3
О П Р Е Д Е Л Е Н И Е
№ 453
София, 19.08.2016 г.
В И М Е Т О Н А Н А Р О Д А
Върховният касационен съд на Република България, гражданска колегия, I-во отделение, в закрито заседание в състав:
Председател:Добрила Василева
Членове:Маргарита Соколова
Гълъбина Генчева
като изслуша докладваното от съдията Соколова гр. д. № 1496/2016 г., и за да се произнесе, взе предвид:
Производството е по чл. 288 вр. чл. 280 ГПК.
С решение № 150 от 13.01.2016 г. по в. гр. д. № 271/2015 г. на Разградския окръжен съд е потвърдено решението от 11.09.2015 г. по гр. д. № 289/2014 г. на Районния съд [населено място], с което е допусната делба на жилищна сграда от 65 кв. м., застроена при отстъпено право на строеж върху поземлен имот в [населено място], [улица], между В. И. П. с квота 1/4 ид. ч., Х. С. Х. с квота 1/4 ид. ч. и Е. С. Х. с квота 1/2 ид. ч., и е отхвърлен предявеният от Х. С. Х. срещу В. И. П. иск за признаване на установено, че ответницата не притежава принос за придобиването на делбения имот.
Касационна жалба е подадена от Х. С. Х., който е изложил оплаквания за неправилност на въззивното решение поради допуснати нарушения на материалния закон, съществени нарушения на съдопроизводствени правила и необоснованост.
От ответниците по касация писмен отговор е подаден от В. И. П., която е изразила становище за недопускане на касационно обжалване.
Касационната жалба е допустима – подадена е в срок, срещу съдебен акт, който не попада в изключенията по чл. 280, ал. 2 ГПК.
При произнасяне по допускането на касационното обжалване, Върховният касационен съд на РБ, състав на I-во г. о., намира следното:
Предмет на съдебна делба е недвижим имот, закупен с н. а. № 171 от 07.04.2006 г., по силата на който Х. Х. и Е. Х. придобили сградата, ведно с отстъпеното право на строеж, като заплатили сумата 2 000 лева изцяло и в брой на продавачите, а последните си запазили правото на пожизнено ползване. Към момента на сключване на договора купувачът е бил в брак със съделителката В. П., прекратен с влязло в сила решение в частта за развода на 09.05.2008 г.
Ответникът Х. Х. е предявил насрещен иск за признаване на установено, че В. П. не притежава принос за придобиването на делбения имот. Твърди, че имотът е придобит по време на фактическата раздяла между съпрузите, която датира от 2005 г., така че ответницата няма никакъв принос в придобиването му и тъй като презумпцията по чл. 21, ал. 3 СК /чл. 19, ал. 3 СК от 1985 г. – отм./ се явява оборена, имотът не е съпружеска имуществена общност, а индивидуална собственост на ищеца и не следва да бъде предмет на делба.
Въззивният съд потвърдил извода на първата инстанция, че презумпцията за съвместен принос в придобиването не е оборена и 1/2 ид. ч. е съпружеска имуществена общност, поради което делбата следва да се допусне при квоти по 1/4 ид. ч. за всеки от бившите съпрузи и 1/2 ид. ч. за съделителката Е. Х..
В изложението по чл. 284, ал. 3, т. 1 ГПК касаторът е посочил, че с обжалваното решение Разградският окръжен съд се е произнесъл по съществен материалноправен въпрос – за приложението на чл. 19, ал. 3 СК /отм./, както и по съществен процесуалноправен въпрос – този, залегнал в чл. 12 и чл. 235, ал. 2 и чл. 236, ал. 2 ГПК, задължаващи съда при постановяване на решението да обсъди всички доказателства по делото и доводите на страните и да изложи мотиви към решението си, в които да обсъди исканията и възраженията на страните, както и правилото на чл. 164, ал. 1, т. 2 ГПК за недопустимост на свидетелски показания в случаите, когато с тях се домогва опровергаването на съдържанието на официален документ – протокол от съдебно заседание, в резултат на което са нарушени съществено съдопроизводствените правила и материалния закон, като тези въпроси са решени в противоречие с практиката на ВКС. Касаторът твърди, че обжалваното решение противоречи на ТР № 35/14.06.1971 г. на ОСГК на ВС; решение № 43/05.04.2013 г. по гр. д. № 802/2012 г. и решение № 31/17.02.1999 г. по гр. д. № 16/1998 г., двете на ВКС, ІІ-ро г. о.; определение № 123/31.01.2011 г. по гр. д. № 1206/2010 г. на ВКС, ІV-то г. о.; решение № 6178/04.05.2011 г. по адм. д. № 11383/2010 г. на ВАС, ІV-то отд., и определение № 8444/25.06.2009 г. по адм. д. № 6323/2009 г. на ВАС, 5-членен състав.
Логически на първо място следва да се разгледат поставените в изложението процесуалноправни въпроси, по които се поддържа противоречие на въззивното решение с определение № 123/31.01.2011 г. по гр. д. № 1206/2010 г. на ВКС, ІV-то г. о.; решение № 6178/04.05.2011 г. по адм. д. № 11383/2010 г. на ВАС, ІV-то отд., и определение № 8444/25.06.2009 г. по адм. д. № 6323/2009 г. на ВАС, 5-членен състав. Съгласно т. 3 на ТР № 1/19.02.2010 г. на ОСГТК на ВКС, понятието „практика на съдилищата“ по смисъла на чл. 280, ал. 1, т. 2 ГПК не включва практиката на административните съдилища. Ето защо съдебните актове на Върховния административен съд не могат да послужат като основание за допускане на касационно обжалване. Определение № 123/31.01.2011 г. по гр. д. № 1206/2010 г. на ВКС, ІV-то г. о., е по чл. 288 вр. чл. 280 ГПК и, взето самостоятелно, също не съставлява основание за допускане на касационно обжалване. Настоящият състав на ВКС разгледа решение № 461/11 от 16.01.2012 г., постановено по реда на чл. 290 ГПК, след като с посоченото определение е допуснато касационно обжалване. То, обаче, е по въпрос, различен от постановените от касатора, а именно: по приложението на чл. 164 ГПК /чл. 133 ГПК – отм./ и в частност допустими ли са свидетелски показания, когато не се претендират последиците на един договор, а установяването му е с оглед друго спорно правоотношение. В разглежданата хипотеза въпросът е друг: допустимо ли е със свидетелски показания да се опровергае съдържанието на протокол от съдебно заседание по гр. д. № 195/2008 г. на Русенския окръжен съд с предмет оспорване на бащинство, съдържащ изявления на процесуалния представител на ответницата по иска В. П. относно фактическата раздяла между съпрузите. Освен това в случая не става въпрос за опровергаване на съдържанието на съдебен протокол, а за преценка на доказателствено средство. Съгласно чл. 175 ГПК „Съдебно признание на факт” – направеното от страна или от неин представител признание на факт се преценява от съда с оглед на всички обстоятелства по делото. В случая съдът е процедирал в съответствие с посоченото правило, като подробно е обсъдил доказателствата за фактическата раздяла между съпрузите, включително и гласните, и е изложил съображения кои от тях поставя в основата на своето решение. Затова не се установява противоречие между въззивното решение и практиката на ВКС и по последния процесуалноправен въпрос за приложението на чл. 12 и чл. 235, ал. 2 и чл. 236, ал. 2 ГПК.
Не са налице основания по чл. 280, ал. 1, т.т. 1 и 2 ГПК за допускане на касационно обжалване и по поставения материалноправен въпрос. Трите решения, на които касаторът се позовава, включително решение № 43/05.04.2013 г. по гр. д. № 802/2012 г., съставляващо задължителна съдебна практика като постановено по реда на чл. 290 ГКК, застъпват последователната практика на ВС и ВКС, че от кръга на съпружеската имуществена общност се изключва това имущество, което е придобито по време на настъпила трайна и окончателна фактическа раздяла между съпрузите. Съображенията са свързани с това, че при нея е изключена всякаква физическа, духовна и икономическа връзка между съпрузите и вследствие на това е станало невъзможно за придобитото през това време имущество от някой от съпрузите другият съпруг да има какъвто и да било принос. В разглеждания случай не е установено между съпрузите да е настъпила окончателна фактическа раздяла с трайно преустановени духовни и най-вече икономически отношения, за да се приеме, че е налице разделност между тях и да се изключи съвместният принос за придобиване. Обстоятелството, че отношенията са били влошени и е липсвала необходимата близост, както и че за определен период, предвид конкретни обстоятелства, те не са живели заедно, не сочи според въззивния съд на окончателно настъпила фактическа раздяла, и то от 2005 г. Поради това е прието, че законовата презумпция за съвместния принос, и то във всичките му форми, визирани в чл. 19, ал. 2 от СК /отм./ не е оборена, и 1/2 ид. ч. от закупения на 07.04.2006 г. от съпруга недвижим имот е придобита в режим на съпружеска имуществена общност.
На ответницата по касация В. П. следва да се присъдят разноските за водене на делото във Върховния касационен съд в размер на 500 лева по договор за правна защита и съдействие № 0133977 от 17.03.2016 г. в размер на 500 лева.
По изложените съображения Върховният касационен съд на РБ, състав на I-во г. о.
О П Р Е Д Е Л И:
НЕ ДОПУСКА касационно обжалване на въззивно решение № 150 от 13.01.2016 г. по в. гр. д. № 271/2015 г. на Разградския окръжен съд.
ОСЪЖДА Х. С. Х. от [населено място], [улица] да заплати на В. И. П. от [населено място], ул. „М.-Е.” № 5, бл. 1 – „Ч.”, ет. 6, разноските за водене на делото във Върховния касационен съд в размер на 500 /петстотин лв./ лева.
Определението не подлежи на обжалване.
ПРЕДСЕДАТЕЛ:
ЧЛЕНОВЕ: