възнаграждение по чл.266, ал.1 ЗЗД вкл. за значението на съставен акт обр.19 и доказателствената сила на осчетоводената от страните фактура.
На основание чл.18, ал.2, т.2 от Тарифата за държавните такси, които се събират от съдилищата по ГПК, касаторът следва да внесе по сметката на ВКС държавна такса в размер на 1174,94 лева.
Водим от горното и на основание чл.288 от ГПК, Върховният касационен съд
О П Р Е Д Е Л И
ДОПУСКА касационно обжалване на решение № 25 от 10.04.2014г. по т.д. № 79/2014г. на Апелативен съд – Бургас.
УКАЗВА на касатора, [фирма], в едноседмичен срок от съобщението да представи по делото вносен документ за внесена по сметката на ВКС държавна такса в размер на 1174,94 лева, като при неизпълнение на указанието в срок, производството по жалбата ще бъде прекратено.
След представяне на вносния документ делото да се докладва на Председателя на I ТО за насрочване в открито съдебно заседание, а при непредставянето му в указания срок – да се докладва за прекратяване.
ОПРЕДЕЛЕНИЕТО не подлежи на обжалване.
ПРЕДСЕДАТЕЛ: ЧЛЕНОВЕ: 1. 2.